Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (84)

2.

Папагалът изкряска. Момчето дръпна ръката си от него, усмихна се виновно и се затича към масата, където седеше семейството му.

— Тод, казах ти да не се приближаваш до птицата — каза Фил Лашанс.

— Съжалявам, татко.

— Много повече ще съжаляваш, ако те ухапе. Собственичката на ресторанта каза, че този папагал не харесвал хората, а най-много от всичко мразел момчетата.

Тод се изсмя.

— Какво му има на този папагал? Да не би да завижда? — Момчето се завъртя и погледна птицата. Тя имаше яркозелени очи и обикаляше от единия до другия край на бара.

Собственикът на заведението беше облечен с бяла тениска и заедно с още двама млади мъже приготвяше обяда и обслужваше масите. Ресторантът се казваше „Тамаринд“ и беше получил името си заради голямото тамариндово дърво, което растеше пред него. Под сянката на дървото бяха поставени няколко стола, а на единия от клоните му висеше люлка. Собственикът забеляза, че Тод продължава да гледа папагала, и усмихнато му намигна. Момчето се изчерви и бързо се обърна напред към масата.

— Дръж се прилично и престани да зяпаш тази птица — каза намръщено Лашанс. — И стой изправен. Всички се изправете. Дръж ръцете си на скута. Не е възпитано да се облягаш върху масата.

Тод, по-малките му сестра и брат се завъртяха притеснено и се нагласиха послушно под строгия поглед на баща им. От опит знаеха, че е по-благоразумно да го слушат.

— Слушайте какво казва баща ви — каза благо Елизабет, жената на Лашанс. От тона й личеше, че отдавна се беше отказала да противоречи на съпруга си.

В отсрещния ресторант се бяха настанили трима агенти от ФБР. Те бяха от личната охрана на Лашанс. Той винаги се движеше с охрана, но тук нямаше от какво да се притеснява. Остров Свети Барт беше тихо и спокойно място. Единственият начин да загинеш на този остров беше да се залуташ из стръмните и тесни пътища и да се разбиеш в скалите отдолу.

— Само го погледни — каза тихо единият от агентите на ФБР и гледаше към масата на Лашанс. — Когато не е на работа и няма кого да командва, тормози децата си. Боклукът винаги си е боклук.

— Много добре го каза. Получаваш награда — отвърна другият агент.

— Престанете — отвърна мрачно първият от мъжете.

— Обядът идва — отбеляза Лашанс.

— Умирам от глад — каза дъщеря му.

— Аз също — отвърнаха в един глас момчетата.

Двамата сервитьори вървяха забързано към тях. Носеха хамбургери и пържена риба за децата и пушена сьомга и салата за родителите им. Докато се хранеха, всички мълчаха.

— Кога ще ходим на плаж? — попита Тод, след като се нахрани.

— Когато двамата с майка ти си изпием кафето.

— Но на масата няма кафе.

— Правилно — отвърна Лашанс. — Все още не сме го поръчали. Научи се да не си толкова припрян.

— Уф! — изпъшка момчето.

— Фил, нека децата да отидат да се полюлеят на онази люлка — предложи Елизабет и посочи тамариндовото дърво.

— Лиз, държиш се много снизходително с тях. Добре, нека отидат. Но само този път. Деца, можете да отидете — каза Лашанс.

Те отидоха на плажа „Салина“. Той беше дълъг и широк, с много хубав пясък. По цялата плажна ивица беше пълно с жени, които се перчеха по монокини. Децата бяха силно възмутени от това. Елизабет прие гледката с равнодушие. Лашанс пък се интересуваше единствено от подводното гмуркане. Обичаше да гледа кораловите рифове и пасажите от пъстри и красиви риби между тях. Изпитваше истинско удоволствие от това занимание и се откъсваше от всичко останало. Може би единствено в тези моменти не спореше и не крещеше на децата си. Той никога не ходеше на плаж без екипировката си — шнорхел, плавници и маска.

Настаниха се на плажа и децата веднага влязоха във водата. Елизабет ги предупреди да внимават. Беше седнала под голям чадър. Хвърли за последно поглед на децата и се зачете в книгата си. Агентите се бяха настанили на около петнадесет метра от тях, за да могат да наблюдават, но и за да им осигурят необходимото уединение. Лашанс се отправи към водата, за да се отдаде на любимото си занимание. Агентите проследиха с поглед как се отдалечава. По плажа вървеше млада жена и носеше кислородна бутилка, плавници и маска. Следваше я някакъв тийнейджър, снабден със същата екипировка. Единият от агентите посочи жената и каза:

— Аз ще наглеждам тези двамата.

— По дяволите, защо не е по монокини. Поне и ние да намажем нещо, докато сме на работа.

— На мен ми харесва коремът й. Съвсем леко е издут напред.

— Аз първи казах, че ще се заема с нейното наблюдение.

— Този тъпанар Лашанс, как може да ходи да гледа някакви си там риби, вместо да се наслаждава на прелестите на плажа.

— Какво може да очакваш от него? Единственото нормално нещо у нашия директор е телесната му температура.

