Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (20)

4.

„Първа национална банка“ на Туин ривърфолс, Минесота, още от 1923, годината на основаването й, се намираше на ъгъла на „Хейзъл“ и „Роузуд“ в една сграда с гранитна фасада. В банката имаше само две гишета и в тази сива, притисната от ниски, висящи едва ли не на един хвърлей облаци, сутрин работеше само едното. Управителят на банката Бенсън Хъбърд не можеше да повярва. Мери Форбс бе отлична служителка, може би най-добрата, която някога беше имал, а вече стана почти десет часът и я нямаше. Набра номера отново. Пак заето. Бенсън Хъбърд започваше да се тревожи. За Мери беше необичайно да закъснява. Всъщност никога досега не го бе правила. Ако беше болна или нещо друго не бе наред, тя със сигурност щеше да се обади. Толкова беше разтревожен, та си каза, че ако тя не се появи до половин час, ще отиде до паркинга за каравани на края на града, където беше жилището й, да провери какво става.

Ако точно в този момент Бенсън Хъбърд беше погледнал през прозореца, щеше да спре да се тревожи за Мери, защото тя тъкмо минаваше покрай банката. Караше своя „Бронко“, караваната бе закачена отзад. Беше решила да напусне града преди девет, защото единственият път, водещ извън града, минаваше точно пред банката, но първо се оказа, че едната гума на колата е спукана, а след това пък имаше проблеми с акумулатора. За щастие старецът, който живееше в съседната каравана с две кучета и седем котки, й даде на заем кабели, за да го зареди.

В продължение на няколко часа караше на изток. Постепенно земеделските земи се смениха с гори. Къщите ставаха все по-малко, а гората — все по-гъста. Вече се намираше на щатска територия в местност с много езера, отдалечени от населени места, и най-важното — дълбоки.

Най-накрая беше пристигнала. Намираше се до езерото Кросбоу. Паркира близо до една издатина, от която се виждаше цялото езеро. Беше поне на десет метра над нивото на водата. Мери излезе от колата и се огледа. Не се виждаха нито лодки, нито къмпинги. Беше идвала тук много пъти и не очакваше да види някого. Въпреки че езерото беше красиво, имаше много малко места за спускане на лодки и — основната грешка на обичащите природата жители на щата — не беше зарибено и следователно риболовът бе слаб. Тя приседна на земята и продължи да оглежда езерото. Изчака така около половин час, стана и влезе в караваната.

Вътре беше толкова чисто и подредено, та човек би помислил, че се продава. Единственото дразнещо нещо беше женското тяло на леглото. Жената беше облечена точно като Мери, имаше даже същото златно сърчице, с което тя не се разделяше. Беше също толкова висока и теглото й бе същото, косата имаше същата дължина и прическа. Мери вдигна тялото и го изнесе навън. През последната година беше тренирала усърдно и поставянето на тялото на предната седалка на колата не я затрудни. След това се върна в караваната и извади малък куфар. Отиде до издатината и седна отново. Огледа езерото. Беше абсолютно сама. Чак тогава се качи в колата и я запали. Пресегна се над мъртвата жена и постави лоста на скорост. Освободи ръчната спирачка и колата заедно с караваната бавно потеглиха. В последния момент Мери успя да затръшне вратата. За секунди колата и караваната преминаха издатината и паднаха в тъмната студена вода. Отне им почти две минути да потънат — повече, отколкото си беше мислила. Според една карта на това място водата беше дълбока над тридесет метра. Мери се загледа във водата, докато не изчезнаха и последните следи от колата. Най-накрая доволна вдигна куфарчето и тръгна нагоре по пътя. След около километър зърна джипа, който беше оставила там предишната седмица.

Мери Форбс, родена Марта Фрикър, прекръстена Мери Хамък, запали колата и бавно я изкара от храсталака. Чакаше я дълго шофиране, защото трябваше да вземе някого. Чувстваше се добре. Скоро семейството отново щеше да се събере. И след това щяха да започнат божията работа, работата на Джошуа.