Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (31)

10.

Нямаше още четири следобед, но в бара вече седяха десетина постоянни клиенти, всичките мъже. Над входа с червени неонови лампи беше очертан голям котел, от който излизаха балончета пара. Предният прозорец беше със затъмнено, почти черно стъкло, така че посетителите да могат да виждат навън, но тези отвън можеха само от време на време да зърнат някоя призрачно осветена от лампите на тавана ръка или глава. Още преди да отвори вратата, Ник знаеше в какъв тип място влиза. Не че това имаше някакво значение.

Изчака очите му да се приспособят към сумрака, придърпа един от столовете до бара и си поръча двоен скоч, чист. Барманът посегна към бутилката „Джони Уокър“ — черен етикет, но в този момент Ник промени решението си и поръча джинджифилова бира. От хладкия, наситен като миризмата на смачкани цветя сладникав вкус на напитката го побиха тръпки, но той упорстваше. Все отнякъде трябваше да започне да се взема в ръце. През последните четири години единственият навик, който му остана, бе пиенето. Накрая то се бе превърнало едва ли не в смисъла на съществуването му. Въпреки че изискванията на работата в Тълса бяха минимални, той я вършеше просто за да минава времето, и ако не си наложеше да се промени, никога нямаше да се издигне, даже, напротив, можеше и нея да загуби. И в двата случая щеше да е позорен край.

Отпи още веднъж и попита бармана как може да намери собственика на заведението. Имаше ли кабинет тук? Щеше ли да дойде по-късно?

— Имаш късмет, мой човек. Ей там е — отговори барманът и посочи възрастен мъж, който седеше сам до една маса отзад. Ник отиде при него. Собственикът вдигна глава и го изгледа първоначално с любопитство, но щом видя служебната карта, попита притеснено:

— Нещо нередно ли има?

— Не — отвърна Ник, — няма проблем със заведението ти. — Огледа се. — Трябва ми определена информация. — Извади моментална снимка на Джебедая и я плъзна през масата. — Познаваш ли този приятел? Снимката е отпреди няколко години.

Мъжът се размърда в стола си, вдигна снимката и се завъртя, за да я види на по-добра светлина. Още преди да я върне, поклати глава:

— Никога не съм го виждал. — След това извика бармана и му подаде снимката. — Стан, познаваш ли го този?

— Не. Виждал съм много хора, но този никога.

Ник ги изгледа за момент и попита:

— Някой от редовните клиенти да е престанал да идва през последния месец?

— Не, не мисля — отговори собственикът.

— Чакай малко — намеси се барманът. — Имаше един, Алън Стоун или Сторм. Не се е появявал напоследък. Преди идваше почти всяка вечер. Каза, че искал да продаде колата си. Един мой приятел се беше заинтересувал. Няколко пъти се опитах да се свържа с него по телефона, но той не отговори.