Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (28)

7.

Единственото, за което Ник си мислеше по време на обратния полет, беше Ед и версията на Санди Прайс за смъртта му. Погледът му се замъгляваше, щом се опиташе да се разсее с вестниците и списанията, които беше купил. Накрая се предаде и до края на пътуването спа.

На следващата сутрин, събота, още със ставането си се обади в дома на Нелсън Стаг. Нелсън звучеше отпаднало:

— Надявам се, че е важно.

— Може и да е. Събудих ли те?

— Не, разбира се. Винаги ставам един час преди да иззвъни будилникът. Пестя батериите.

— Съжалявам.

— Не, не е вярно, но няма нищо. Така или иначе щях да ти се обадя по-късно, за да ти кажа, че речта ти беше страхотна. Наистина успя да уловиш това, което правеше Ед различен.

— Благодаря — отговори Ник. — Нелсън, можеш ли да ми свършиш една услуга?

— Не ми харесва тонът ти. Надявам се, че искаш на заем косачката ми.

— Не. Трябват ми материалите за случая „Хамък“. Най-вече всичко за децата.

— За какво?

— Ще ти кажа по-късно, след като ги прегледам.

— Амиии… — колебаеше се Нелсън. — Не знам. Този случай е като Чернобил. Никой не иска да се доближава до него.

— Хайде, Нел. Нямаше да те моля, ако не беше важно.

— Това е голяма работа, Ник, не мисля, че мога да го направя.

— Не мога да повярвам, че го чувам от теб.

— Ако ме хванат, ще ме изпратят по-далече и от твоята дупка — изпъшка Стаг след известно мълчание. Звучеше примирено.

— Това се казва приятел!

— Ще ги копирам в понеделник и ще ти ги изпратя. Ще ги получиш във вторник сутринта.

Във вторник Ник се обади на Мария да каже, че е болен от грип, направи си кафе и седна пред телевизора да гледа „Реджис и Кати Лий“, след това превключи на канала Си-СПАН^[1]. Чакаше да се позвъни на входната врата. Пакетът пристигна малко след единадесет. Вътре имаше набързо надраскана от Стаг бележка, която гласеше:

Едва успях да се докопам до тях. Сам съм ги ксерокопирал миналата нощ, след като всички си тръгнаха. Както ти казах, материалът все още е много опасен. Не забравяй, че Лашанс стана директор именно заради това и иска то никога повече да не излиза на бял свят. Смята въпроса за приключен и иска да си остане такъв. Каквото и да правиш, не допускай никой от Бюрото да разбере, че аз ти доставих материалите. Разбрахме се, нали? Никой!

Нелсън

Ник постави папката на бюрото си и започна да я прелиства. Вътре бяха и собствените му доклади, и пропуснатият срок за освобождаване на децата от убежището на Хамък. Останалите агенти, участвали в операцията, също бяха разпитвани, но тъй като никой не беше контактувал с Хамък колкото него, нямаше нищо изненадващо. Прилежно бяха прикрепени и ежедневните резюмета на материалите в пресата, особено тези на Фран Маркъм и Бърни Уилис, но нито техните, нито сензационните историйки в таблоидите или скучните очерци в сериозните вестници можеха да му кажат нещо ново. Много по-интригуващи бяха страниците с бележките на Санди Прайс и асистента й. По време на операцията тя редовно го бе информирала, но някои детайли, които беше забравил или пропуснал, сега изскачаха от страниците. Защо не му беше показала тези бележки при посещението си в Тълса? Тогава нямаше да му бъде толкова трудно да разбере, щеше да й помогне да открие какво се е случило с Джебедая в Чимайо. Децата му бяха изглеждали толкова тихи и хрисими, но колкото повече четеше, толкова повече се засилваше чувството му, че е пропуснал нещо от изключителна важност. Започваше да разбира гледната точка на Санди. Защо беше приел обясненията на местните полицаи за смъртта на Ед Трейнър просто ей така?

Господи, ако можеше да разбере истината за смъртта на стария си приятел. Почувства се почти радостен, изправи се и се насочи към бутилката „Джони Уокър“ в кухнята. Трябваше му нещо твърдо да подсили решението. Започна да отвинтва капачката, но след миг остави бутилката. Беше твърде рано за това.

До следобеда Ник беше прочел материалите внимателно и бе изписал дванадесет страници с бележки. Вдигна слушалката на телефона и се обади на началника си в Оклахома Сити — Кевин Хорнсби, шеф на югозападния район. Обясни му, че иска да си вземе няколко почивни дни по семейни причини.

— Разбира се, Ник — отговори Хорнсби. — Не помня откога не си излизал в отпуск.

— Благодаря. Ще се върна на работа след няколко дни.

По-късно същия следобед отиде в офиса си и успокои загрижената Мария. Каза й, че се чувства много по-добре. Отговори на обажданията, които беше получил, и се срещна за петнадесет минути с един от младите наперени агенти във връзка с банков обир в Стилуотър („Изглежда, си хванал един от извършителите. Попритисни го и той ще изпее останалите“).

Скоро след това си тръгна. Нямаше още пет. На излизане спря пред бюрото на Мария.

— Тръгвам.

— При Хейли ли? — намигна му тя. — Искам да кажа, в случай че изскочи нещо важно.

— Не. За Албакърк.