Барбара Тейлър Брадфорд
Жените от Кавендън (58) (Задава се буря)

Петдесет и седма глава

Дидри стоеше насред дневната на майка си в къщата на Чарлс стрийт и за пореден път се оглеждаше. През изминалите две седмици идваше редовно тук, за да сортира вещите.

Фелисити преживя само година Лорънс Пиърс след неговото убийство; получи инфаркт през юли 1928 и не се възстанови.

За изненада на Дидри, майка й само на нея от всичките си деца беше оставила нещо в своето завещание: тази къща и всичко в нея. Но щеше да вземе само великолепния портрет на Дилейси, който нарисува Тревър Мъртън. Портретът беше окачен над камината.

Дидри се чувстваше неловко, че тя е единственото дете, което има наследство от тяхната майка, затова продаде наскоро къщата и възнамеряваше да раздели парите между тях петимата. Майлс каза, че ще внесе своите във фонда за реставрация на Кавендън, и в края на краищата всички взеха същото решение, включително и тя.

Никой от тях не се изненада от завещанието. Огромното състояние на Фелисити, наследено от баща й Малкълм Уолас, и всичките й бижута от него, бяха завещани на Грейс, дъщерята на сестра й Ан, племенницата на Фелисити.

Дидри въздъхна много дълбоко. Беше й дошло до гуша да идва тук и да сортира вещите на майка си. Дафни й помогна малко, доведе и Олив Уилсън, Сесили също идва. Дилейси живееше в Кавендън и не стъпваше в Лондон; Дулси изпитваше такова презрение към „онази жена“, както я наричаше, че не си предложи услугите.

Но днес следобед очакваше да дойде заедно със Сесили, за да избере картини за своята галерия, както и други предмети. След това мебелите и всичко друго щеше да се продаде на аукцион. Погледна часовника си и прецени, че ще се появят всеки момент.

Дидри се облегна и се замисли за събитията през изминалата година. През пролетта на 28-ма година с Пол се установиха в Лондон завинаги. Майка му почина шест месеца преди това. Хюго предвидливо изтегли ценните си книжа от Уолстрийт, както и Пол. Прехвърлиха всичко в Лондон; нюйоркският клон на компанията вече не им беше необходим. Пол успя да продаде огромното имение със земята в Кънектикът и апартамента на майка си на Пето авеню. Когато се установиха в нейния апартамент в Кенсингтън, с помощта на брат си Тим продаде и триетажния апартамент на Парк авеню.

Пол беше щастлив колкото нея, че ще живеят в Англия; на него му липсваше нейното семейство, също както на нея. Харесваше му идеята да възпитат Робин в Лондон, заобиколен от семейство Ингам. Скоро щяха да се преместят в нов апартамент на Итън скуеър; баща й им даде апартамент в Кавендън, където прекарваха края на повечето седмици. Малкият им син растеше и Дидри беше така щастлива, както никога.

След малко Радклиф, когото бе задържала, за да пази къщата, въведе Дулси и Сесили във всекидневната. Попита Дидри желаят ли чай, но те отказаха.

Като останаха сами, Дулси погледна Сесили и извика:

— Кажи на Дидри! Нека да видим какво е мнението й, Сеси!

— Какво да ми каже? — попита Дидри, забелязвайки оживеното изражение на Дулси и искрите в очите й.

Сесили разказа за Кора О’Брайън и за случката в магазина, за връзката й с Мелдрю и за неговите финансови неволи.

Дидри слушаше внимателно и много се изненада. И тя се смая, както те преди малко.

— Без да знае, тази млада жена ти е дала куп жизненоважна информация за Мелдрю. Ще бъде фатално, ако изтече в пресата. Финансовият провал е достатъчна беда, но общественото унижение е убийствено.

— Можем да я подхвърлим на журналистите! — възкликна Дулси и седна на дивана.

— Можем, но мисля, че не бива — отвърна Дидри. — Папа̀ ще се ужаси от нас.

— Но така Клариса ще загуби самочувствие. Освен това ще й трябват пари, след като противният й баща няма.

