Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (32)

11.

„Здравейте. Аз съм Санди. В момента не съм си вкъщи, но можете да оставите съобщение след сигнала и ще ви се обадя възможно най-скоро. Ако сте клиент и искате да ме намерите, позвънете на 347–8713.“

„Санди, Ник е. Обаждам ти се от летището в Денвър. Току-що пристигнах от Албакърк. Бях там, за да поразуча за Джебедая, и имам нещо, което ще те заинтригува. Утре рано сутринта заминавам за Минеаполис. Искам да проуча как стоят нещата и с Мери. Ще отседна в хотел «Радисън» и ще опитам да ти се обадя оттам. Дочуване.“

Ник чакаше пред рецепцията на хотел „Радисън“. Погледна часовника си. Нямаше още десет сутринта. Туин Фолс, градчето, където бе живяла Мери, се намираше близо до канадската граница, а Минесота беше голям щат. Щеше да му отнеме цялата сутрин да стигне дотам с кола. Смяташе, че ако всичко премине гладко, ще успее да се върне в Минеаполис вечерта.

— Да? — каза служителят на рецепцията.

— Бароус. Първото ми име е Никълъс. Имам резервация за единична стая.

Служителят провери в компютъра и вдигна глава:

— Бароус. Никълъс. Името ви е тук, но има малък проблем, господине. Резервацията ви е отменена. Преди около час. За жалост в града ни се провежда конференция на тема софтуер и няма…

— Отменена? Трябва да е станала някаква грешка. Направих резервацията едва миналата нощ. Защо ще я отменям?

Ник усети, че някой го потупва по рамото, обърна се и видя жена с дълга светла коса.

— Санди! — възкликна.

— Получих съобщението ти, очевидно е — каза тя с усмивка. — Аз отмених резервацията ти. Реших, че може би е по-добре направо да тръгнем за Туин Фолс и да прекараме нощта там и затова резервирах стаи. Пътуването ще е доста дълго. На всичко отгоре пътищата са лоши. Отиване и връщане ще отнеме най-малко девет часа.

— Но как дойде толкова…?

— Ти пътуваше на изток и изоставаше с времето, а аз на запад и избързвах. Освен това хванах ранен полет директно от Вашингтон. Хайде, ще говорим в колата.

Сградата на „Погребален дом Томпсън“, която се намираше на улица „Хейзъл“ в центъра на Туин Фолс, не се различаваше особено от съседните — бели стени, спретната морава, дървена ограда — освен дискретната табела на половината път между оградата и входната врата. Собственикът се държа сърдечно и с готовност се съгласи да потърси Мери Форбс в архива си.

— Питахте ме дали тялото е било кремирано — съобщи той на двамата си посетители, щом се върна с папката. — Да. Било е.

— Колко дни след откриването й — поинтересува се Ник.

— Три.

— Нека позная кой е поискал кремацията. Братовчед й, нали?

Собственикът се усмихна широко:

— Грешите, господин Бароус. Брат й.

— Този ли беше? — попита Ник и му показа снимката на Джебедая.

Собственикът я взе, отиде до прозореца зад бюрото си и я разглежда известно време.

— Сега е по-голям, но определено е същият — отговори най-накрая.