Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (33)

12.

Бившият главен прокурор Клейтън Босуърт не обичаше програмата му да се обърква. През лятото сряда сутрин беше отделена за косене на моравата, която заобикаляше от три страни къщата му в джорджиански стил в Лийсбърг, щата Вирджиния, и за грижи за цветните му лехи. Въпреки че беше наел на пълно работно време персонал за поддръжка на къщата, който включваше готвачка, общ работник и иконом, Босуърт отказваше да наеме градинар, защото смяташе, че никой не може да се справи с това както трябва.

Тази сряда обаче трябваше да присъства сутринта на събрание на борда на директорите на корпорация „Комтрон“, чийто член беше. Като бивш главен прокурор той бе много търсена фигура за тази работа. Това му осигуряваше охолен живот, без да се напряга много, и му оставаше време да пише мемоарите си и да се отдава на своята страст — градинарството. От „Комтрон“ винаги изпращаха лимузина да го закара и след това да го върне от събранията (това специално беше извънредно събрание, на което щяха да гласуват някакво сливане), но продължи чак до два след обяд и колата го докара вкъщи почти в три и половина.

Щом стигна в спалнята си, Клейтън Босуърт бързо се преоблече. По навик остави дрехите, които беше съблякъл, направо на пода и облече работните, които използваше в градината. Жена му беше починала преди осем години, но освен че вечеряше сам, това не бе променило много начина му на живот. Беше на седемдесет и една години и с пет-шест килограма по-тежък от нормалното, което се дължеше на изключителните умения на готвачката му, но иначе бе все още силен, ходеше изправен и кожата му беше румена, така че изглеждаше с поне десет години по-млад.

Босуърт тръгна към градинарската барака в задния край на имението си. По пътя внимателно огледа моравата. Винаги проверяваше за дупки от къртици. Техните виещи се тунели под земята оставяха по моравата му издатини, които приличаха на белезите над очите на боксерите. В този момент забеляза нещо. Спря, наведе се и внимателно измъкна голям плевел.

На големина бараката беше колкото малка всекидневна. Отвън беше обкована с дъски, боядисани в бяло, за да отиват на къщата. Покрай стените бяха подредени инструменти. Всеки си имаше точно определено място, от правите лопати и мотиките до греблата и малките лопатки. Направо блестяха, защото Клейтън Босуърт изискваше от общия работник да почиства всеки от тях веднага след като е бил използван. Някои от инструментите беше купил още в правния факултет, но те все още изглеждаха като нови. Мразеше да изхвърля каквото и да било. Отдаваше го на шотландския си произход. Не можеше да понася модерната култура „за еднократна употреба“. Винаги казваше на децата си: „Купи нещо добре направено, грижи се за него и ще видиш, че ще те надживее.“

Намръщи се. Гледаше към електрическата си косачка. Беше я купил преди повече от двадесет години и все още работеше идеално. Обикновен модел беше. Босуърт не можеше да понася гледката на мъже, качили се на ултрамодерни косачки с изражението на самодоволни деца. Общият работник остреше и смазваше резците й на всеки две седмици. Този път глупакът я беше оставил обърната неправилно. Вместо да я избута напред без усилие, Босуърт бе принуден да се напряга да я издърпа навън. „Тъп идиот“ — промърмори задъхано. Удари я в рафта за саксиите, преди да я изкара. Наведе се да види да не се е повредила. Близо до предното ляво колело имаше драскотина. Малко боя щеше да оправи работата. Въпреки това щеше да каже едно-друго на работника за това как се правят някои неща. Със сигурност щеше да го направи, щом свършеше. Сега беше време да се залавя за работа. С дясната ръка хвана кордата на стартера, опря се с лявата на косачката и дръпна. Взривната вълна от експлозията, причинена от килограма семтекс^[1], прикрепен отдолу, строши всички стъкла в радиус двеста метра и образува на мястото на взрива кратер, в който можеше да се побере цяла лека кола. Ръката на Босуърт заедно с непокътнатата венчална халка беше намерена на другия ден в живия плет пред една голяма тухлена сграда на две пресечки оттам.