Барбара Тейлър Брадфорд
Жените от Кавендън (32) (Задава се буря)

Трийсет и първа глава

Дилейси седна на писалището си, за да напише писмо на баща си. Той й липсваше и щеше да бъде много по-щастлива, когато се върне в Англия. Отсъства вече прекалено дълго и това не й харесваше. Той беше опората в нейния живот, както и за всичките си деца. Чувстваше се някак закриляна, когато той беше наблизо. Много по-спокойна.

Облегна се и неочаквано се замисли за майка си. Фелисити се държа с толкова обич и нежност, когато се срещнаха, че едва ли не се стресна от поведението й, но и самата тя й отвърна с обич.

Направи гримаса. Сега трябваше да бъде пионка в плана за връщането на бижутата и това я плашеше. Но щеше да участва, защото Фелисити не беше права.

Звънът на телефона я стресна.

— Ало? — каза тихо.

— Мога ли да говоря с лейди Дилейси, моля?

Веднага се досети, че е Лорънс Пиърс. Какво ли искаше?

— Лейди Дилейси е — отговори тя. — Вие сте Лорънс, нали?

— Да — отвърна той и явно му стана приятно, че е познала гласа му.

— Как сте? — учтиво попита Дилейси и веднага добави: — Прекарах чудесно с мама и с вас.

— Да, тя също се зарадва, че й се обадихте, Дилейси. Причината да ви се обадя всъщност е свързана с майка ви. Искам да й направя изненада и ми хрумна чудесна идея по мое мнение. Но ще участвате вие.

— О, и каква е идеята — недоумяваше тя.

— Ваш портрет, Дилейси, който ще го нарисува Тревър Мъртън. Чували ли сте за него?

— Той е много известен. Невероятен художник. Но защо аз, а не някоя от сестрите ми.

— В много отношения вие сте й най-близка, Дилейси. Би трябвало да го знаете.

— Не, не го зная.

— Дидри е някак резервирана. Дафни в известен смисъл е… собственост на баща ви. И винаги е била. А когато срещна мен, Дулси…

Мъдро остави гласът му да заглъхне и не каза нищо повече.

— Може би имате право и ако според вас майка ми иска мой портрет, ще позирам.

— Благодаря, Дилейси, радвам се. Очевидно трябва да отида при Мъртън и да му възложа поръчката. Сигурен съм, че ще приеме с удоволствие. Обича да рисува красиви жени. Не забравяйте, че това е тайна, и майка ви не бива да разбира. Иначе няма да е изненада.

— Естествено. Само един въпрос, Лорънс. Ако господин Мъртън се съгласи да ме рисува, веднага ли ще започне? О, и къде ще бъдат сеансите?

— Ако е свободен, ще го помоля да започне веднага и предполагам, че ще позирате в ателието му. Това е нормално.

— Разбирам.

— Ще останете в града още известно време, нали, Дилейси?

— Да.

— Много добре, ще ви се обадя до края на седмицата.

* * *

Дулси беше седнала в кабинета на Сесили в главния магазин в пасажа „Бърлингтън“.

— Причината да работя тук известно време, ако ме приемеш, е, понеже един ден искам да отворя свой магазин.

Свари Сесили неподготвена и тя се изуми.

— Твой магазин ли? И какво ще продаваш?

— Ще бъде галерия и ще продавам картини, произведения на изкуството и старинни мебели.

— Току-що завърши курс по история на изкуството. Защо искаш да се занимаваш с търговия? — попита Сесили.

— Защото искам да работя. Не желая да водя безцелен живот. Искам сама да се издържам.

Дулси говореше така убедително, че наистина привлече вниманието на Сесили.

— Това е прекрасно, но какво ще каже баща ти?

— Не зная. Когато казах на Дафни, тя остана леко шокирана и ме предупреди, че леля Гуендолин ще се ужаси.

Дулси се разсмя и направи физиономия.

— Не съм толкова сигурна, че Дафърс не греши. Мисля, че леля Гуендолин може и да одобри… тя е страхотна. — Дулси въздъхна едва чуто и добави: — Кавендън е крадец, знаеш. Краде парите, които Хюго печели. Така че искам да помогна.

Сесили асимилираше тези думи, затова се умълча за малко. Отдавна знаеше, че работите в Кавендън не са като едно време и парите не стигат. Най-накрая внимателно попита:

— Да не би да намекваш, че Кавендън е изпаднал в голямо затруднение?

— Не, не, не твърдя подобно нещо. Но има огромни разноски. Затова Дафни постоянно съкращава разходите. Нали виждаш, освободи двамата лакеи и готвача на Гровнър скуеър. Непрекъснато напомня на Хенсън да не прави излишни разходи. Справяме се. Но искам да бъда полезна, да помогна, ако мога.

— Разбрах. Как ще се снабдяваш с картини и мебели? Това може да се окаже трудно и ще имаш нужда от стоки на склад — отбеляза Сесили.

Дулси обясни намеренията си:

— Таванските помещения тук и в Кавендън са претъпкани с картини, старинни мебели и други предмети. Отначало ще изложа тях, после ще открия и други.

— Баща ти ще разреши ли?

— Възнамерявам да го убедя. Мога да бъда много убедителна.

Вратата се отвори и Сесили се обърна да види кой влиза. Беше Дороти.

— Никога няма да се досетите кой пристигна току-що — съобщи тя явно зарадвана.

— Не ме карай да гадая.

— Лейди Дидри, довела е и Пол Драмънд. Искат да се срещнат с теб. Да ги изпратя ли в кабинета ти?

— Разбира се. — Сесили стана и поглеждайки Дулси, попита: — Връзката им сериозна ли е?

— Както изглежда, никой не знае. Дидри е потайна и никак не обича да споделя. Може би защото сама не знае какво чувства.

