Барбара Тейлър Брадфорд
Жените от Кавендън (24) (Задава се буря)

Двайсет и трета глава

Най-неочаквано Майлс се почувства неловко, приближавайки къщата. Времето, което прекара тук с Клариса, не беше щастливо и в действителност никога не му беше харесвала нито архитектурата, нито вътрешната подредба. Стилът не беше неговият. Но Клариса така се заплесна по тази къща, че баща му най-сетне я купи като сватбен подарък за тях двамата, но задържа у себе си документите.

Вратата отвори госпожа Кенет, навъсената икономка, друга находка на Клариса, която Майлс от пръв поглед не хареса. И още не я харесваше.

Влезе във фоайето и поздрави:

— Добър ден, госпожо Кенет.

— Добър ден, сър — отвърна тя с груб тон и се опита да го поведе към гостната.

Като я заобиколи пъргаво, Майлс прибави:

— Отивам в библиотеката и не си правете труда да ме съпровождате, госпожо Кенет. Зная пътя. Ако случайно сте забравили, това е моята къща.

Жената му хвърли унищожителен поглед, обърна се и се отдалечи към кухнята.

„Приключихме с топлия прием“ — помисли си той, влизайки в облицованата с чамова ламперия библиотека, декорирана от него с помощта на сестра му Дафни.

Беше единствената стая в къщата, която харесваше, негово убежище, с тъмнозелен кожен диван Честърфийлд, с подходящи по тон канапета и завеси, с пъстроцветен ориенталски килим.

По навик Майлс отиде до рафтовете от двете страни на еркерния прозорец и се загледа в поредицата исторически книги. Обичаше история от ученик и беше много компетентен в тази област. Погледът му попадна на подвързаните с кожа томове за живота на Юлий Цезар и взе един от тях. Беше една от любимите му книги и я подържа, преди да я пъхне на мястото й.

В едно беше сигурен, а именно че ще изпълни решението, което взе миналата седмица. Най-после щеше да изпълни намерението си и Ерик Суон, техният лондонски иконом, щеше да опакова всичките му книги и лични вещи, и да ги пренесе в дома на баща му на Гровнър скуеър.

Беше спокоен, като знаеше, че Ерик ще се заеме. Работеше в семейството от трийсет години (когато започна, беше шестнайсетгодишен) и на него изцяло можеше да се разчита. Обучи го Хенсън в Кавендън и всъщност беше негова по-млада версия.

Майлс чу стъпки и излезе в коридора. Сепна се, като видя Клариса. Тя се беше занемарила и беше напълняла.

Обзе го тревога. Кой мъж изобщо ще погледне тази лоена топка, тази мърлява млада жена, какво остава да се ожени за нея? Но веднага си напомни, че има богат баща; нямаше съмнение, че това би било сериозен аргумент някой приятел да си затвори очите за външния й вид.

Без поздрав или предисловие Клариса каза:

— Наредих на госпожа Кенет да сервира чая във всекидневната, затова ще отидем там.

— Чудесно, освен това здравей, Клариса. Как си? — попита той, джентълмен, както винаги.

— Много добре, благодаря — отговори тя и тръгна пред него.

Докато вървеше след нея, Майлс не можа да не си помисли, че е придобила размерите на лондонски автобус, или поне на задницата му.

Жалко, надеждата му неговата отчуждена съпруга да изживее романтична среща с подходящ за брак мъж и да се омъжи повторно, излетя на мига. Освен това му домъчня за нея, защото имаше добро сърце, а някога тя беше доста хубавичка.

Клариса седна на дивана с кретонен калъф, приглади следобедната си рокля от коприна на цветя и се облегна, впила поглед в Майлс.

Той разсеяно се зачуди защо е избрала точно тази рокля. Подхождаше главно на дивана. Едва преглътна внезапното си желание да поговори с нея за напълняването й; не беше тук по тази причина, затова се отказа. И си напомни, че макар и да беше глупава в много отношения, притежаваше известна прозорливост. Той постоянно трябваше да е нащрек.

— Изненадана съм, че си в Лондон — най-накрая заговори Клариса. — Зная колко си привързан към Кавендън. Идването ти сигурно е някаква нова мода.

— Не бих се изразил така. Но имаш право, зает съм с управлението на имението в Йоркшир. Особено в момента, когато папа̀ е в чужбина.

— О, да. Наистина. Той се ожени. Предполагам, че сватбата не е била кой знае колко елегантна. Имам предвид обстоятелствата около новата му съпруга и нейния произход.

— Тази изключително груба забележка не беше необходима, Клариса — веднага я скастри Майлс. — Зная точно какво имаш предвид и няма да злословиш за моята мащеха, която сега е графиня Мобри. И да не забравя, баща ми се радва на превъзходно здраве. Така че скоро няма да наследя титлата, уверявам те.

