Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (5)

5.

— Господи, това кафе е отвратително — намръщи се Ед Трейнър. — Не, още по-лошо даже.

Остави чашата си на масата, избута я настрани и запали пура.

— Трябва да опиташ водата, с която го правят. Много е твърда. Всъщност, освен залезите не харесвам нищо друго тук.

Ник Бароус се изправи зад бюрото си и отиде до прозореца. Малката каравана, разположена на тридесет метра от останалите, му служеше за кабинет. Пожелаеше ли да остане сам, идваше тук. Тя го откъсваше от всички агенти, щатски и местни полицаи, журналисти, постоянно звънящите телефони и най-вече от Хамък. Един час по-рано Ед Трейнър, директор на ФБР през последните две години, негов началник, наставник и приятел, беше кацнал във военновъздушната база „Уигинс“, намираща се на десет километра. Беше едва второто му посещение от началото на тази безизходица и Ник чувстваше, че повече от всичко на света желае да си тръгне възможно най-скоро. Това посещение беше за окуражаване и успокоение на служителите, особено за Ник. И двамата знаеха, че Трейнър не го прави от сърце.

— Ник, искам да ти кажа, че всички без изключение, включително и човекът в Овалния кабинет, мислят, че се справяш чудесно с тази гадна ситуация.

— Ед, да оставим глупостите настрана. — В присъствието на други лица обръщението беше „господин директор“, но двамата се познаваха достатъчно добре и достатъчно дълго и Ник си позволяваше да говори така. Освен това Трейнър беше кум на сватбата на Бароус преди десет години. Тогава Ник работеше в Ню Йорк. — Положението е лошо и ще става все по-зле.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото говоря с Хамък всеки ден. Срещал съм го лично шест пъти при прибирането на децата. Познавам го толкова добре, колкото някой може да познава човек, който се мисли за месия и е заобиколен от хора, които вярват в това.

— Какво мислиш, че ще предприеме сега?

— Не знам, но ще е нещо ужасно. Дали ще тръгне по стъпките на Джим Джоунс и ще ги изведе от този свят с отровна храна, или ще бъде някаква друга форма на масово самоубийство, е без значение. Важното е, че ще го направи.

— Какво искаш? — Трейнър протегна крака и пъхна ръце в джобовете си. Беше висок и слаб мъж. Физическото му състояние беше близко до това при постъпването му в агенцията преди двадесет и шест години. Всяка сутрин гребеше по река Потомак. И двамата с Ник бяха постъпили във ФБР веднага след завършването на юридическото си образование с разлика обаче от дванадесет години.

— Искам тази операция да бъде спряна. Приключи я. Разкарай караваните. Свали оградата около убежището. Нека оставим нещата да се поуспокоят.

— Говорих с министъра на правосъдието и вицепрезидента, а те са разговаряли с президента. Не са правени планове за проникване. Няма да има фойерверки, бронирани коли, сълзотворен газ. Нищо такова. Все пак научихме нещо от Уейко, но според тях не трябва да показваме никаква слабост.

— Какво толкова лошо има в това да изглеждаме „слаби“, за бога?

— Хайде, Ник. След няколко месеца предстоят избори. Те не искат да се повтори случаят Уейко, но и не желаят да отстъпят пред Хамък. Това просто няма да стане.

— Грешат. Гарантирам ти, че когато нещата загрубеят, ще го отнесем и двамата.

— Не се притеснявай за това. Ще бъдеш покрит, както и аз. След три години се пенсионирам, а ти ще се издигнеш. Как ти звучи заместник-директор по разследванията? Това води направо до заместник-директор на Бюрото. Не се съмнявам, че някой ден ще заемеш моето място.

— Къде си мислиш, че живееш, Ед? Непал? Ватикана? Ако се провалим, което със сигурност ще стане, не знам колко глави ще хвръкнат, но нашите ще са първи. Ще пострадаме най-много. Пенсионирането ти ще бъде по-рано, отколкото си мислиш, а репутацията ти ще изглежда като ботуши през дъждовен сезон.

— Не мислиш ли, че може и да грешиш?

— Разбира се, възможно е. Но ако съм прав?

Чуха се две остри почуквания по вратата и преди Ник да каже „влез“, Фил Лашанс я отвори.

— Министърът на правосъдието Босуърт се обажда по закритата линия — съобщи той на Ед Трейнър. Оттатък при свързочната каравана.

Лашанс беше едър мъж, който започваше да пълнее. Винаги носеше тъмен костюм, разделяше късата си сива коса на път с прецизността на чертожник. Бледосините му очи изглеждаха още по-малки зад очилата без рамка. Имаше вид на свещеник, пред когото човек не би се изповядал. Като заместник-директор по разследванията бе пряко подчинен на Ед Трейнър. Типичен бюрократ беше и имаше повече контакти в Капитолия, отколкото приятели в Бюрото. Напредъкът в кариерата си дължеше на няколко влиятелни сенатори и председатели на комисии в Конгреса и веднъж Ед неофициално беше казал на Ник, че ще направи всичко по силите си, за да не успее Лашанс да стигне до върха. „Може да му се вярва колкото на гладно куче“ — беше добавил при друг случай.

— Благодаря, Фил. Кажи му, че идвам след минута.

Лашанс кимна и излезе от караваната.

— Двамата с Марджи видяхме Линда на един коктейл в Смитсъновия институт миналата седмица. Изглеждаше чудесно. — Трейнър изгаси цигарата в пепелника с повече сила от необходимото и се изправи. — Нещата между вас наред ли са?

— Кой знае? Чуваме се един-два пъти седмично, и то винаги по мобилния й телефон. Връзката прекъсва, преди да успеем да си кажем нещо съществено. Не е лесно да си женен за лобист и почти е невъзможно, ако е толкова успешен като Линда. Тя е много по-преуспяваща и енергична в професията си от мен.

— Не е моя работа, Ник, но двамата мислили ли сте да имате деца?

— Да. Преди доста време. Сега Линда се интересува от деца толкова, колкото Хамък от новия филм на Сталоун.

Ник погледна часовника си. Пресконференцията трябваше да е започнала преди десет минути.

— Има ли още нещо, което мога да направя за теб? — попита Трейнър и отвори вратата на караваната.

— Да. — Бароус облече якето си и тръгна към вратата. — Моли се.