Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (10)

10.

Всички го гледаха жадно и нетърпеливо подобно на новоизлюпени пиленца, чакащи да им донесат храна в гнездото. Те се бяха отказали от предишния си живот, бяха пожертвали семействата си, приятелите си, парите и кариерите си, за да станат част от неговото паство. Бяха се откъснали от целия свят, за да започнат един изцяло нов живот и вярваха, че той ще ги отведе в рая.

Джошуа Хамък седеше в креслото си върху малък подиум в средата на бункера. Бавно се изправи и дълго стоя така, преди да проговори. После затвори очи и вдигна главата си нагоре. Беше сигурен, че го гледат като удавници, взиращи се в хоризонта за спасителен кораб. Всички те бяха уплашени, но не изпитваха онази боязън, която човек усеща, преди да се случи нещо страшно. Ужасът в тях се надигаше бавно като вълна и ги поглъщаше постепенно. От самото начало на обсадата Хамък малко по малко подхранваше техния страх с мрачни видения подобно на огняр, който разпалва огън. Колкото по-уплашени и несигурни се чувстваха те, толкова повече му вярваха и се уповаваха на него. Но все пак няколко човека бяха започнали да се усъмняват. Радиото, което откри в стаята на Рут, доказваше това. Съмнението щеше да се загнезди и у другите и да се разпространи сред тях, както тинята бавно и неумолимо замърсява чистите води на някое езеро. Те все още му вярваха, но колко дълго щеше да успее да контролира съзнанието и душите им?

— Деца мои — започна Хамък с дълбок глас, — затворете очи и наведете глави. Така по-добре ще усетите присъствието на Господ в самите вас.

Всички стояха безшумно, със затворени очи и наведени глави. Единственият шум, който се чуваше, беше бръмченето на климатика.

— Вратите на рая са отворени за вас — извика рязко Хамък. Това предизвика несъзнателно раздвижване сред хората. — Снощи разговарях с Господ, моя баща. Казах му, че съм обезпокоен, задето някои от вас започват да губят вярата си в него и в мен. Той ми отвърна, че греша и че вярата ви е здрава и силна като платото, върху което се намира убежището ни — продължи Джошуа с по-мек и едва доловим глас. — Той ми каза, че много скоро ще усетим прегръдката му. Нашите мечти ще се сбъднат и всички ние ще влезем в дома му.

Въпреки че никой не показа признаци на облекчение, Хамък усети, че напрежението и страхът намаляха.

— Бог ме увери, че всичките ни врагове многократно ще заплатят за мъките ни. Силните ще станат слаби, могъщите ще паднат на колене и ще бъдат сполетени от ужасяваща и неочаквана смърт. Всички ще разберат, че на Джошуа Хамък, сина на Господ, принадлежи божествената власт.

Докато говореше, Хамък свали дългата си бяла роба и я остави да се свлече на земята. Носеше я винаги върху дрехите. После махна от врата си големия кръст и го остави върху стола.

— Сега ще отида да говоря с него отново. Той ме чака. Искам всички да останете по местата си, както сте сега, докато не чуете гласа ми.

Джошуа се обърна и слезе от подиума. Не беше нужно да се обръща, за да провери дали всички спазват нарежданията му. Знаеше, че е така. Леко се усмихна и си помисли: „Моментът най-после настъпи.“