Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (3)

3.

Джипът намали и спря до оградата. Двамата пътни полицаи на портата се наведоха, погледнаха мъжа и жената вътре и им махнаха да продължат. След около миля пътят стана черен и прашен и едвам се различаваше сред пълната с камънаци пустинна долина. Джипът бавно се изкачваше по дългите остри завои, водещи към платото. Ник Бароус и доктор Санди Прайс мълчаха. Долу се виждаше черната лента на магистралата, по която бяха дошли от командния център, разположен на десет мили южно. Санди Прайс се беше загледала в един самотен пикап, сякаш най-важното нещо за нея бе да измери времето от появяването му на единия край на пътя до изчезването му в маранята. С изкачването тъмните пинии и жълтите треви отстъпиха място на ниски храсти и фантастични скални образувания.

Ник беше висок и мускулест, с тъмна коса и черни очи. Беше около тридесет и пет годишен, но изглеждаше по-възрастен.

— Как са децата? — попита той.

— Все същото.

— Надявах се, че ще ми кажеш нещо ново.

— Иска ми се да можех, но знаеш какво е състоянието им. По-малките изглеждат тихи и спокойни, сякаш са се прибрали от игра, а не от обсада. Няма никакъв напредък. Задавам им въпроси и те ми обръщат внимание, но единствените отговори, които получавам, са „Мери ще ви каже“ или „Питайте Джебедая“. Ако поискат нещо, което не мога да им дам, не спорят, усмихват се презрително и ми обръщат гръб.

— Какви неща искат?

— Ами например да говорят с Джошуа.

— И това е всичко?

— Общо взето, но не трябва да те изненадва. Изглежда, Джошуа е запълвал целия им живот.

— Да, трябва да е било ужасно.

— Наистина се тревожа за тях, Ник. Те са толкова дисциплинирани, като войници, и също толкова студени. Всеки ден правят по час и половина гимнастика, а понякога и два пъти дневно независимо дали вали, или е четиридесетградусова жега. Сутрин и вечер се молят. В това участват всички, дори и най-малките. Само при едно кимване от някое от двете по-големи деца всички падат на колене по посока на убежището. Мери и Джебедая безсъмнено са абсолютни лидери. Контролът им върху другите деца е пълен, но всъщност Хамък им дърпа конците. Мери и Джебедая говорят с мен единствено за да измъкнат някаква информация.

— За какво?

— Ами какви са плановете ни за тях, колко време ще бъдат при нас. Все неща от този род.

Несъзнателно Санди облиза устните си, опитваше се да преодолее потискащата жега, която изсушаваше всичко. Тя беше една от тези надарени жени, които никога не се отпускат. Косата й с цвят на фин пясък се спускаше по дългата й грациозна шия и стигаше до раменете.

— Дръж се! — извика Ник и рязко завъртя волана, за да заобиколи един голям камък.

Санди опря ръце на таблото. Джипът отново тръгна направо и Ник се обърна към нея:

— Научи ли нещо, което може да ни бъде от полза?

— Не, вече ти казах.

— Все пак ти ги виждаш, а аз не.

— Много ме изнервят. Когато са заедно, а така е през цялото време, почти не говорят. Те дори предполагам, че ще го наречеш упражнение, стоят в две редици една срещу друга.

— И?

— Това е. Нищо. Просто се гледат. Понякога продължава цял час. Попитах Джебедая защо го правят и той ми каза „Помага ни да мислим за Джошуа“, но не му вярвам. Според мен просто това е още един способ за контрол на Хамък. Никога не гледат телевизия и не слушат радио, единственото, което четат, е Библията, и то само пасажите, които им е посочил Джошуа. Най-вече откровенията.

— Предполагам, че Джошуа е изпратил двете по-големи деца, за да се грижат за останалите. При нас са само десет от тях — добави Ник.

— Така е, прекалено са малко.

— Надявам се, че днес ще станат единадесет или дванадесет. Това означава, че в убежището има още около двадесет деца. Нещата се развиват много бавно, нали? Мислиш ли, че има шанс ФБР да ускори нещата?

— Съмнявам се. В Белия дом са изплашени до смърт от събитията в Уейко. Смятат да я карат по-полека с надеждата, че всичко ще се подреди като на кино.

— Но няма да стане.

Убежището вече се виждаше и те спряха да говорят. Състоеше се от шест ниски сгради, изградени с блокчета от сгурия, свързани с покрити коридори и заобиколени от висока телена ограда с бодлива тел най-отгоре. Ако не беше дървеният кръст на една от сградите, мястото можеше да мине за военна база в някоя страна от Третия свят. Великолепните заснежени планини в далечината подчертаваха сивотата на сградите. Ник закара джипа до портата и натисна клаксона два пъти.

— Директорът пристига днес. Ще се срещна с него след това — продължи той. — Казах му, че с всеки изминал ден Хамък откача все повече. Страхувам се шефът да не реши, че вече е време да го притиснем. Трябва да разберат, че е необходимо да се оттеглим. Всичко започна от притесненията на щатските власти за начина, по който се отнасят с тези деца, и сега имаме много повече неща, за които да се тревожим.