Лашанс беше установил, че някои дни са по-добри за подводно плуване. Всичко зависеше от подводните течения. Днес беше изключително подходящ ден. Плуваше с голямо задоволство и наблюдаваше стадата на рибите папагал и тигровите риби. Възхищаваше им се и гледаше как се хранят с пъстроцветните корали. После вниманието му беше привлечено от някаква риба. Не беше виждал преди такава. Беше плоска, с удебелени електрикови ивици. Любопитството му беше възбудено и той започна да я преследва.

Лашанс си мислеше, че това е най-подходящият начин да се отърси от напрежението. Кой можеше да предполага, че онзи загубеняк Бароус ще се окаже прав за децата на Хамък? Но все пак даже и Ник не беше предполагал, че Хамък е оцелял след експлозията. Тогава Бароус е бил ръководител на операцията. След експлозията е бил длъжен да намери тайното убежище на Хамък. Какво от това, че се е намирало на километър от другото? А сега какво, Бароус се беше превърнал в скапан герой. Лашанс знаеше, че щяха да го притиснат и обвинят, задето не се е вслушал в думите на Ник и приятелката му. Все пак се беше подготвил за това. Когато започне разглеждането на случая, той щеше да се справи с всичко. Станеше ли въпрос за борба и оцеляване, Бароус нямаше да има никакъв шанс. В Конгреса и в пресата раздуваха, че Ник трябва да заеме поста му. Нека само опитат и ще видят на какво е способен.

С периферното си зрение забеляза, че към него се приближава друг плувец. Беше млада жена. Той се дръпна настрани, за да могат да се разминат. Тя не плуваше с шнорхел като него, имаше кислородна бутилка. Точно зад нея видя някакво момче. Двамата плуваха един зад друг, точно към него. Лашанс леко се отмести, за да могат да минат, но двамата застанаха зад него. Следваха точно движенията му. Жената се приближи като ястреб, преследващ плячката си. Тогава Лашанс осъзна, че го преследват. Опита се да се измъкна с плуване, но те обвиха ръце около врата му и го задърпаха надолу. Издърпаха шнорхела от устата му и го натиснаха към дъното. Лашанс се нагълта с вода и изпадна в паника. Въпреки това се опитваше да се съпротивлява, но не можеше да се измъкне от здравата им хватка. Те бяха много силни. След около минута изпадна в безсъзнание. За да бъдат напълно сигурни, че ще умре, Мери и Сет задържаха с крака тялото на Лашанс още около пет минути и после го оставиха да лежи безжизнено на дъното.

— Погледнете само какви прелести! — каза единият от агентите и посочи едно младо момиче с доста голям бюст. — Каква красавица.

Тримата агенти огледаха преценяващо момичето. После извърнаха глави назад, за да видят не се ли задава след нея някоя друга хубавица.

— Какво, по дяволите, става? — внезапно възкликна единият от агентите. — Къде е директорът. Не го виждам. Шнорхела му го няма над водата.

И тримата стреснато започнаха да оглеждат плажа. Навярно Лашанс беше отишъл някъде по-навътре, без те да забележат. Извадиха биноклите си и започнаха да изучават плажа, но отново не го откриха никъде. Един от агентите тръгна към слънчевия чадър, под който стоеше Елизабет.

— Госпожо Лашанс, знаете ли къде е отишъл директорът?

— Ами да, мисля, че е ето там — отвърна тя и посочи напред към водата. — Предполагам, че плува на любимото си място. Винаги ходи там.

Агентът се върна бързо при колегите си и каза:

— Ти иди надолу по плажа. Ние двамата ще идем да видим на мястото, където обикновено се гмурка.

Двамата агенти се затичаха към мястото, където за последно бяха видели Лашанс. Застанаха точно до брега и забелязаха, че нещо се носи на повърхността на водата. Сърцата им се свиха, знаеха какво е това. Хвърлиха се в морето и издърпаха безжизненото тяло на Фил Лашанс. Знаеха, че е безсмислено, но единият от агентите започна да му прави изкуствено дишане и сърдечен масаж, а другият използва клетъчния си телефон и повика линейка.

Мери видя как агентите се опитват да съживят Лашанс. Още няколко души бяха наобиколили тялото. Тя тръгна по пътеката, която водеше към шосето. Стараеше да потисне желанието си да бърза или да тича. Стремеше да прикрие напрежението си. Беше обмислила всичко до най-малката подробност и знаеше, че ще премине гладко. Сет вървеше до нея. Беше се справил отлично със задачата си.

Мери беше наела кола и я бе оставила на плажния паркинг. Имаха предостатъчно време да стигнат до Густавия. Оттам трябваше да се качат на корабче, за да стигнат до остров Свети Мартин. Беше наела малък самолет, който щеше да ги откара до Пуерто Рико. Същата вечер трябваше да летят обратно за Америка. Вървяха по каменистата пътека и Мери си мислеше, че вече всички деца са напуснали домовете си окончателно. Скоро щяха да са заедно.

Мери погледна корема си и нежно го погали с ръка. Беше едва във втория месец и бременността не й личеше. Знаеше, че детето й ще бъде момче. Синът на Джошуа. Новият Джошуа! Тя щеше да ръководи последователите на църквата, докато не остарее, а после нейният син щеше да поеме водачеството. Никога не се беше чувствала толкова доволна.

Мери и Сет се качиха в колата и потеглиха.