Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (81)

2.

Ник се събуди още преди залез-слънце. Опита се да заспи отново, но в продължение на петнадесет минути се въртя неспокойно в леглото и през цялото време се опитваше да нагласи възглавницата си и да издърпа одеялото от Санди. Накрая реши да стане. Облече се тихо в тъмнината, извади от раницата си един от двата пистолета, които носеше, и излезе от бунгалото. Нямаше никаква нужда да взима пистолет със себе си, но така се чувстваше по-спокоен. Всичко беше наред и по всяка вероятност щяха до си заминат от Кестрел още същия ден.

Тръгна към командния пост, като осветяваше пътя си с фенерче. Отвори вратата на стаята и видя, че Хектор Вайдъл спи на походното легло. Радиостанцията стоеше на масата точно до главата му. Червената и жълтата лампичка примигваха. Той затвори вратата и тръгна към пристана. Лодката беше завързана за понтона, ритмично се поклащаше върху вълните и се удряше в него. Чуваха се сигнали от сирени, указващи, че има мъгла. Ник подмина пристана, тръгна към една стара дървена платформа край водата и седна на нея. Островът беше обграден от скалисти брегове. Времето ги беше изваяло и те изглеждаха като безразборно поставени една върху друга големи гранитни плочи.

Ник стоеше на около метър й половина от морето, но мъглата беше много гъста и едва успяваше да различи водата. Наведе се, взе от земята малко кръгло камъче, хвърли го във водата и се замисли:

„Какво те притеснява, Бароус? Успокой се малко. Те не могат да убият Роб Харпсуел. Та той в момента се намира на остров навътре в морето. Да не забравяме, че и мъглата е много гъста. Освен това с момчето има двама агенти. Е, реално погледнато, те не са при него, но са на лодка близо до брега. Роб Харпсуел има и радиостанция и ако се случи нещо непредвидено, агентите веднага ще отидат при него. По дяволите, не разбираш ли, че няма за какво да се притесняваш. Освен това повечето от децата на Хамък са се върнали по домовете си. Бакъс смята, че цялата тази откачена история с убийствата е приключила, а той съвсем не е глупав човек. Всички от Тайните служби са на същото мнение. Все още обаче те тревожи фактът, че те не познават Джебедая и Мери така добре както Санди, нали, Ник? Ето защо си уплашен. Докато те се разхождат на свобода, опасност ще има. След закуската ще се направиш на безгрижен и ще помолиш Уин да ти разреши да отидете със Санди до «Малката Кофа». Ще му обясниш, че просто искаш да се видиш с двамата агенти на лодката. Ще му обещаеш, че няма да притесняваш Роб и няма да му носиш храна. Може би, след като сам се убедиш, че всичко е наред, това обсебващо, зловещо и студено предчувствие в теб ще изчезне. Да се надяваме, че всичко ще е наред.“

Ник се изправи. Небето беше започнало да просветлява. Беше време да събуди Санди и Фред.

Нощта беше ужасна. Моето „удобно“ легло от борови клонки сякаш беше направено от пирони. Въобще не можах да се наглася, защото или ми убиваше, или ми бодеше. През цялата нощ бях седнал и се мъчих да поспя. Това съвсем не беше най-приятният начин за спане. Тъкмо бях позадрямал някъде призори, и нещо ме събуди. Уплаших се до смърт. Мога да се закълна, че чух гласове. Идваха от брега или много близо до него. Толкова бях изплашен, че се канех да се свържа по радиостанцията със Сид и Джими. Точно тогава гласовете изчезнаха. Предположих, че просто съм сънувал. Е, сега вече е ден. Мисля да потърся нещо за ядене. Менюто ми вероятно ще се състои отново от горски плодове. След закуска ще си попълня водните запаси от езерото. После ще се постарая да пооправя това подобие на легло. Нямам намерение да прекарам още една нощ седнал. Сигурно не съм нарязал достатъчно клони и затова е толкова неудобно. Ох, да имаше сега едно истинско легло с възглавница. Току-що отново чух гласове. Този път със сигурност не сънувам. Мисля, че гласовете са на млади хора. Идват отблизо. Може би трябва да се обадя на Сид? Той ще си помисли, че съм просто едно изплашено хлапе. Е да, изплашен съм. Трябва да отида да огледам какво става наоколо, но малко по-късно ще се заема с това.

