Барбара Тейлър Брадфорд
Жените от Кавендън (41) (Задава се буря)

Четирийсета глава

Джеймс Брентууд нае такси на „Пикадили“ до „Олд Вик“, понеже прецени, че ще му бъде напрегнато да се прибере вкъщи. Остана с Дулси в магазина на Сесили Суон почти два часа. Погледна часовника си и видя, че вече е три и половина. Както и да е, обичаше да отива рано в театъра. Имаше време да се отпусне, да се отърси от суетата, да влезе в ролята си.

Като се облегна, усети се, че усмивката не слиза от лицето му. Дулси така му въздействаше. Освен чудната й красота и сърдечност, от нея се излъчваше свежест, нямаше и следа от глезотии. Забавляваха го цветистите й изрази, начинът, по който използваше езика, нейната прямота и интелигентност.

Освен тези качества Джеймс се радваше, че тя не изпада в захлас от славата му и не благоговее пред него. В миналото беше му се случвало с някои жени и това го караше да се чувства неудобно.

Но пък Дулси Ингам знаеше съвсем точно коя е, откъде произхожда и къде е мястото й в света. Беше дъщеря на граф, с титла по право, аристократка във всяко отношение. И въпреки това у нея нямаше нито снобизъм, нито превземки. Упорството й да работи го възхищаваше.

След като плати на шофьора, Джеймс се отправи към задния вход на театъра. Щом влезе, налетя на Сид и го поздрави.

Неговият гардеробиер, който му беше абсолютно предан, грейна, като го видя, и го съпроводи до гримьорната.

— Брей, брей, ама че си подранил днеска, Джейми.

Джеймс съблече сакото си, метна го на облегалката на един стол и обясни:

— Имах работа навън, свърших я рано и реших да дойда направо тук.

— За отмор тук е най насгода — рече Сид. — Чайче ще пийнеш ли?

— Бих хапнал сандвич и чай няма да откажа, Сид. Не съм обядвал.

— Ей сега идва. — Сид забърза към вратата, но се спря изведнъж. — Госпойцата беше тук снощи.

— Защо не ми каза?

— Не знаех. Ей сега ми казаха.

Джеймс го погледна.

— Кой ти каза, че е гледала представлението?

— Оная разпоредителка, мойта позната Дорис, дето живее къде Боу. Тя е познала госпойцата.

— Защо, по дяволите, я наричаш госпойца, Сид? Звучи много странно.

— Не е госпожа.

— Вярно е. Сигурно не ти идва наум, че и тя като сестра си притежава титла. Когато е тук, обръщай се към нея с „лейди Дулси“.

— Нали пак ще дойде? — полюбопитства Сид, тъй като държеше да знае всичко за личния живот на Джеймс. Винаги бдеше над него.

— Дяволски много се надявам! — изрече Джеймс и му намигна.

Сид се захили и излезе, без повече коментари. Загледан след него, Джеймс поклати глава и седна пред малкото писалище. Разрови най-долното чекмедже и извади скъпоценния си екземпляр на „Хенри V“, нашарен с неговите бележки.

Докато го разлистваше, се чудеше дали да не го предложи на Феликс. Може би трябва да опита отново. Щом свалят от сцената „Хамлет“ и след като си почине. Полагаше му се дълга почивка.

Но Феликс нямаше да се съгласи, нито Констанс, беше сигурен. Бяха си наумили той да се впусне в нещо съвсем различно, да си отдъхне от Шекспир. А те обикновено бяха прави. Направляваха кариерата му от осемнайсет години и той беше благодарен, че са до него.

Телефонът на тоалетката зазвъня и той отиде да се обади.

— Феликс се обажда, Джейми.

— Здрасти, Феликс. Случило ли се е нещо? Струва ми се, че си ядосан.

— Не съм ядосан, а притеснен. Братът на Хелън Анди Малоун ми се обади. Тя е болна.

— Да му се не види! От какво, каза ли ти?

— Измърмори нещо за женски проблеми и че ще отсъства само два дена. В понеделник ще бъде на линия. Тази вечер ще играеш с дубльорката. Но Полин е много добра. Както и да е, ти водиш винаги цялото представление.

— Харесвам Полин, тя е добра Офелия. Ще се справи. Съжалявам за Хелън. Напоследък не изглеждаше добре… като че ли беше изтощена.

— Нещо я измъчва и щом се пооправи, ще говоря с нея, ще се опитам да разбера каква е работата.

