Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (41)

6.

Тълпата в „Кепитъл Хилтън“, събрала се за ежегодния бал „Гридирон“, беше в празнично настроение. Мъжете, всичките във фракове, се движеха по нерешителния начин, както стъпва човек, обул за първи път в живота си ролери. Питър Хейс нагласи яката и приглади полите на взетото под наем облекло. За щастие носеше точно четиридесети номер, така че фракът можеше да мине за негов собствен. До четирите стени на залата имаше барове. Той се насочи към един от тях и забеляза, че начело на дългата опашка пред него е Фил Лашанс. Извика го по име. Той се обърна, видя кой е и му махна с ръка.

— Ще ми вземеш ли един скоч със сода? Ще те чакам ей там — продължи Питър и посочи тихо ъгълче близо до входа на балната зала.

След малко Лашанс се появи с две питиета.

— Винаги готов да помогна на служителя на народа — каза и се чукна с Хейс.

— Агенцията, която управляваш, наистина предлага пълно обслужване, Фил. Повече няма да оспорвам бюджета й — засмя се Питър. — Всичко наред ли е?

— Горе-долу. Какво ще кажеш за отзивите в пресата във връзка с дерайлиралия влак в Юта? Не ни отне много време да ги хванем.

— Хората ти свършиха първокласна работа. Знаеш ли, смятах да ти звънна за нещо, върху което екипът ми ме осведоми. Става въпрос за братството на Хамък.

— Какво по-точно? — попита Лашанс и отпи голяма глътка.

— Изглежда, оцелелите деца са изчезнали по едно и също…

— Хората ти са говорили с Ник Бароус, нали? — Вече не се усмихваше. — Той казал ли им е, че в момента е в отпуск по болест.

— Какво искаш да кажеш?

— Миналата седмица го освободих. Двамата с прекия му началник сме много загрижени за състоянието му напоследък. Случаят „Хамък“ му станал мания. Съсипа кариерата си, живота си и съжалявам, че трябва да го казвам, но и здравето си. Има проблеми с алкохола. Обзалагам се, че им е казал, че децата са убили Ед Трейнър и Клейтън Босуърт… Нали?

— Може да е споменал, че има някакви подозрения…

— Той обикаля наляво-надясно и разказва на всички за някаква конспирация. Хлапаци убивали бивши високопоставени държавни служители. Стига бе! Трябва да му дадат да пише сценариите на „Досиетата Хикс“, за бога! Човекът има нужда от помощ. Ако се замесиш в това, Питър, значи направо си търсиш белята. Послушай ме, рейтингът ти ще спадне много бързо.

— Не ни спомена, че е в отпуск по болест.

— Разбира се, че не. Искаш ли да ти кажа още нещо за Ник Бароус? Помниш ли двамата репортери, които направиха кариера покрай трагедията „Хамък“?

— Бърни Уилис и…

— Фран Маркъм. Точно те. Голям хонорар за книгата, наградата „Пулицър“ и така нататък. Знаеш ли, проведохме вътрешно разследване. Как така двамата са получили вътрешна информация, с която само ние разполагахме? Е, не можахме да го докажем, но всичко сочеше към Бароус. При това той ръководеше операцията!

— Сигурен ли си…

— Господин вицепрезидент! — извика Лашанс при преминаването на заобиколения от охраната си Джим Айвъри. — Ще поговорим пак, Питър. Сега трябва да се видя с вицепрезидента — довърши и забърза към Айвъри.

Питър Хейс стоеше неподвижно с чаша в ръка. Към него се приближиха Роб Чапмън — помощник държавен секретар по европейските въпроси — и жена му. Започнаха неангажиращ разговор. Хейс беше толкова объркан от това, което му беше разказал Лашанс, та почти забрави, че миналата седмица беше на вечеря в къщата на семейство Чапмън в Чеви Чейс. Бързо ги настигна, благодари им за наистина чудесната вечеря и се насочи към бара за още едно питие.