Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (23)

2.

Слънцето вече се скриваше зад отсрещната административна сграда. Ник Бароус отдалечи стола си от бюрото, протегна крака и се прозя. Абсолютно безсмислен ден, изпълнен с отегчителни рутинни дейности, няколко дребни кражби и безвредни заплахи. Беше изтощен от досадната монотонност.

Телефонът на бюрото му иззвъня. Придърпа стола си обратно и посочи телефона на секретарката си Мария Лозано. Обикновено се обаждаше сам, но сега имаше предчувствие кой звъни.

— Доктор Сандра Прайс — съобщи Мария и натисна бутона за изчакване. — Или иначе казано, доктор Настоятелност.

Господи, беше толкова упорита. Какво ли искаше? Отново да предъвкват събитията от Меса Бланка? Не бяха контактували от четири години и изведнъж за последните няколко седмици го беше затрупала с писма и факсове. Погледна към непрочетената купчина на ъгъла на бюрото. След това започнаха обажданията. Най-малко две или три на ден. Сякаш го преследваше.

— Кажи й каквото искаш, само се отърви от нея. Кажи й, че цяла седмица ще бъда на Западния бряг.

Спомни си, че едно време я харесваше, но толкова се беше наситил от случая „Хамък“, че щеше да му стигне за няколко живота, а не виждаше друга причина за обажданията.

Секретарката затвори телефона, той се приближи до бюрото й и попита:

— Вече е почти пет часът, нали?

Мария кимна.

— Стига ми толкова за днес. Ти остани още половин час и след това можеш да си тръгваш. Ако доктор Прайс се обади пак, й кажи, че е станала грешка, ще отсъствам не една седмица, а цял месец, не — цяла година.

Мария се изхили и подобри настроението на Пик. Не че беше толкова смешно, но бе добре човек да се посмее.

На вратата в коридора пишеше „Федерално бюро за разследване, поделение Тълса“ и при вида на табелата отново се засмя. Секретарка и четирима подчинени агенти, единият от които новобранец, и три години до пенсия — това беше равносметката. Заради онази незначителна операция тук свършваше кариерата му във ФБР. Тресна вратата зад гърба си и си повтори вълшебните думи:

— Дръж се, мой човек.

На една пресечка от офиса в „Бар и грил на Хейли“ собственикът и барман Франк Хейли постави на бара любимата напитка на Ник, преди още последният да беше успял да каже „Здрасти“. Двойно шотландско уиски, чисто. Никакви шардонета и прочие, благодаря.

Ник отпи половината и се поинтересува:

— Добър ли беше денят?

— Не се оплаквам.

— Ти си добър човек, Франк.

Погледна се в огледалото зад бара. Имаше сини кръгове под очите, костюмът му беше измачкан, вратовръзката му висеше накриво. Наведе се и отпи още една голяма глътка от питието си. Усети, че някой седна на стола до него и леко се извърна да види кой е. Въпреки изминалите четири години лесно позна жената до него. Санди Прайс. Все още изглеждаше страхотно — да, наистина я беше харесвал.

— Чаша бяло вино — каза тя на бармана, — шардоне. — След това се обърна към Ник: — Трудно е да те открие човек.

— Още по-трудно е да избяга от теб. Всъщност не е честно да казвам „избяга“. Просто бях сигурен, че ако те видя отново, всичко ще се върне.

Санди вдигна ръка извинително:

— Разбирам. Не бях сигурна дали да те потърся, но наистина трябва да говоря с теб.

— Явно нещо не ти е наред, иначе нямаше да си в Тълса.

— Тук съм, за да се срещна с един човек — след кратка пауза отговори тя на въпроса, който Ник не зададе. — С теб.

— Това все пак е някакво извинение. Тълса не е Вашингтон. Тук няма нищо ново и вълнуващо. Това го прави добро място за семеен живот. Поне така казват хората, но няма как да знам със сигурност, защото не съм женен. — Посочи заведението. — Очевидно и в. Бюрото не съм напреднал. Всъщност кръчмата на Франк е едно от малкото места, където ме уважават. С женитбата също нито съм изостанал, нито напреднал, просто се отказах. А ти как си? Ожени ли се за конгресмена?

— Не.

— А преподаването?

— То върви добре. „Уилям и Мери“ се справиха.

Пик й се усмихна. Първата му усмивка за деня? Може би.

— Радвам се да го чуя, но не мисля, че си дошла тук, за да говорим за кариера и сватби. Извинявай, че не отговарях на обажданията ти.

В бара влезе дебел мъж, облечен в непромокаемо яке. Седна на бара до Санди и си поръча водка с тоник.

— Извинявай, приятел — му каза Ник, — с тази дама имаме личен разговор. Би ли се поотместил малко?

— Никъде не пише, че е запазено. Ще седя където си искам.

Ник се изправи и отиде до човека:

— Мърдай, казах!

— Чакай, Ник — се намеси барманът. През последните години често беше ставал свидетел на подобни изпълнения от страна на Ник Бароус. Обикновено завършваха с побой. Франк го харесваше и затова се опитваше да го предпази. — Не съм те виждал тук преди — обърна се към дебелия мъж, — но не ми харесваш. Махай се.