— На пръв поглед е така — според Кора О’Брайън. Но може би не е така. Хора като Мелдрю обикновено имат скрити пари, често приведени в банки в чужбина, най-вече в Швейцария. Тези пари трудно се откриват — обясни Дидри. — А кога се очаква това положение да стане обществено известно.

— Кора едва ли знае, поне не спомена нищо — каза Сесили.

— Да не забравяме, че се позовава на шофьора Бърт Робинсън — напомни Дулси на Сесили и прибави: — Може би властите още не са разбрали.

— Възможно е — съгласи се Дидри. — Знаем само онова, което шофьорът е казал, че Мелдрю я е изоставил, отказва да я издържа и да й плаща сметките. Представете си, че просто иска да се отърве от нея.

— Ами, да, и това е вярно. Но си мисля, че Мелдрю е от онези, които не се свенят да правят финансови фокуси, както би се изразил Майлс.

— Каза ли на Майлс? — попита Дидри.

— Нямаше как да му кажа. В момента пътува с влак. Ще пристигне след два часа.

— Чудесно. Тази информация му осигурява аргументи да преговаря с Клариса Мелдрю, ако я заплаши, че ще съобщи на пресата. — Дидри се позасмя. — Цялата работа прилича на шантаж в известно отношение, но защо пък не? Тревожа се за нашето семейство Ингам, Мелдрю не ме интересуват. Отнасяха се отвратително с Майлс. А поведението на Клариса беше безотговорно.

— Мисля, че Майлс трябва да постъпи точно така — заключи Дулси и после възкликна: — Боже мой, портретът на Дилейси е великолепен. Нали е онзи, който нарисува Тревър Мъртън?

Дидри кимна.

— Ще го дам на Дилейси, той си е неин. Между другото, какво направи с картините, които Тревър й завеща? Продаде ли вече някои?

— Две-три. Макар че на нея никак не й се искаше отначало, но се съгласи, като й казах, че тези пари са необходими за реставрацията на Кавендън.

— Вземи оттук всичко, което ти харесва, Дулси — каза Дидри, понеже бързаше да свършат и да се прибере вкъщи при Робин. — Тук има няколко много хубави картини от известни художници и на горния етаж има още. Което одобриш за продажба, е твое.

— По принцип не бих докоснала и с пръст нейните вещи — отговори Дулси. — Но като се продадат, парите ще отидат за Кавендън. Да обиколим и да изберем най-подходящите.

— Хайде — подкани ги Сесили, поглеждайки часовника си. — Искам да си бъда вкъщи, когато Майлс се върне.

* * *

— Виж ти, виж ти — зачуди се Майлс, когато Сесили му разказа за срещата с Кора О’Брайън, и й се усмихна щастливо. — На практика това няма да разреши моя проблем, но ми дава известно предимство, не мислиш ли? Пред Клариса.

— Да, и аз така си мисля — отговори Сесили и се премести по-близо до него. Двамата седяха на дивана пред камината в дневната на нейния апартамент и пиеха чай. — Ще се срещнеш с нея, нали, Майлс, при това колкото е възможно по-скоро?

Той кимна и погледна часовника си.

— Сега е късно да й се обаждам. Утре сутринта ще й позвъня и ще се опитам да уредя среща.

— Тя няма ли да се поинтересува защо изведнъж искаш да я видиш?

— Надявам се — отговори той и замислено се загледа в буйния огън в камината. — Ще бъда искрен и ще й кажа, че искам да обсъдим нещо много лично, за което не мога да говоря по телефона. Остави на мен, тя обича интриги.

— Да, но аз нямам нищо против да се срещна с нея, знаеш.

Той се подсмихна.

— Не мога да го разреша, любов моя. Ти ще я направиш на нищо. Или ще я настроиш срещу себе си. Аз трябва да измисля нещо, че тя да се хване на въдицата… ще кажа например, че съм дочул слухове за проблемите на баща й, и дали не мога с нещо да помогна… — Думите се изгубиха, когато той я прегърна и я привлече до себе си. — Най-ненадейно се настроих съвсем оптимистично. Ще видиш, Сеси, 1929-а ще бъде нашата година. Късметът ни чака зад ъгъла, скъпа.