— Говори с нея, но бъди деликатен — подхвърли Джеймс.

— Естествено. Опитвам се да се свържа с теб от обяд, Джейми, при теб всичко наред ли е?

— Никога не съм се чувствал по-добре. Днес излязох рано от къщи. Отидох в магазина на Сесили Суон да се видя с Дулси.

Настъпи кратко мълчание, преди Феликс да попита:

— Дулси Ингам ли?

— Да.

— Защо?

— Влюбих се в нея, Феликс. Безумно.

— Веднага идвам — извика приятелят му и затвори телефона.

Джеймс се загледа в слушалката, засмя се и я остави на вилката.

След няколко минути Сид влетя в стаята с голяма чаша чай и книжна кесия. Остави ги на писалището.

— Ето ти чайчето и любимия ти сандвич. Пържено яйце с хляб. Точно както твойта майка го правеше.

— Благодаря, Сид.

— Добре, че съм наоколо да те наглеждам — каза му Сид и отвори най-горното чекмедже на писалището, откъдето извади чиния и бяла салфетка.

— Заедно с трите ми сестри плюс Констанс. Да не забравяме този отбор.

— Та минава ли ти през ума, че ще се омъгля? Нали няма да ми дадат мира, мътните ги взели. — Остави хартиения плик в чинията. — Я се наяж. Още е топло. Сигурно вече знаеш, че Хелън няма да дойде. Горкана тя.

— Феликс ми каза, докато теб те нямаше. Все си мисля, че нещо много сериозно й се е случило.

— Тия дни беше полужива — съобщи намусено Сид.

— Моля те, Сид.

— Извинявай, де. Ако питаш мен, загазила е с мъж.

— И аз в това се съмнявам.

Джеймс извади сандвича и усети, че е прегладнял.

— Хайде, хапвай, аз излизам — каза Сид и изчезна.

* * *

„Мама“ — каза си наум Джеймс, докато ядеше сандвича. Вече смътно си я спомняше, но с каква обич му правеше сандвичи с яйца, печени ябълки и пай с месо, си спомняше съвсем ясно. А понякога от подсъзнанието му изплуваше като ехо пеенето й и гласът на баща му, който й казваше, че пее като славей. От време на време го спохождаха такива картини. Повечето от спомените за майка му бяха избледнели с годините.

Тя почина, когато той беше на девет, през 1900-а година, след това най-голямата му сестра Руби го отгледа, много го обичаше и той беше за нея на първо място в семейството; независимо от това съпругът й също го обичаше.

А той, малкият Джими, също безумно я обичаше и беше привързан до смърт към нея. Тя беше неговата опора, закрилник, убежище. Беше много красива. Със сигурност от нея придоби вкус към красиви жени. Че откъде другаде, ако не от нея? Руса коса, светлосини очи, кожа бяла като сняг. И гладка като коприна. Руби, която винаги миришеше на чисто… ароматен сапун, лимон, лавандула…, която галеше косата му и бършеше сълзите му.

Руби беше умна и ги подтикваше да се издигнат, да попаднат в по-добро общество, да имат по-добър живот. У сестра му имаше нещо изтънчено и деликатно чувство за лично достойнство, гордост и самоуважение.

Средната му сестра Долорес постоянно го наставляваше. Караше го да чете, докато не заспеше на стола и книгата не паднеше от ръцете му. Истински експлоататор, но преливащ от обич. Най-малката му сестра Фей имаше глас като звънче, също като тяхната майка. Именно тя със своята музикална дарба го учеше да пее, да рецитира поезия и пиесите на Шекспир, докато не прегракнеше. Пак тя настрои неговия талант за актьорство. Такива бяха трите сестри Уд, които го възпитаха да стане такъв, какъвто беше на петнайсет години.

Имаше и двама братя — Дейвид и Оуен. Научиха го на всичко, което знаеха, що се отнася до това как да бъде мъж. Как да се боксира, как да отвръща на удар, ако го нападнеха в училище. От тези двама братя се научи още как да бяга бързо, да изкачва и най-високите зидове, да кара колело и да лови риба. Дори му купиха бухалка за крикет и му дадоха първите уроци.

Дейвид работеше с баща си Алфред на доковете, близо до Боу, където акостираха и отплаваха корабите за Антилите, един от най-големите докове на Темза. Бяха силни мъже баща му и братята му. Оуен завърши инженерство. Когато избухна Голямата война, Дейвид веднага се записа доброволец в армията да се бие за краля и отечеството. Оуен не беше одобрен от медицинската комисия, а Дейвид така и не се завърна у дома. За втори път баща му оплака скъп човек, големия си син.

