Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (6)

6.

Градчето Сода Флатс (население 531 души) беше просто един кръстопът: имаше стар смесен магазин, пощенска станция, кирпичена църква с черен, ръчно боядисан кръст над входа, училище, където живееха децата, освободени от Джошуа Хамък, малък сив хотел и, странно, стар киносалон. Той изглеждаше сякаш не е бил използван най-малко десет години. Вътре някой беше запазил като част от местната история плакат, който известяваше за премиерата на „Извънземното“. Новото му предназначение беше зала за събрания на окръга. Тъй като караваните, от които се състоеше командният пост, бяха прекалено малки, за да поберат групата журналисти, салонът — „униплексът“^[1], както го наричаха на шега — беше мястото, където два пъти седмично Ник Бароус даваше пресконференции.

Бароус ги ненавиждаше. За разлика от Ед Трейнър, чиято вяра в позицията на правителството относно Хамък го правеше непроницаем за стрелите на журналистите, Ник, който имаше твърде много информация от първа ръка, се притесняваше. Знаеше, че времето изтича, и се страхуваше, че е изписано на лицето му.

Пресконференцията на Трейнър отпреди няколко дни съответстваше напълно на официалната позиция на Вашингтон, остаряло мислене, направо смешно. Не, ФБР нямаше да допусне друг Уейко. Никакво насилствено проникване, никакъв сълзотворен газ, нищо. Нямаше обаче и да се оттеглят. Нямаше да покажат слабост. Щяха да бъдат твърди толкова време, колкото е необходимо.

Това можеше да мине пред обикновения човек, но пред Хамък — никога. Ед Трейнър беше най-добрият приятел на Бароус и човек с остър ум и инстинкти, но колкото по-нагоре се издигаше и придобиваше власт, толкова повече системата го премоделираше. Бързо се превръщаше в стереотипна фигура, като „човека Г“ във филмите от четиридесетте, която беше типична за ФБР по времето на Дж. Едгар Хувър, част от една лъскава на външен вид правозащитна система, силен и предсказуем, без никакви изненади. Ник се надяваше, че пристигането на Трейнър ще го спаси от срещата с журналистите, ще облекчи натиска на медиите, но напразно.

Всяка пресконференция продължаваше петнадесет минути. Ник беше свикнал да усеща приближаването на края им също като човек, който е на тренировка и знае, че физическото натоварване скоро ще свърши. Засега тази протичаше гладко. Въпросите бяха лесни. Избягваше няколко от най-известните репортери, които винаги му задаваха неудобни въпроси. За сметка на това обърна доста внимание на останалите журналисти от телевизионните мрежи и водещите издания. Някои от тях, включително „Нюзуик“, се интересуваха от изказванията на Ед Трейнър. Бароус ги потвърждаваше и след това ги коментираше. Един репортер от „Юнайтед Стейтс Нюз енд уърлд рипорт“ попита как са децата. Даже и насън можеше да отговори. След няколко минути съобщи, че има време само за още един въпрос. Веднага се вдигнаха две ръце — двамата му главни противници Бърни Уилис от „Тайм“ и Фран Маркъм от „Уошингтън Поуст“.

Двамата си бяха спечелили имена с агресивното си отношение към случая. Помагаха им вътрешни източници, но Ник не можеше да разбере кои са. Показваха ги почти по всички телевизионни новини, свързани с Хамък. Самите те бяха противници. Винаги сядаха близо един до друг, за да се наблюдават и да са сигурни, че никой от тях няма предимство.

— Госпожице Маркъм? — попита Ник накрая.

— Имам информация, че Хамък разполага с двадесет и четири милиона долара, дарени от последователите му. Двадесет от тях са дошли от Бренда Ролингс от компанията „Ролингс — спирачки и двигатели“. Според семейството й парите са изпратени на офшорна сметка, контролирана от Хамък. Можете ли да потвърдите тази информация?

— Не, не можем — отвърна Ник. С всички сили се стараеше да запази самообладание. Числото беше точно, както бе вярно и че не бяха успели да открият къде Хамък държи парите. Откъде, по дяволите, изтичаше информация. — Госпожице Маркъм, не ви ли стана ясно досега, че главната ни задача са хората, а не парите. Това не е операция за разкриване на измама.

