Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (27)

6.

Шест души произнесоха реч на погребението на Ед Трейнър. Първи беше най-малкият му син, Рандал, второкурсник в Иейл. След него Бен Съмърс, стар приятел от колежа. Джени, дъщерята на Ед, и Брус, най-големият му син, бяха следващи. Човекът, който зае мястото на Ед — Фил Лашанс, — настоящият директор на ФБР, говори предпоследен. Хвалебствията му бяха надути, лишени от емоции и завъртени, типично за него. Ник гледаше затворения ковчег и си мислеше: „Явно наистина си мъртъв, стари приятелю, защото ако беше останала поне малка искрица живот у теб, знам, че точно сега щеше да излезеш и да удушиш този самодоволен, надут глупак.“

Дойде редът на Ник. Мина покрай опечаленото семейство на първата пейка в църквата. Децата седяха от двете страни на майката, държаха се за ръце. Постави листа с това, което си беше написал предишната нощ, на Стойката пред олтара. От един прозорец на централния кораб на църквата, точно под върха на купола, се лееше слънчева светлина. Ник огледа с присвити очи насъбралото се множество. Забеляза група стари приятели от агенцията, включително Нелсън Стаг и екипа, който беше работил с него в Меса Бланка. На втория ред зад семейството на починалия седеше бившият главен прокурор Клейтън Босуърт. Прякорът му във вестниците беше „Маратонеца“ — от дълги години той беше единственият задържал се на този пост при управлението на две правителства. По пътеките между редовете сновяха мъже с черни очила и дискретни слушалки на ушите — хора от тайните служби. Дължеше се на присъствието на Големия Джим Ейвъри, вицепрезидента. Той седеше до Босуърт.

Ник изглади листа, но в следващия момент го сгъна отново и го прибра в джоба си. Това, което имаше да каже за Ед Трейнър, беше в сърцето му, а не на лист хартия.

— Запознах се с Ед Трейнър на дванадесети май хиляда деветстотин осемдесет и първа година в академията на ФБР. Той ми беше учител. Тогава ми чете конско евангелие за нещо толкова тъпо, което бях направил, че даже ми е неудобно да го споменавам днес. Щом свърши обаче, постави ръка на рамото ми и ме заведе да пием по едно. Такъв си беше Ед, твърд, но състрадателен. Милееше за работата си, защото милееше за родината. Мислеше за хората, за всеки един от нас. Всеотдайността му беше истинска.

Ник излезе от църквата. Слънцето прежуряше, небето беше бледосиньо, нямаше нито едно облаче. Присви очи. Няколко човека от управлението му махнаха, но не му се говореше с тях. Прегърна семейството на Ед и тръгна надолу по улицата. Оглеждаше се за такси, което да го откара до хотела му. Тъкмо завиваше зад ъгъла, и от другата стана на улицата видя една жена, която махаше на приближаващото се такси. Беше Санди Прайс.

Какво ли правеше тук? Пресече тичешком.

— Вземате ли стопаджии? — попита.

— Не исках да ме виждаш тук — каза Санди и се качи в колата.

— Това „не“ ли означава?

— Все още съм ти ядосана.

— Едно питие и извинение ще помогнат ли поне малко?

— Самолетът ми излита след два часа — отвърна тя студено.

— Значи имаш предостатъчно време за питието. Виж, извинението може да отнеме повече.

— Е, прощаваш ли ми?

— Ако ти отговоря с „да“, ще ти стане ли по-леко?

— Да — отговори Ник и направи знак на бармана за още един коктейл „Манхатън“.

— Тогава не, не ти прощавам.

— Вие сте твърда жена, доктор Прайс — усмихна се той.

— Не, господин Бароус. Просто уплашена.

— Откъде си толкова сигурна, че тези младежи са опасни?

— Защото ги наблюдавам от четири години и те не проявяват нито един от симптомите на ранната травма. Хронична ярост, импулсивност, нощни кошмари, свръхактивност — всички тези типични характеристики просто липсват. Възможностите за приспособяване на деца, подложени на стрес, се изследват чрез един тест, разработен в университета на Минесота. Децата на Хамък показаха абсолютно нормални резултати. В момента се работи по един проект, наречен „Сборна епидемиологична зона…“.

— Звучи много завъртяно.

— Извинявай. Всъщност го наричаме СЕЗ. Както и да е, важното е, че посттравматичните симптоми, които очаквах да открия, просто липсват.

— Тоест?

— Невъзможно е. Мозъците на тези деца са били така промити и премоделирани от Хамък, че въпреки смъртта си той все още ги контролира. Думата „опасни“ е просто слаба да разкрие техния потенциал.

— Коя дума би използвала тогава?

— Какво ще кажеш за „убийствен“?

— Сигурно се шегуваш.

— Съвсем не. Мисля, че те са убили Ед Трейнър.

— Това е лудост. Било е нещастен случай. Говорих с местната полиция. Сигурни са, че са били група тийнейджъри. Такива случаи е имало и преди. Интуицията ми подсказва, че са прави.

— Мислех, че агентите от ФБР се осланят на доказателства, не на предчувствия.

— Санди, тук грешиш. Ченгетата смятат, че ще заловят извършителите само за няколко дни. Тийнейджъри, но не децата на Хамък. В моторницата, която ударила Ед, са намерили три празни стека от бира. Сигурен съм, ще се окаже, че хлапаците са си пийнали и са искали да се позабавляват. Лодката е била голяма и мощна. Твърде мощна. Най-вероятно са изгубили контрол над управлението й. Ед просто е имал лошия късмет да е на грешното място в грешното време.

Санди довърши коктейла си и се изправи:

— По-добре да тръгвам. Вече закъснявам. Благодаря ти за питието, Ник.

— Нека да те закарам.

— Няма нужда. Казах на таксито да ме изчака. До летището не е далеч.

— Ще те видя ли някога пак?

— Съмнявам се, Ник. Две глупави пътувания са твърде много дори за мен. Мислех, че ще ме разбереш и ще ми помогнеш, но… явно съм сгрешила.

На другата сутрин по пътя към летището на Форт Майърс Ник накара шофьора на таксито да спре до яхтклуба, където Ед държеше лодката си. Вече беше ходил там заедно с местния детектив, който разследваше случая, когато пристигна преди два дни. Нямаше какво толкова да се види. Пластмасовата черупка се беше строшила като паднало от масата яйце. Няколко парчета липсваха, а останалите сини отломъци приличаха на екзотичен пъзел. Нещо накара Ник да поиска да я види отново. Все още беше покрита с платнен брезент. Ник го издърпа и огледа жалките остатъци. Детективът беше очертал контурите на лодката върху дъските на кея. След това се беше опитал да напасне парчетата в рамките на тебеширената линия. С много въображение човек можеше да познае, че някога това е било лодка. Най-голямата липсваща част беше централната — мястото, където беше седял Ед. Изглеждаше сякаш е била ударена точно по средата. Ник бавно обиколи отломките. Никой не беше видял какво точно се е случило. Моторницата — скоростна „Донзи“ — беше намерена на следващия ден, изоставена на петнайсетина километра по-надолу по брега. Оказа се, че предишната нощ е била обявена за открадната.

— Хлапаци — беше казал детективът на Ник. — В Нюарк крадат коли за забавление, а тук бързоходни лодки. В повечето случаи няма пострадали. Тъпи деца.

Ник погледна часовника си. Време беше да тръгва. Покри останките с платнището. „Деца… деца… деца…“ Думата кънтеше в съзнанието му. Вероятно детективът беше прав. Сигурно са били деца. Обърна се и тръгна към таксито.