Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Twelve, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Silverkata (2021)
Корекция и форматиране
Epsilon (2022)

Издание:

Автор: Хауърд Камински; Сюзан Камински

Заглавие: Дванадесетте

Преводач: Богомил Кариев; Лилия Висулчева

Година на превод: 2002 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Атика“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2002

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указана)

Печатница: „Атика“

ISBN: 954-729-139-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16350

История

  1. — Добавяне

7.

Нощта беше безлунна, но това не ги разколеба да тръгнат на разходка към върха на стръмната клисура, намираща се на около две мили от мината. Вървяха с умерено темпо. Малките бяха най-отзад и всички носеха пръчки, на които да се подпират. Не използваха фенерчета и затова постоянно някой от тях се препъваше. По-малките падаха доста често, но никой не се оплака. Просто ставаха и продължаваха напред. Движеха се в колона по един. Джебедая беше начело, след него вървеше Мери, следвана от Матю. Никой не говореше, цареше пълна тишина. Целта на прехода беше да се придвижат възможно най-безшумно и незабелязано. Промъкването и издръжливостта бяха основни елементи от обучението и тренировките им. Упражняваха се всеки ден минимум по един час и дори и най-малките участваха в подготовката. Затова когато стигнаха до върха, никой не дишаше тежко.

Изведнъж Джебедая спря.

— Калеб! — извика той и гласът му отекна страховито в нощната празнота.

— Да — обади се Калеб от средата на колоната.

— Ела напред!

— Но защо, Джебедая?

— Казах ти да дойдеш, веднага.

— Нищо не съм направил — промълви уплашено момчето.

Матю отиде до него, хвана го грубо и го избута напред.

— Време е за изповед, Калеб — извика Джебедая, сграбчи го за ризата и го изгледа изпитателно.

— Но какво е станало? — попита Калеб разтреперано.

Джебедая извади от джоба си смачкан лист и го тикна в лицето му.

— Защо си написал това?

Мери светна с фенерче право в лицето на момчето. Той премигна с очи, заслепен от светлината, и заби поглед в земята.

— Това е писмо до майка ти, нали? — попита тя. — Сигурно ти липсва? Любовта на Джошуа вече не ти е достатъчна?

— Кога смяташе да пуснеш писмото? — поде на свой ред Матю. — Следващия път, като отидем в града да пазаруваме ли?

— Аз нямах намерение да изпращам писмото. Написах го просто защото… защото бях много самотен.

— Ако истински вярваш в Джошуа, никога не можеш да се почувстваш самотен — каза Мери. Държеше фенерчето право към лицето му и го заслепяваше.

— Щеше да пуснеш писмото, нали, Калеб?

— Не, Джебедая, нямаше да го направя. Казвам ти истината.

— Ако беше успял да го изпратиш, щеше да издадеш местонахождението ни и да провалиш цялата ни мисия.

— Нали знаеш какво е наказанието за тези, които предават семейството ни, а, Калеб?

— Не е честно! — извика момчето. Беше се разплакало. — Нищо лошо не съм направил.

Джебедая плесна с ръце и останалите от групата направиха полукръг около Калеб.

— Тичай, Калеб! — извика Джебедая.

— Да, Калеб, тичай! — заповяда Мери.

— Длъжен си да бягаш! — додаде Матю.

По-малките започнаха да удрят Калеб по краката с пръчките си. Всички заедно крещяха:

— Тичай, тичай, тичай!

Калеб се обърна и започна да бяга. Останалите го последваха и продължаваха да викат: „Тичай, Калеб, тичай, тичай!“

Той падна на земята, но преди да успее да се изправи, вече го бяха настигнали. Налагаха го ожесточено с пръчките си и не преставаха да повтарят: „Тичай, тичай, тичай!“ Удряха го по краката и по цялото тяло. Звукът от ударите отекваше в долината и приличаше на зловещ поздрав от ада. Калеб се опита да се защити и да каже нещо, но Мери го зашлеви през устата. Момчето се надигна и хукна. Знаеше, че трябва да им избяга, и затова тичаше с всички сили. Постоянно се препъваше и падаше. Всеки път, когато го настигнеха, децата го биеха ожесточено и безмилостно, с някакво яростно задоволство. Калеб отново и отново се изправяше и тръгваше несигурно, но преследвачите му го следваха неотлъчно.

— Защо не тичаш, Калеб — крещяха те. — Трябва да тичаш!

Най-накрая той се строполи точно до ръба на стръмната клисура. Този път нямаше да може да им се измъкне.

— Моля ви — прошепна момчето. Устата му беше пълна с кръв. Всички се бяха вторачили в него. — Не ме… удряйте… повече. Аз наистина обичам Джошуа.

— Лъжеш! — изкрещя Джебедая.

— Ти обичаш само дявола! — допълни ядно Матю. — Той е твоят истински баща, а не Джошуа.

— Калеб обича дявола! — подеха в един глас по-малките деца.

— Нека да му помогнем да намери баща си — каза Мери и като го мушна с тоягата си в корема, започна да го избутва все по-близо към ръба. Останалите се присъединиха към нея. Калеб изгуби земята под краката си. Едвам успя да извика и падна в клисурата. Те останаха там за известно време. После Джебедая се обърна и тръгна към мината. Никой не проговори, но всички знаеха, че Джошуа е бил с тях и ги е подкрепял. Бяха направили точно това, което трябваше.