Погледна към останалите журналисти:

— Пресконференцията приключи.

Преди Ник да успее да се измъкне от залата, двамата репортери го обградиха.

— Добре се измъкна, Ник — започна Бърни Уилис.

— Какви още непотвърдени слухове ще пуснете двамата днес?

— Научихте ли нещо интересно от микрофоните, които вкарахте в убежището чрез хранителните продукти? Източникът ми каза, че Хамък ги е открил веднага и сте успели да запишете само церемониите му.

— Откъде имате такава информация? „Хард Копи“^[2]? — парира Ник с каменно лице. Отново беше изтекла строго секретна информация.

— Ще ти се — отговори Бърни. — Моите източници са десет пъти по-добри от техните.

— Чуйте ме добре и двамата — започна Ник ядосано. — Досега публикувате само слухове и инсинуации и това е още една. Сигурно издателите ви са очаровани.

— Не, но читателите са — усмихна се самодоволно Фран.

— Дори тогава, когато вашата така наречена информация е явно погрешна? Знаете, че сме изправени пред бързо променяща се ситуация и изключително нестабилен човек.

— Може ли да цитирам това? — вметна Фран.

— Не, по дяволите, не може.

— Да не мислите, че Хамък всяка вечер гледа Си Ен Ен?

— Доколкото знам, Фран, да. Той има технология да гледа каквото си пожелае. Не искам да го провокирам.

Ник се опита да стигне до вратата и да излезе на паркинга, но репортерите все още бяха по петите му.

— Един последен въпрос — извика Бърни. — Вярно ли е, че властите отказват да се оттеглят, защото заеманата от тях позиция им осигурява висок обществен рейтинг?

Ник спря и се обърна.

— Ето отново. Разбирам, че за някои хора наградата „Пулицър“ и големите хонорари са по-важни от приключването на случай като този без човешки жертви. Всеки нормален човек ще е на обратното мнение, в това число и аз. Ако успея да докажа, че получавате незаконно информация от ФБР, лично ще се погрижа да бъдете преследвани с цялата строгост на закона.

Излезе и затръшна вратата под носовете им.

Късно същата нощ в хотелската стая на Фран Маркъм иззвъня телефонът.

— Иди на уговореното място — изрече мъжки глас. — Пет минути.

Тя скочи от леглото и бързо се облече. Отне й три минути да стигне до комплекса „7-11“ на междущатската магистрала. Фран Маркъм беше на около три метра от кабината до смесения магазин, когато телефонът иззвъня. Тя се затича и вдигна слушалката.

— Да?

— Добър вечер, госпожице Маркъм. Имам нещо за вас.

— Готова съм — отвърна тя и нагласи бележника си на рафта под телефона.

— Мисля, че трябва да попитате господин Бароус за бункера, който е построил Джошуа Хамък под убежището преди около една година. Само материалът е струвал над осемдесет хиляди долара. Може да побере цялото му паство. Навярно се досещате какво е предназначението му. Може ли да го е страх от ядрена заплаха от руския мечок? Едва ли. Чудя се какво мисли по въпроса господин Бароус.

— Колко е голям… — започна Фран, но другата страна затвори.

Той постави слушалката и се усмихна. Всеки път използваше различен телефон. Този беше в един коктейлбар в Бетесда, Мериланд. От тренировките във ФБР имаше полза и в обикновения живот.

Фил Лашанс се върна на столчето си до бара. Беше въодушевен и си поръча още една бира „Хайнекен“, като издърпа купата със снакса по-близо. Понякога — размишляваше той — надбягването се печели не от най-бързия, а от този, който наблюдава стъпките му. Ник Бароус беше любимецът на Ед Трейнър. Всички мислеха, че Ник ще заеме мястото на Ед някой ден и нямаше да е лошо Фил да се подсигури срещу такъв развой на събитията. Ако Ник Бароус, а покрай него и Ед Трейнър се издънят по този случай, това щеше да добави положителни точки към собствената му репутация. В сферата на управлението бележник, пълен с петици, беше за предпочитане пред много шестици, развалени от една двойка. Отпи от бирата си и отново се усмихна. Животът не беше чак толкова лош.