Сега Оуен беше талантлив инженер, строеше мостове на най-големите реки по света, което му донесе слава, богатство и изобилие от награди.

Алфред, докерът от Боу, почина преди осем години, но все пак доживя да види името на най-малкия си син да блести на фриза на театъра в Уест Енд. „Никога през целия си живот не съм бил по-горд“ — беше казал на Джеймс същата вечер. Дори като че ли беше смаян, че този хипнотичен актьор със завладяващ глас, е негово дете.

„Спомени — помисли си Джеймс. — Благодаря на бога, че ги имаме. Спомняме си отдавна миналото и можем отново да живеем с онези, които сме обичали. Поне за миг-два.“

Джеймс погледна вратата, която се отваряше със замах, след което целеустремено влезе Феликс.

* * *

Феликс затвори вратата, облегна се на нея и хвърли на Джеймс дълъг, изпитателен поглед, без да отронва дума.

Джеймс стана, отиде при него и го прегърна сърдечно.

Феликс го потупа приятелски, но остана мълчалив.

— Много бързо дойде, Феликс. Сигурно си тичал през целия път — каза Джеймс, забавлявайки се с неговото любопитство, после се захили.

— Всъщност не съм тичал, но се чувствам все едно съм спринтирал, след като чух последните новини около теб. Подскочих като ужилен, признавам си.

— Нещо подобно и на мен се случи — отвърна Джеймс и седна на стола пред огледалото. — Настани се на дивана, ще ти бъде по-удобно при разпита.

Така безгрижно го каза, че Феликс се разсмя.

— На такъв ли ти приличам, Джейми? На следовател ли?

— От Испанската инквизиция. Давай, разпитвай. Ще се радвам да ти отговоря, но в действителност няма кой знае какво за казване. Поне подробностите не са много.

Феликс се облегна, загледа се в него и за миг усети излъчването на този човек, невероятното му присъствие и се зачуди откъде идва. Сигурно от душата му.

„Джеймс Брентууд притежава «това нещо» — помисли си Феликс. — Каквото и да е то.“ Комбинация от смайваща външност и харизма, която омагьосваше. Дори когато Феликс го срещна за пръв път преди толкова години в детското театрално училище, вече се усещаше какъв ще бъде. Хубост, обноски, жест, твърда походка, високо вдигната глава. У него имаше аристократизъм, който сега беше по-явен. С годините стана уравновесен мъж, честен, скромен и състрадателен. Беше добър човек и Феликс му се възхищаваше. Също така го пазеше, както и Констанс, която много го обичаше.

— Само ще ме зяпаш ли? — попита Джеймс и прекъсна мислите на Феликс. — Помислих си, че дойде в театъра да ме разпитваш за Дулси.

— Да, но се разсеях за момент заради теб. Днес изглеждаш различно. Дяволски добре за актьор, който от година играе Хамлет без прекъсване — импровизира Феликс, понеже не желаеше да разкрие същинските си мисли. Знаеше колко мрази Джеймс хората да се захласват по него.

— Виж ти, факир си, Феликс! А пък аз си помислих, че се чудиш какво е видяла в мен прочутата лейди Дулси — пошегува се Джеймс и тъмните му очи светнаха весело.

— Като идвах насам си спомних, че преди два дена влязох в тази стая и попаднах на теб и Дулси. Оттогава все се питам какво става между вас.

— Аз също. През първите няколко секунди. Но след съвсем малко двамата се взирахме един в друг и разбрахме, че сме се познали. Никога не бяхме се срещали преди това, но се познавахме. Трудно е за обяснение… това познаване е истински шок.

— Разбирам, Джейми. Умните французи казват coup de foudre… мигът на влюбването е все едно да те удари гръм.

— Точно така беше! Приех, че сме сключили договор, неизречен, и същото се случи в „Рулс“… това странно чувство, че сме свързани дълбоко в душите си.

— Спомням си как почти през цялата вечер се гледахте втренчено. — Феликс се покашля. — А днес не можа да се сдържиш и хукна към магазина, където работи, просто защото трябваше пак да я видиш. Прав ли съм?

— Естествено. Никой не ме познава по-добре от теб.

— Дойдох, понеже почувствах, че имаш нужда да поговориш с мен.