Санди кимна и отметна косата от челото си. Двамата с Ник слязоха от джипа. В същия момент се отвори една врата. На входа стоеше Джошуа Хамък, облечен с маскировъчна униформа. Беше едър мъж, висок най-малко един и осемдесет и пет. Тежеше около сто и двадесет килограма. В сивите му очи гореше трескав блясък. На врата му висеше грамаден кръст, широк колкото мъжка длан, инкрустиран със скъпоценни камъни. Въпреки че Джошуа беше само около тридесетгодишен, приличаше на библейски патриарх. Косата му беше черна и дълга почти до кръста, а гъстата му брада беше прорязана като от светкавица с бели кичури. Ако в Холивуд решаха да снимат отново „Десетте божи заповеди“, той щеше да е идеален за ролята на Мойсей.

— Радвам се да те видя, Джошуа — поздрави Ник.

— Знаете, че държа на обещанията си, агент Бароус.

— По-късно днес имам среща с директора. Ще се опитам да го убедя да вдигне обсадата и да даде време на всички ни да се поуспокоим.

— Знаете, че това няма да оправи нещата. Лихварите щяха да продължават да си вършат работата, ако Господ не ги беше прогонил от храма. Началникът ви е слуга на сатаната, другите също.

— Другите ли? — Ник извади носна кърпа и избърса челото си. Единствената защита от слънцето беше сградата, от която бе излязъл Хамък.

— Знаете кои са те! — извиси глас той. — Да вземем министъра на правосъдието, той е предан работник в градината на сатаната и ще получи възмездието, което Господ ми възложи да раздам. Не забравяйте и медиите, особено онези двама репортери със змийски езици, които разпространяват лъжи сред невежите. И, разбира се, главният виновник.

Хамък посегна и хвана кръста си. Мачкаше го, сякаш е направен от глина. Това беше типичен негов жест, изглежда, го успокояваше.

— Кой е главният виновник, Джошуа?

— Не се правете на невинен, агент Бароус. Не ви отива. Знаете за кого говоря — човека, когото наричате президент. Бенджамин Уесли Харпсуел — безбожник, очаква го жестоко наказание. Животът му ще бъде отнет.

— Заплахата към президента, Джошуа, е федерално престъпление, и то много тежко. Ще се престоря, че не съм чул какво каза. Сигурен съм, че доктор Прайс също ще го запази в тайна, разбира се, ако освободиш и останалите деца. Това е всичко, което искам. Всички ще бъдат доволни. В цялата страна хората са загрижени за тях.

— Не, агент Бароус. Ще правя това, което Господ, моят баща, ми е наредил. Знаем кои са враговете ни и как да се разправим с тях. Рано или късно всеки трябва да плати за греховете си. Бог и времето са на наша страна.

Хамък се загледа в един реещ се над платото ястреб и продължи:

— Господ е като този червеноопашат ястреб. Наблюдава ни безмълвно отгоре и когато реши, удря внезапно и яростно, без предупреждение или видима причина.

— Джошуа…

— Как са децата ми, госпожице Прайс?

— Чудесно. Държат се много добре и са приятелски настроени.

— Така и очаквах. В тях са въплътени божията доброта и гняв. Те са семената, от които ще покълне моят кръстоносен поход и ще израсне моята империя.

— Утре ще освободите ли още две деца? — намеси се Ник.

— Не, агент Бароус. Няма да има повече деца. Всички ние и останалата част от паството ми се приготвяме за ново начало.

Хамък обърна гръб на Ник и тръгна към убежището. Вратата се отвори и излязоха двама мъже. Всеки от тях държеше по едно момче за ръка.

— Това са двама от най-близките ми и предани ученици. Енох и Гавраил.

Двамата мъже кимнаха безмълвно. Хамък погледна към децата. Изглеждаха около деветгодишни.

— Това са Калеб и Сет. Двама красиви и яростни млади воини на Бога.

Двете момчета едновременно се приближиха до Ник и Санди и хванаха ръцете им.

— Ще ти се обадя утре сутринта по същото време — добави Ник.

— Сбогом, деца мои — каза им Хамък и разпери ръце. Те изтичаха към него, наведоха се и го целунаха. — Помнете какво ви учих, момчета. Имате знанието, следвайте го и то ще ви защитава. И помнете — винаги ще бъда с вас.

Хамък се усмихна сякаш сам на себе си, обърна се рязко и влезе в убежището заедно с двамата мъже. Никой от тях не погледна назад. Санди помогна на децата да се качат в джипа. Бавно се спуснаха към магистралата. Ник й прошепна:

— Знаеш ли, прав е за президента и останалите. В известен смисъл те наистина са негови врагове. Няма да отстъпят нито на сантиметър. Не и заради предстоящите избори. Трябва да покажат, че контролират нещата.

— Този път наистина ме изплаши — отвърна Санди. — Това за „новото начало“… Преди се притеснявах да ходим при него. Сега обаче трябва да призная, че съм ужасена.