— А пък аз няма да се съглася на развод, уверявам те! — повиши тон тя.

Откакто дойде, Майлс очакваше това изявление. Тихо попита:

— Не разбирам защо. Разделени сме. Няма да се съберем отново, ти също не го искаш. Бъди откровена, Клариса. — Наведе се леко към нея и добави: — Говорих с нашия адвокат и той ще подготви много благоприятно споразумение, което ще съгласува с теб и с твоя адвокат.

— Не искам развод, затова не ми говори за споразумение — отговори тя хладно.

— Не мога да проумея поведението ти. Какво печелиш, като си толкова неотстъпчива? Живееш сама в тази огромна къща, социалният ти живот е ограничен, прекарваш времето си с приятелки и в пазаруване. Такъв живот ми се струва безцелен.

Майлс се взираше в нея. Изглеждаше озадачен.

— Щастлива съм. Така че не се тревожи за мен, не се мъчи и да проумееш поведението ми, както се изрази — озъби му се тя.

— Зная, че баща ми ще ти даде документите за тази къща, а аз ще ти плащам подобаваща издръжка, докато не се омъжиш повторно, в което съм сигурен.

Тя го зяпна, после се изсмя истерично и пискливо възкликна:

— Кой мъж ще ме погледне? Не си ли забелязал, Майлс, колко съм напълняла? Сигурно си ослепял.

— Забелязах, но ти си млада, ще отслабнеш, ако се подложиш на диета.

Клариса отвори уста, на върха на езика й беше язвителна забележка, но се сдържа. В този момент влезе госпожа Кенет с прислужницата, която буташе количката за сервиране.

„По-кротко“ — напомни си Клариса, докато им наливаха чай и сервираха закуските.

Като останаха сами, тя каза с леден тон:

— Няма да обсъждаме развода, Майлс. Няма да се съглася с нито една точка от споразумението. Ни най-малко не се интересувам от тази къща или от издръжка, след като баща ми е много, много богат човек. Той ще се погрижи за мен, както се е грижил, преди да се омъжа за теб.

— Съзнавам, че едва ли ще се намери финансов стимул, който да те накара да промениш мнението си — отбеляза той. Майлс се облегна, взе чашата чай, отпи и като я остави, тя издрънча. След това продължи:

— Не съм твой неприятел и предполагам, че и ти не си ми враг. Вярвам, че можем да се разделим приятелски и после всеки ще бъде свободен да живее както намери за добре. И двамата сме достатъчно млади, за да започнем живота си наново.

Тя мълчеше, загледана в пандишпановия кейк с дебела глазура от сметана и преглъщаше, явно изгаряше от желание да му се нахвърли. Това сигурно беше главното й занимание напоследък. Да се тъпче с храна.

Майлс се покашля няколко пъти.

Клариса най-после го погледна.

— Искаш ли парче кейк със сметана? Или предпочиташ плодов пай? Всъщност паят е с череши.

Той поклати глава и леко се смръщи, забелязвайки нещо странно в тона й.

— Естествено от този пай няма да поискаш. Вече си изял твоя и си изплюскал черешите му много отдавна — изрече тя. — На практика не си преставал да плюскаш черешите. Лапал си ги, преди да се оженим, и си продължил и след това. И сега се лакомиш.

На лицето му се изписа изумление. Веднага схвана злонамерения намек и я погледна гневно.

Преди да успее да каже нещо, Клариса продължи:

— Много преди да започнеш да ме ухажваш, когато за мен се надпреварваха млади мъже от добри партии, моят баща ме предупреди за такива като теб. Каза ми, че аристократите предпочитали пролетарски момичета, понеже били сочен пай. — Застана с изправен гръб и изпъшка: — Точно този пай винаги си обичал, не мен.

Майлс вече се беше изправил и излезе, преди тя да си поеме дъх и да изрече още някоя отровна дума.

Щом се озова навън, хукна по улицата, за да увеличи максимално разстоянието между себе си, тази къща и душевно разстроената й обитателка. Защото не се съмняваше, че тя е емоционално неуравновесена. Беше изпълнен с гняв и отвращение и никога повече не искаше да вижда Клариса.

В края на краищата престана да тича, подпря се на един зид и се успокои. Беше обвинен в нещо, което не беше истина. Това го вбеси, особено като се сети за изминалите шест години — нито веднъж не беше се срещнал със Сесили, чувстваше се самотен и тъжен. Едва сега разбра какъв е случаят. Наричаше се „Отмъщението на Клариса“. Колко много се промени тя, при това в много отношения. Преди шест години беше прелестна — нежни черти, огромни, светнали очи, мека кестенява коса обграждаше хубавото й лице. Не беше зла. Всъщност беше весела и обичаше да се шегува.

