Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (39)

4.

— Здрасти, Бев. Трябва да видя Кевин — каза Ник на секретарката на Кевин Хорнсби.

— И той иска да те види, Ник. Влизай направо.

Хорнсби говореше по телефона. Вдигна глава и му посочи един стол. Ник обаче беше твърде развълнуван, за да седне, и закрачи нервно между бюрото и прозореца.

— Погледни това — каза Ник и размаха един лист, сякаш беше печеливш лотариен билет. Плъзна го по бюрото.

— Трябваше да си тук още преди два часа — произнесе Хорнсби гневно.

— Съжалявам. Трябваше първо да мина през лабораторията, а и движението от Тълса дотук беше много натоварено. Ще разбереш всичко, ако прочетеш доклада.

— Не съм разпореждал да се правят никакви доклади — отвърна Хорнсби ядосано.

— Майната му на разпореждането, Кевин. Просто го погледни, за бога — настоя Ник разпалено.

— Какво е това?

— Анализ на едни понички, които купих от две деца, представящи се за членове на Малката лига.

— Не те разбирам.

— В тях е имало атропин, достатъчен да умори цяла рота. Секретарката ми Мария и съпругът й ги опитаха първи. За щастие ги открих навреме. Сега са в „Метро Сентръл“ и ще се оправят. Обаче са били предназначени за мен. Децата на Хамък се опитаха да ме убият.

— Уха. Посмали малко. Не искам да говорим за понички. Имаш голям проблем, който няма нищо общо с някакви си понички.

— Какъв е големият проблем, Кевин? Сигурен съм, че в сравнение с този е направо джудже. В края на краищата става въпрос за вероятна конспирация за убийство на бивши държавни служители.

— Беше много глупаво да идеш при директора, Ник. Повярвай ми, той не бе възхитен от това.

— Голяма работа.

— Той препоръча и аз съм съгласен с него, да си вземеш отпуск. Платен, разбира се. Ще го наречем „по здравословни причини“.

— Нямам нужда от това.

— Тук няма място за спор. От този момент си временно отстранен от работа.

Ник го изгледа невярващо. Щеше да му е много лесно да излее всичкия гняв и недоволство, които беше насъбрал през годините, като гореща лава, която изгаря всичко, без да подбира. Проблемът обаче не бе в Хорнсби. Той беше просто пионка в ръцете на Лашанс. Дори бе добър човек със семейство, който просто искаше да си върши работата. Нищо нямаше да спечели, ако избухнеше сега. Всъщност осъзна, че с това порицание Лашанс даже му правеше услуга. Осигуряваше му цял месец свободно време да намери децата на Хамък.

— Знаеш ли, Кевин — пресегна се над бюрото и му подаде ръка. — Може и да си прав. Напоследък доста се напрегнах. Мисля, че ми трябва време да обмисля цялата тази работа с Хамък.

— Това е вече друго, Ник. Директорът ще се зарадва, че виждаш нещата по този начин.

— Да. Наистина мисля, че известна почивка ще ми се отрази добре. Може би ще попътувам. Ще се срещна със старите приятели. Ще се отпусна. Точно от това имах нужда. Благодаря ти, Кевин.

С усмивка и бодра крачка Ник Бароус излезе от кабинета.