Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (54)

19.

— Падна ти се седем. Добре, Ник. Изглежда, че ще ти се наложи да отседнеш в нашия хотел със Сара на „Атлантик авеню“. Сигурни сме, че ще ти хареса — каза Джина и доволно потри ръце. — Двете със Сара ще кажем на персонала да ти сложи допълнително мента под възглавницата. За съжаление ще трябва да си платиш за престоя. — Джина замълча за момент, обърна цветната карта от „Монополи“ и прочете: — Дължиш хиляда двеста и четиридесет долара в брой за престоя, Ник. В нашия хотел не приемаме пластмасови пари.

— Установил съм през годините, че когато човек играе на „Монополи“, наяве излизат най-грозните му недостатъци — отвърна Ник, отброи книжните пари и ги подаде на Сара, която беше банката и старателно подреждаше хартийките на купчинки.

— Ник, мисля, че долавям в думите ти следа от… Не мога да се сетя за точната дума.

— Яд от загубата — извика Сара, като се смееше, и подаде ръка на Джина.

— Добре, умници такива. Ще ви го върна.

Телефонът в кухнята иззвъня.

— Джина, би ли вдигнала телефона — извика Санди от кухнята. — Цялата съм изцапана със сос от чили. Естър ще дойде тук след около десет минути и трябва да приготвя яденето.

— Ура! — извика Сара. — Не знаех, че леля Естър ще ни идва на гости. Сигурно ще ми донесе някакъв подарък — каза тя на Ник.

— Разбира се — каза Джина, стана и тръгна към телефона.

На третото позвъняване го вдигна. Веднага след това се върна обратно в хола.

— Кой е наред? — попита тя.

— Ти си — извика Сара. — Само гледай да не хвърлиш четири. Не искаш да попаднеш в Кентъки, нали? Ник има цели четири къщи там.

— Кой беше на телефона? — попита Ник. Джина разклащаше заровете в ръка като професионален комарджия.

— Никой — отвърна тя, без да го погледне.

— Пет. Страхотен зар! Електростанция! — възкликна Сара и премести фигурката си.

— Какво искаш да кажеш с това „никой“?

— Никакъв задник…

— Джина, не е възпитано да употребяваш такива думи — с престорен глас й се скара Сара и се разсмя.

— Права сте, госпожице Сара. Ще имам предвид забележката ви и няма да се повтори — отвърна й Джина и се обърна към Ник: — От време на време някой звъни и когато вдигна слушалката, отсреща се затваря.

— Откога е така?

— Хайде де, Ник. Твой ред е. Хвърляй заровете! — нетърпеливо каза Сара.

— Само секунда, Сара. От колко време продължават тези обаждания?

— От няколко месеца.

— Колко често?

— Един или два пъти седмично.

— Отсреща нищо ли не ти казват?

— Не. Чува се само тежко дишане, а после затваряне на слушалката.

— Само това ли?

— Да. Да не би да мислиш…

Ник погледна към Сара и кимна на Джина с глава да замълчи. Взе заровете и ги хвърли.

— Уха! — възкликна Сара. — Девет. Ник вече е в парка, където двете с Джина имаме няколко много скъпи къщи. Колко ни дължи за престоя, Джина?

Късно същата вечер Ник позвъни в дома на Нелсън Стаг.

— Сега пък какво искаш? — попита той примирено.

— Трябва ми разпечатка и засичане на телефонните обаждания в дома на Санди.

— За бога, Ник. Знаеш, че за такова нещо се иска писмено разпореждане.

— Това е дребна работа.

— Не е. Особено ако искаш да се проследят разговорите за цялата област. Правилно съм те разбрал, нали?

— Да не би да четеш мислите ми?

— Това е последният път, когато ти правя някаква услуга. Запомни го добре, Ник. Имам един приятел, който работи в телефонната компания на щата Колумбия. Мисля, че той ще може да ти помогне. Казва се Денис Ашбоут. Телефонният му номер е 877–5774.

— Мога ли да кажа, че ти ме изпращаш?

— Да — отвърна неохотно Нелсън. — И, моля те, направи ми една услуга.

— Кажи, Нелсън.

— Следващия път, когато ми се обадиш, не искай да ти върша повече услуги. Единствено ако ме помолиш да ти дам на заем ножицата си за подкастряне на жив плет, ще ти изпълня желанието. Разбрахме ли се?

Денис Ашбоут с готовност прие да засече телефонните разговори на Санди. Два дни по-късно Ник получи разпечатка от шест страници с всички приети телефонни обаждания през последните два месеца. Веднага откри каквото търсеше. Имаше редовни телефонни обаждания един, а понякога и два пъти седмично от малки градчета — Бийти и Скотис Джанкшън в Невада. Ник погледна на картата и откри, че и двата града се намират на края на Долината на смъртта. И изведнъж се сети за нещо, което Дуейн Баскомб му беше споменал. Баскомб му каза, че бил купил стара сребърна мина в Калифорния за Хамък. Ник вдигна телефонната слушалка.

— О, това е моят приятел от ФБР. Как сте, господин Бароус?

— Добре съм. Има нещо, за което мисля, че ще можеш да ми помогнеш.

— Няма ли поне да кажете едно „здравей“ на стария си познат Дуейн?

— Беше ми казал, че си купил на Джошуа стара сребърна мина в Калифорния.

— Да.

— Да не би случайно мината да се намира в Долината на смъртта?

Последва продължителна пауза, преди Баскомб да отговори:

— Звучи ми познато.

— Искам да се опиташ да откриеш къде точно се намира мината.

— Малко пари ще засилят мотивацията ми.

— Мисля, че вече трябва да си получил хилядата долара, които ти изпратих?

— Да. Оценявам жеста ви. Но ще ми се наложи да ровя в много стари папки с документи, за да открия каквото ви интересува. Мога да засиля усилията си, ако…

— Утре ще ти изпратя още петстотин долара. Но това е за последно. Тези пари са лично мои, а не на Бюрото.

— Ще се заема с нещата, господин Бароус. Скоро ще ви се обадя. Много скоро. Приятен ден.