Барбара Тейлър Брадфорд
Жените от Кавендън (15) (Задава се буря)

Четиринайсета глава

Дидри се наслаждаваше на своята разходка към Литъл Скел в ранното утро. Мина през парка, после покрай езерото, където двата снежнобели лебеда плуваха един до друг.

Спря се за момент и загледана в лебедите, си спомни, че се събират по двойки за цял живот. Де да можеше и тя да е създадена по този начин… Отблъсна тъжните мисли и продължи по пътеката с решителни крачки. „Остави миналото зад себе си“ — смъмри се тя.

По едно време вдигна глава и погледна небето.

В тази съботна сутрин беше ясносиньо и се надяваше хубавото време да се задържи. Искаше й се утре денят да бъде идеален за сватбата на баща й и Шарлот.

Беше много доволна, че най-сетне той се реши на тази стъпка. Ни най-малко не се съмняваше, че Шарлот ще бъде чудесна съпруга… всъщност беше точно такава много години без привилегиите на законен документ.

На семейната вечеря снощи Дидри почувства нежността и обичта на баща си, на Майлс и на сестрите си. Беше както едно време и осъзна колко много беше липсвала на всички.

„Странно — помисли си сега, — как сме погълнати от всекидневието си, от грижите си и проблемите си. Всъщност сме егоисти, не мислим за другите.“

Възнамеряваше да коригира поведението си, да се вижда със сестрите си, и най-вече с Дилейси. Снощи й направи впечатление колко уязвима е Дилейси… изнервена, настръхнала. Майлс каза, че е нещастна заради развода, обаче не можела да живее със Саймън. Бракът им бил низ от бурни скандали и разправии, които в края на краищата довели до раздялата. Добрата страна в случая беше, че нямаха деца.

„Дафни е най-голямата късметлийка — помисли си Дидри за прелестните деца на сестра си. — Колкото до Дулси, животът е пред нея. Ще я взема под крилото си, ще компенсирам начина, по който се държах с нея, когато беше малка“ — промърмори полугласно. Дълбоко в себе си още се срамуваше от някогашното си озлобление.

Докато вървеше през градината към къщата на леля Гуендолин, Дидри престана да се занимава с тези мисли и се съсредоточи върху онова, което трябваше да каже.

Почука силно с месинговото чукче на входната врата и тя почти веднага се отвори. Посрещна я госпожа Пайн, дългогодишната икономка на лейди Гуендолин. Поздрави я сърдечно и я поведе към гостната, уютна стая със старинни, удобни дивани и канапета, и два големи еркерни прозореца, които гледаха към градината.

Леля й седеше на дивана и я чакаше.

— Ето те и теб, скъпа — възкликна лейди Гуендолин, — точна както винаги. Харесвам тази черта у хората. Онези, които закъсняват, са небрежни. Губят времето на човек, нали така?

Дидри кимна.

— Точно така. Благодаря ти, че се съгласи да ме приемеш тази сутрин.

Наведе се и целуна леля си по страната.

— Радвам се да си поговорим само двете, Дидри. Седни скъпа, недей да стърчиш там.

Дидри седна на стол до дивана и каза:

— Бях информирана от приятел, на когото имам доверие, че съм си създала враг във Военното министерство. Изумих се, когато научих. Работата ми е безупречна и през тези години ме повишиха няколко пъти. Моят приятел ми каза, че този недоброжелател може да се окаже опасен за мен.

Лейди Гуендолин застана с изправен гръб, присви леко очи и погледна изпитателно Дидри.

— Не ми харесва думата „опасен“, Дидри. Опасен в какъв смисъл?

— Не съм сигурна. Но предполагам, че целта е да бъда уволнена, изхвърлена с други думи.

— Какво по-точно правиш във Военното министерство? Изглежда, никой не знае и ти почти никога не говориш за работата си. Което ме навежда на мисълта, че работиш в разузнаването. Греша ли?

Дидри се наведе към леля си и тихо каза:

— Забранено ми е да говоря за работата си, лельо. Но само ще прибавя, че никога не си се лъгала в предположенията си.

Лейди Гуендолин леко се подсмихна и кимна:

— Имаш ли някаква представа кой е този недоброжелател? Подозираш ли кой иска да ти навреди?

— Отговорът на всичките ти въпроси определено е „не“. Всъщност останах смаяна, когато ми казаха, че имам неприятел, някой, който иска на всяка цена да ми навреди. Как ли не си блъсках главата, но в никого не се усъмних.

— Кой те информира, ако мога да попитам?

— Един много стар приятел, Алфи Фенъл — отговори Дидри. — Беше искрен, вярвам му.

— Дали не е роднина на сър Хюбърт Фенъл? — попита лейди Гуендолин.

— Да, сър Хюбърт му е чичо.

— Как младият Фенъл се е добрал до сведение за така наречения твой неприятел? — продължи да разпитва лейди Гуендолин.

— Чрез Джоана Елсуърт. Неин братовчед е. Двамата нямат нищо общо с Министерството на войната. Алфи е адвокат, а Джоана не работи. Има свои доходи.

— Доколкото разбирам, Джоана е научила и го е подшушнала на Алфи.

— Споделила с него, че дочула странни слухове за мен, и го помолила да ме предупреди, макар и според нея да били само слухове.

— Мисля си, че първо трябва да разбереш кой е казал на нея.

— Опитах се да науча, знам как да питам. Разбрах само, че… нещо се мъти.

Лейди Гуендолин позамълча, преди да отбележи:

— Намекна, че нямаш представа кой би поискал да ти причини неприятности. Но може би е някой… в сянка. Обиждала ли си някого, без да си даваш сметка? Отблъсквала ли си евентуален ухажор, защото не си разбрала, че те харесва? Или съперник в работата?

— Нищо подобно не ми се е случвало. Поне аз не знам. Всеки ден потъвам в работата си и не вдигам глава.

— Казвала ли си на някого от твоите колеги за слуха?

— Не, не съм. Реших, че е най-разумно да не казвам на никого, освен на теб. Ясно е, че познавам хората там, държим се колегиално, но близки приятели нямам.

— Как да ти помогна, Дидри?

— Не зная. Само фактът, че мога да разговарям с теб по този въпрос, ми помага много, защото не се чувствам толкова изоставена сама да се справям с проблема. — Тя въздъхна и поклати глава. — Помислих си дали не познаваш някого във военното министерство или в правителството? Но сега, като казвам това, ми идва наум, че не можеш току-така да започнеш да разпитваш приятелите си кой може да е моят недоброжелател, нали?

Дидри се разсмя на глупавото си предположение, лейди Гуендолин също.

След малко младата жена добави:

— Мисля си, че не ми остава друго, освен да чакам човекът сам да се разкрие.

— Да, така е, скъпа, но донякъде. Все пак опасявам се, че не мога да оставя тази работа така. Нека да помисля. Следващата седмица заминавам за града. Имам няколко ангажимента, но кой знае какво ще науча, докато обикалям с моите приятели Мейфеър и Уестминстър.

— Благодаря ти, лельо Гуендолин. Признателна съм ти за помощта. Обичам работата си… — Най-неочаквано гласът й се разтрепери и тя млъкна. Едва не се разплака. Преглътна, бързо се овладя и продължи: — Министерството заема голяма част от живота ми, както знаеш. Работя там от дванайсет години и ми харесва онова, с което се занимавам. Без работата си ще бъда изгубена.

— Напълно те разбирам — промърмори лейди Гуендолин със съчувствие. Знаеше, че Дидри намира удовлетворение в работата и се е посветила на професионалния си живот.