След минута Дидри и Пол влязоха. Сесили ги поздрави, целуна Дидри по страната и се ръкува с Пол.

— Радвам се да ви видя.

— Пол се възхищава от тоалетите ти. Иска да ми направи подарък. Може ли да разгледаме какво предлагаш? — поиска Дидри.

— Прекрасно — отвърна Сесили. — Ще ви заведа на горния етаж и ще ви покажа зимната колекция. Има тоалети, които ще ти харесат и ще ти отиват.

И Дидри, и Пол й се усмихнаха.

— Това е истинско удоволствие.

Дулси хвана Сесили за ръката и попита:

— Мога ли да работя за кратко тук? Да се ориентирам какъв е процесът?

Сесили я прегърна през раменете, изпълнена с обич.

— Започваш веднага — отвърна тя. — Ела с мен.

* * *

Тревър Мъртън гледаше втренчено Лорънс Пиърс, който току-що беше се появил в ателието му в Челси.

— Явно днес не кълцаш нечия плът — захили се той на най-близкия си приятел. — Е, какво те води насам? Просто наминаваш да ме видиш ли, Пиърс? Или нещо друго. Като познавам и кътните ти зъби, имам чувството, че сигурно става въпрос за жена.

Лорънс Пиърс не отговори. Отиде до камината и се подпря на полицата с безразлично изражение. Ателието беше просторно помещение с големи прозорци, изпълнено със светлина, точно такава, каквато е необходима на един художник.

Най-после Пиърс проговори:

— Имам поръчка за теб, Мъртън. Ако те интересува.

— Зависи каква е, приятелю. Дано не е голото тяло на някоя от твоите жени. Леко ми писна от тях и къде, мътните ги взели, криеш картините? Все се чудя.

Тревър Мъртън говореше с такъв особен глас, че Лорънс Пиърс нямаше как да не го досмешее.

— Спечели доста пари от мен. А какво правя с картините не е твоя работа.

— Какво ще кажеш за глътка шампанско, та да подпечатаме сделката? — предложи Тревър.

— Защо не? Утре нямам назначени операции. Мисля си тази нощ да повилнеем из града. Свободен ли си? Искаш ли да пообиколим тук-там? Ще се шмугнем в няколко местенца, които и двамата познаваме добре, ще си намерим няколко хубавици да подгреят слабините ни.

Тревър Мъртън избухна в смях.

— Как само се изразяваш! Междувременно да се подкрепим с по едно питие, та да ни е по-весело. Знаеш, че ще дойда с теб. Забавно ми е да участвам в твоите лудории.

Имаше малък апартамент, съединен с грамадното ателие, и Тревър отиде в кухнята, отвори бутилка дом периньон и напълни две чаши. „За Лорънс Пиърс само най-доброто, няма значение вино ли е, жена или песен“ — подсмихна се той.

След минута-две подаваше чашата на прочутия хирург и не можа да не си помисли какви красиви ръце има. И преди беше забелязал, но тази вечер му се сториха необикновено изящни. Съвършени за скалпел, също и за живопис. Изведнъж му хрумна идея да нарисува сключени бледи ръце, отпуснати върху черно кадифе. Непременно ще ги нарисува и ще подари картината на приятеля си. Тревър знаеше, че Лорънс ще се почувства поласкан, егото му беше до небесата.

Двамата мъже се чукнаха, казаха си „наздраве“, и отпиха по глътка.

Лорънс Пиърс имаше замислено изражение, когато каза:

— Искам да ми нарисуваш портрет, Мъртън. На дъщерята на моята съпруга лейди Дилейси Ингам.

Тревър му хвърли бърз поглед.

— Не гола в такъв случай, нали?

Пиърс не каза нищо и жадно изпи голяма глътка.

— Не, не гола — отвърна накрая. — Портрет. Подарък за Фелисити. Изненада за Коледа, ако успееш да го завършиш дотогава.

Художникът кимна и заинтригуван попита:

— Как изглежда лейди Дилейси? Прилича ли на Фелисити?

— Не. Нито една от нейните дъщери не прилича на нея. Всичките са Ингам от глава до пети. А лейди Дилейси е най-красивата жена, която съм виждал в живота си. Божествена. Златна коса, невероятно дълбоки сини очи и съвършен тен. У нея има нещо… опияняващо. Почакай само да я видиш, Мъртън, ще онемееш. Тя ще ти вземе ума.

Лорънс се обърна да погледне художника и се подсмихна.

Тревър зяпаше Лорънс.

— Така ли ти въздейства тя, старче? Ума ли ти взима? Затова ли ще я доведеш тук при мен? Да я поразмекна в твоя полза? Да я понауча на някой и друг номер ли? Защото нямам нищо против да полудувам с нея. Освен това ще я нарисувам.

— Нищо подобно, Тревър, просто нарисувай портрета й. Набий си го в главата, тази жена е забранена. Та тя ми е доведена дъщеря, за бога.

— Скрупули! У теб! О, хайде, старче. Не бих посмял да те оставя насаме, с която и да е жена, където и да е. Ти си ненаситен.

— Не и с тази, Тревър. Разбра ли? — Изгледа втренчено художника, после по лицето му се разля бавна усмивка. — Защо не поухажваш Луси, ако имаш желание. Това си е между нас, пък знам, че от доста време ти е хвърлила око.

— Как разбра?

— Тя ми каза. Много пъти.

— Тогава защо не отидем при нея по-късно?

Лорънс Пиърс поклати глава.

— Ще ми се да поскитаме из града тази вечер. Ако и на теб ти се иска, да вървим.

— Че защо не — съгласи се Мъртън и се усмихна, тръпнещ от нетърпение.