Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (65)

6.

Матю Хамък беше коленичил в килията си. Молеше се вече повече от час. Устните му се движеха беззвучно. Полицаите го бяха откарали първо в болницата, където му направиха четиридесет и седем шева на главата, и след това го доведоха в тази килия. На всеки четиридесет минути го наглеждаха. Детективите се опитваха да го разпитат два пъти, но той не си казваше името дори. Ядосани, те му крещяха, заплашваха го, ругаеха го, но той не проронваше нито дума. Просто ги гледаше и се усмихваше. Не беше уплашен. Въобще. Тъжеше, че не успя да прибере Сара, но знаеше, че и за това си има причина. Така е било писано и той го приемаше. Сега беше готов за следващата си мисия. Последната.

Свърши молитвата си и седна на нара. Погледна нагоре, за да се увери, че пазачът не го наблюдава през прозорчето на вратата, и нави десния маншет на панталона си. Внимателно изтегли грубо зашития конец от вътрешната страна. Отвори се малка цепнатина и той извади четири сини капсули. Знаеше, че тези са достатъчни, но за по-сигурно повтори същото с левия крачол и извади още четири. Отиде до мивката и си наля чаша вода. Глътна и осемте (по две наведнъж) с такава лекота, сякаш пиеше сутрешните си витамини.

Свали маратонките си и легна на нара. Беше в началото на красиво пътуване, на края на което с отворени обятия го чакаше Джошуа Хамък. Беше щастлив, по-щастлив от всякога. Не спря да повтаря „Джошуа“, докато сила, по-могъща от всичко, което беше познавал, бавно изстиска живота му.