* * *

Докато Майлс Ингам вървеше към дома на баща си, детектив Хауард Пинкертън, съпругът на Дороти Суон, прекосяваше „Пикадили“ на път към Бъркли стрийт.

Хубавият парк в центъра на площада беше негово любимо място, оазис на спокойствието в центъра на Мейфеър.

В парка нямаше жива душа, с изключение на двойка влюбени, седнали с преплетени ръце в другия край, и той се подсмихна, докато сядаше на една пейка. Надяваше се да бъдат така щастливи в любовта, както беше той. Когато срещна Дороти, откри истинската любов. И двамата бяха по на двайсет и след три месеца се ожениха. Неотдавна празнуваха трийсетата година от техния брак и още се обичаха.

Обгърна го топлина, като си представи съпругата си.

В неделя предприеха отдавна отлаганото пътешествие до Бат с техния нов автомобил, за да отидат на гости на братовчедка му Патси. Много се радваха на тази придобивка. Хауард беше голям почитател на Хенри Форд. Макар че напоследък осъзна, че изобретението на господин Форд причинява ужасни задръствания, в каквито на Хауард му се случваше да попадне напоследък. „Скоро и небето ще се набразди от аероплани“ — реши той, замислен за младежите, които се втурваха да прелетят Атлантика.

На Хауард му се струваше, че 1926 е драматична година, с толкова много нови и различни неща, които човек да опознае и да им се радва, наред със значителните промени в обществото. „Бурните двайсет“, така наричаха днес тази епоха. Пък и тя си беше такава… или „ерата на джаза“, още едно название за тези времена, което хората използваха. Нощни клубове, ресторанти, кафенета, танци до зори. Млади жени с все по-къси поли, които бяха независими и сексуално освободени. Пушеха, пиеха, караха автомобили, дори се посвещаваха на някаква кариера. Промените му харесваха, имената на тази ера също. Бяха подходящи, а прогресът трябваше да бъде оценен. Хауард се смяташе за модерен човек.

Извади джобния си бележник и го запрелиства, докато не стигна до днешната дата — петък, 3 септември. На страницата имаше само една отметка.

В шест часа имаше среща с лейди Гуендолин, за да говорят за нейната племенница лейди Дидри. След като провери още веднъж номера на апартамента на Маунт стрийт, Хауард прибра дневника в джоба си. Щеше да стигне до там за три минути.

Тръгна по-рано от Скотланд Ярд, за да поразмисли половин час в парка за предстоящата среща с главата на рода Ингам.

Харесваше лейди Гуендолин, беше широко скроена, без предразсъдъци, изключително общителна и много интелигентна. Тези причини го склониха да се съгласи да й помогне да разреши проблемите на лейди Дидри. Каза й, че през свободното си време, ще проучи въпроса.

Откри доста сведения, някои наистина го изненадаха. Беше сигурен, че ще изненадат и лейди Гуендолин.

И тогава се зачуди какво по-точно да каже на лейди Гуендолин на този етап. Трябваше да говори с още хора, да размисли върху досиетата, които беше прочел в Скотланд Ярд.

Те съдържаха фактите около смъртта на приятелката на лейди Дидри Максин Лоуи. Беше изненадан, че досието е непълно, с липсваща информация. Случаят беше попаднал в задънена улица, без всякакви улики. И все пак делото не беше прекратено, което му се стори странно.

Хауард се облегна удобно на градинската пейка, затвори очи и се съсредоточи върху случая на Лоуи, озадачен от няколко негови аспекта.

Тук Хауард Пинкертън беше в стихията си… именно когато анализираше. Приемаха го за най-надарения детектив в Скотланд Ярд и много бързо се издигна в служебната йерархия.

Скотланд Ярд беше неговата детска мечта. На десетгодишна възраст знаеше в подробности цялата история на Отдела за криминални разследвания на Лондонската полиция, наречен Скотланд Ярд. Неговият мъдър баща се гордееше с талантливото си дете и го насърчаваше.

Бащата на Хауард Лайънъл Пинкертън беше чиновник при прочут адвокат с кантора в Адвокатската колегия. Лайънъл смяташе за свой дълг да бъде в добри отношения с всеки. Вярваше, че учтивостта, чарът и услужливостта са жизненоважни, когато се пригаждаш към определени условия и предлагаш богатство от знания, всичко това павира пътя към успеха. И беше прав. Когато дойде време да изпрати любимия си син в Скотланд Ярд, не срещна никакви затруднения.

Хауард отвори очи. Нещо около смъртта на Максин, което го смущаваше, изведнъж му се изясни. Излезе от парка и се запъти към Маунт стрийт. Погледна часовника си. Беше точно шест часът. Изправи гръб и се подготви за срещата с лейди Гуендолин, като се питаше как ли ще реагира на странната информация, която щеше да й съобщи.