Барманът и Ник стояха един до друг и го гледаха заплашително.

— Добре — каза най-накрая дебелият и се запъти към вратата. — Не забравям такива мръсотии — измърмори на излизане.

— Извинявай — рече Ник и седна. — Та докъде бяхме стигнали, преди да влезе този задник?

— Може да ти прозвучи странно, но щом не можах по друг начин да се свържа с теб, реших да дойда.

— Поласкан съм, задето си сметнала, че си заслужавам разкарването.

— Недей. Имам нужда от помощта ти.

Толкова дълго се беше страхувал, че сега му бе трудно да излезе от черупката, в която се беше затворил.

— Добре — изрече най-накрая, — за какво става дума?

— Много съм притеснена. Нещо странно става с децата.

— За децата, за които си мисля, ли се тревожиш?

— За децата на Хамък — точно — отвърна тя. — Съжалявам, че се налага да ти припомням тези неща. Излезе прав, че ще прехвърлят цялата вина върху теб. Не беше честно.

— Ами това е начинът, по който Бюрото се справя с тези неща. Но давай по-нататък.

— Добре. Случи се следното: миналия месец две от тях са умрели, а останалите са изчезнали от домовете си. Спомняш ли си Джебедая и Мери, двете най-големи? Те са мъртвите. И двамата при нещастен случай. Единият при пожар, а другият от удавяне. Аз обаче не вярвам в това.

— Какво ти казаха от полицията?

— На мен ли? Нищо. Не съм нито роднина, нито полицай. Не желаят да говорят с мен.

— Но нали каза, че това се е случило преди един месец? Ти си уважаван учен в твоята област. Би трябвало да са говорили с теб.

— Но не са. Разбираш ли сега защо съм толкова разстроена? Единствено аз и асистентът ми забелязахме връзката. Направо е жалко.

— Какво се е случило с останалите деца? — попита Ник. Бузите му бяха зачервени и усещаше стягане в стомаха, което си мислеше, че беше забравил завинаги. Започваше да му пука.

— Изчезнали са. Избягали. Всичките. И това не е просто съвпадение.

— Такива неща се случват постоянно с хлапаците.

— Не и с тези. От експлозията насам постоянно поддържах връзка с тях. Не бяха много общителни, за разлика от хората около тях. Научих невероятно много неща за последиците от такъв вид травми. — Тя не можеше да скрие вълнението си. — Дълбоките, променящи съзнанието преживявания, крайното насилие, всичко това продължава да оказва влияние през целия живот на тези, които са го преживели. Децата на Хамък привидно се справяха добре. Изглеждат напълно нормални, но мисля, че това е само прикритие. Нещата, които имат значение за тях, са погребани дълбоко в съзнанието им и те не ги споделят с никого. Просто не мога да се откажа точно сега. Надявах се, че ще ми помогнеш да разбера какво се е случило с Мери и Джебедая и да намеря останалите.

— Това не е толкова просто. — За момент в гласа на Ник се прокрадна жалост, но след това тонът му стана чисто професионален. — ФБР може да се намеси само ако децата са били прекарани насила през щатската граница или принудени да участват в извършването на федерално престъпление.

Преди да заговори, Санди го изгледа твърдо:

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че това не те интересува?

— Не, напротив, много ме интересува.

— Тогава покажи го, по дяволите! Опитвам се да спася човешки живот!

— Какво искаш да кажеш?

— Помниш ли Сара? Най-малкото от децата? Нямаше три годинки. Бях ти казала, че ще я осиновя, и го направих.

— Е, честито тогава.

Санди отпи дълбока глътка от виното си.

— Знаят, че е при мен, и искат да ми я отнемат.

Ник я изгледа и отново почувства безнадеждността, която го беше обзела тогава по време на обсадата. Санди продължи:

— Вече се опитаха да я отвлекат. Ако не ги хванем, ще опитат отново.

— Какво точно се случи?

— Една седмица след изчезването на децата ми се обадиха от училището на Сара. Жена от администрацията ми съобщи, че някакъв млад мъж бил там, за да прибере детето от училище. Носел някаква бележка, уж писана от мен. Не бях правила нищо такова. Мъжът видял, че администраторката се канела да провери дали това е вярно, сграбчил Сара и се опитал да избяга с нея. За щастие двама работници го прогонили.

— Господи!

Замълчаха. Измина една минута, която им се стори цял час. Санди се изправи.

— Трябва да поспя малко, Ник. Пътуването страшно ме измори. Ще се видим утре сутринта и пак ще поговорим.

Щом Санди излезе, Ник се обърна към Хейли и му направи знак за още едно питие. По-късно, когато стигна до дома си (както винаги нямаше представа колко късно), намери Санди пред входната врата. Ризата му беше изцапана с кръв, а по лицето му имаше синини. Ребрата го боляха от ритниците. Дебелият мъж го беше причакал отвън и набързо го бе пребил. Ако Франк — барманът — не се беше втурнал с бейзболна бухалка навън, положението щеше да е много по-лошо. Ник се облегна с благодарност на Санди, отвори вратата, дотътри се до спалнята си, рухна върху леглото и припадна.