Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (75)

3.

Бяха чакали твърде дълго, но вече беше настъпил техният час.

В шест и половина сутринта единият лендровър потегли и за последен път мина по улиците на Сугуаро Виста. Малко преди това те бяха свършили сутрешната си молитва и Джебедая се качи в колата с още три деца и потегли към летището в Сан Диего. Половин час преди тях Мери напусна къщата и пое към Тусон. Тя остави две от децата на автогарата, даде им пари за билети, десет долара за обяд и тръгна към летището. С нея останаха две от децата. Соломон стоеше до нея, а на задната седалка беше Сет. Всички мълчаха. Мери беше доста напрегната и развълнувана, но това изобщо не й личеше. Беше се научила добре да контролира и прикрива чувствата си. Очакваше този момент от седмици, внимателно беше обмислила всички подробности. Изгаряше от решителност. На двамата с Джебедая им бе много трудно да се въздържат от прибързани действия, обмисляха всяка своя стъпка, за да могат успешно да изпълнят мисията си. С голяма прецизност нареждаха всички парчета от мозайката, за да може в крайна сметка да се получи пълната картина на едно заслужено изкупление и възмездие. Вече се намираха на финала, оставаше им да направят последната крачка и младата жена беше изцяло обсебена от тази мисъл. В Сугуаро двамата с Джебедая всяка вечер правеха дълги разходки навън, за да могат да разговарят насаме, без децата да ги чуят. Те разглеждаха в най-малки подробности плана си, за да могат успешно да доведат мисията докрай. Обсъждаха всички възможни усложнения, които могат да възникнат, и вариантите на действие, в случай че нещо се провали. Знаеха какво и как да направят, за да не ги хванат и да прикрият следите си. Те се осланяха изцяло един на друг и това ги правеше много силни, даваше им кураж да се справят с всичко. Бяха уговорили часа и мястото, където ще се срещнат следващия следобед, за да започнат мисията си.

Колата зави по пътя за летището. Лицето на Соломон гореше от нетърпение. И той както останалите имаше свое място и роля в плана и беше напълно готов да я изиграе. Стигнаха до летището, двете деца изскочиха от колата и тръгнаха към терминала, без да проронят нито дума. Дори не се обърнаха назад, за да помахат за довиждане. Те изчезнаха зад голямата врата на летището и Мери потегли към паркинга. Взе билет за паркиране и спря колата. Остави ключовете на таблото, не си направи труда дори да заключи колата. Тръгна към изхода, скъса билета на малки парчета и ги хвърли на земята. Вече нямаше нужда от тази кола и никога повече нямаше да я кара. Предстоеше най-важното и значимо събитие в живота й и повече нищо не можеше да я накара да се върне тук.