Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (21)

5.

Каза на баща си, че е грешка. Той я изгледа учудено. Не им се обаждаха често. Повечето дни телефонът не звънеше въобще.

— Сигурна ли си, Хана?

— Да, татко. Търсеха някой си Мичъл.

— Мичъл — изговори той името, сякаш дъвчеше дъвка, — няма никакъв Мичъл наоколо.

— Точно това му отговорих.

— Мъж ли беше?

— Да, татко.

— Доста време ти отне да му обясниш, че е набрал грешен номер.

— Не е вярно.

— Когато има грешка, просто казваш „тук няма такъв“ и затваряш. Само това. Нищо друго. Ясно ли ти е?

Тя кимна и застана неподвижно.

Той я изгледа отново, след това си спомни, че има някаква работа, обърна се, излезе от къщата и се насочи към обора. Хана го наблюдаваше. От много време й се искаше да го убие. Сега вече знаеше, че ще го направи. Щом заспеше на стола си след вечеря. Щеше да изсипе отгоре му една кутия бензин за запалки и да драсне клечка кибрит в скута му. Толкова просто. Беше лош човек и заслужаваше да умре, но това не влизаше в плана. Той влезе в обора и Хана изчака няколко минути, преди да напусне къщата. Затича се с всичка сила надолу по черния път. Продължи, докато стигна шосето на около километър и половина. Страхуваше се да погледне назад. Повечето от пътищата в тази част на щата Небраска бяха прави като свещ и по тях рядко минаваха коли. Щом стигна кръстопътя, кривна в една пшенична нива и приклекна. В този момент го видя. Джипът беше черен и се движеше бързо. Хана се изправи и той спря до нея. Едната врата се отвори и тя скочи вътре.

Мери отпусна съединителя и колата потегли рязко.

— Ти си последната. Чака ни много път. След два дни ще бъдем при другите — каза гласно. В същото врeме си мислеше: „Всички. С изключение на един.“

— Нямам търпение — отвърна Хана.

— Нито пък Господ има — добави Мери.