— Да, Феликс, имам нужда. И когато ти казах, че няма много за пояснение, наистина няма. И въпреки това нещо много важно се случи. Днес целият ми живот се промени. И нейният. Нека да обясня… прегърнахме се силно и се целунахме няколко пъти. Потвърдих, че ще се срещнем в „Кларидж“ в неделя следобед.

— „Кларидж“ — повтори замислено Феликс. — Та то е съвсем до вас, Джейми.

— Да. Но няма да отидем в моя апартамент, ако така си предположил. Не търся любовна история.

Феликс отлично разбираше и кимна.

Джеймс продължи:

— Влюбих се за пръв път в живота си. Ще се оженя за Дулси.

Феликс не се съмняваше, че Джеймс си вярва на всяка дума. Не говореше празни приказки, още повече, беше съвсем сериозен.

— Наистина никога не си казвал, че си влюбен или че ще се жениш, въпреки твоите любовни връзки. Обикновено ги определяше като увлечение.

— Те бяха такива. Причината да скъсам с Алегра Норман беше, че тя настояваше да се оженя за нея. Това беше невъзможно. Не можех да се оженя, защото знаех, че бракът няма да продължи дълго. С Дулси е съвсем различно. Влюбен съм. Абсолютно сигурен съм, че тя е девствена и такава ще си остане до сватбата ни.

Феликс се удиви.

— Трябва да имаш желязна воля, за да не докосваш това момиче. Тя е невероятно красива и се е побъркала по теб… да не забравяме кой си ти.

— Тя чувства същото като мен. Влюбена е, виждам го. В неделя ще я помоля да се омъжи за мен.

Джеймс се поразмърда, наведе се напред и се загледа във Феликс със сериозно изражение.

— Баща й е в чужбина. Ще се върне след две седмици и ще отседне в Лондон. Веднага ще се срещна с него и ще го помоля за разрешение да се оженя за нея. А Дулси ще уреди да се оженим възможно най-бързо.

— На колко години е Дулси, Джеймс? Изглежда ужасно млада и невинна.

— На осемнайсет. Имаш право, изглежда още по-млада. Но е много мъдра за възрастта си и е практична. Дулси е цяло чудо — много спонтанна, искрена, казва, каквото мисли. Освен това е весела, разсмива ме, във всяко отношение ме кара да се чувствам добре.

— Разликата в годините е доста голяма, на трийсет и три си, мъж с житейски опит, обигран.

— Това не ме притеснява. Нито разликата във възрастта. Дулси ми каза, че Хюго е на четирийсет и пет, петнайсет години по-възрастен от Дафни. Сестра й Дидри ще се венчае за мъж на четирийсет и осем, а тя е на трийсет и три.

— Много интересно. Излиза, че жените Ингам си падат по по-възрастни мъже… очевидно е. Но ще ти кажа, Джейми, изглеждаш така щастлив, както от много отдавна не съм те виждал.

— Щастлив съм. И по-точно чувствам се цялостен. — След кратка пауза продължи: — Има нещо странно, което искам да ти кажа, нещо очарователно. Тя е вникнала дълбоко в илюзията на театъра и съм абсолютно сигурен, че сама го е проумяла. Никой не й е обяснявал.

Феликс го погледна сериозно.

— Много малко хора го разбират. Повтори какво е казала.

Джеймс му предаде разговора им.

Цялата история направи на Феликс голямо впечатление.

— Очевидно е много интелигентна. Но в „Рулс“ беше мълчалива, така че нямам лични впечатления. Прекалено погълната от теб. Хипнотизирана.

Джеймс се разсмя.

— И аз бях хипнотизиран от нея. Искам всичко да е по реда си. Да постъпя правилно, Феликс, затова държа да се срещна с баща й. И тогава ще действаме.

— Той няма да ти откаже, Джейми. И не ми споменавай дори, че си син на докер от Ийст Енд, а тя е дъщеря на граф. В днешния свят класовите глупости не важат. 1926 година е, за бога, светът се промени.

— Няма да споменавам нищо за класи. И съзнавам, че светът може за секунда да стане друг. — Сви устни. — След като се срещна с графа, ще кажа на Руби, Долорес и Фей.

— Моля те, махни този тревожен израз от лицето си. Ще се развълнуват, нищо повече. Те боготворят земята, по която стъпваш, нека да ти напомня, ако случайно си забравил.

— Не вярвам някой да има нещо против. Чистокръвен англичанин съм, свестен човек съм…

Феликс го прекъсна:

— Не, Джеймс, ти си голяма звезда, никога не го забравяй.