— Ехо! Има ли някой тук! Близо ли съм до брега?

Гласът се чуваше ясно, идваше от много близо. Роб се вгледа в гъстата мъгла, но не можа да различи нищо.

— Ехо! — отвърна той, като държеше ръцете си около устата. — Мисля, че сте точно до брега. Карайте само направо.

— Продължавай да говориш. Ще се водя по гласа ти — провикна се някой в отговор.

— Ето насам. Само направо.

Роб чу звуци от гребане, а малко след това се показа носът на яркожълт каяк. Младежът се приближи към лодката, хвана я за носа и я издърпа към брега.

— Много ти благодаря. — От лодката изскочи млад мъж, стисна ръката на Роб и попита. — Знаеш ли къде се намирам?

— На „Малката Кофа“.

— Олеле, доста съм се отклонил от курса си. Отивах към „Рога на Рам“. Тази мъгла напълно ме е заблудила.

— Предполагам ти е известно, че в такова време не се излиза с лодка в морето.

— Плувам с каяка си от доста време. Когато тръгнахме, времето не беше толкова лошо.

— Не си ли сам? Каза „тръгнахме“.

— Не, не съм. Плавам с моята приятелка. От половин час обикаляме около този остров. Радвам се, че ме чу и ми помогна. Как се казваш?

— Роб.

— Приятно ми е да се запознаем, Роб. Аз съм Джебедая Хамък.

— Съжалявам, Ник. Нямам нищо против вие тримата да идете до острова, но няма с какво да стигнете дотам.

— Мислех да отидем с „Марамбо“.

— Това е невъзможно. Снощи откарах капитана на корабчето в Кестрел. Жена му получила криза. Оперирали я тази сутрин от апандисит. Няма кой да го замести. Единствено той може да кара лодка в това време.

Ник впери поглед в Уин. Не знаеше какво да отговори. На закуска беше предложил на Фред да отидат да видят какво става с Ринкър и Блау и той с голямо нежелание се съгласи. Ник не можеше да се обади в Бар Харбър и да помоли някой от агентите да дойде на Кестрел, за да ги откара до другия остров. Те веднага щяха да им попречат. Отново го завладя онова зловещо и натрапчиво предчувствие.

— Уин — каза Санди, — Фред е от Мейн. Той знае как да управлява лодка в такова време. Нали, Фред?

— Да, предполагам, че ще се справя — отвърна колебливо мъжът.

Уин Блеър изгледа изпитателно агента и попита:

— На „Марамбо“ има радар JMA-3810. Знаеш ли как се работи с него?

— Баща ми имаше на лодката си радар Si-Tex Т-150. И двата са доста сходни помежду си и работят на същия принцип.

— Колко беше голяма лодката на баща ти?

— Около десет метра.

— Каква радиостанция имаше на нея?

— „Apelco“ 5160.

— Добре, и на нашата лодка е същата — отвърна Уин и поглади брадата си. — Нали знаеш как да използваш дълбочинната сонда? Наоколо има много подводни скали.

— Разбира се. Боравил съм с друг вид сонди, но мисля, че ще мога да работя и с вашата.

— Знам, че не трябва да го правя, но ще ти дам „Марамбо“. И, Фред, направи ми една услуга.

— Каква?

— Върни ми лодката здрава.

— Сигурен ли си, че не искаш да използвам радиостанцията си?

— Да, всичко е наред. Приятелката ми скоро ще дойде — отвърна Джебедая, като се взираше в мъглата.

— Мога да извикам бреговата охрана. Може приятелката ти да се е загубила.

— Съмнявам се.

— Надявам се да не ми се разсърдиш, че го казвам, но сигурно много са ти се подигравали заради фамилията?

— Какво имаш предвид?

— Нали каза, че фамилията ти е Хамък?

Джебедая кимна. Стоеше с гръб към Роб.

— Мисля, че хората са си правили доста шеги на твой гръб, защото са свързвали името ти с онази откачалка Джошуа Хамък.

— Той е мой баща — отвърна младият мъж.

— Сигурно се шегуваш — каза Роб. В гласа му нямаше и следа от смях или учудване. Изведнъж го завладя силен страх и посегна към радиостанцията.

— Да не си посмял да я пипнеш! — отсече Джебедая и се обърна.

Роб се канеше да я включи.

— Казах ти да не я пипаш!

Джебедая се хвърли върху младежа и той не успя да включи радиостанцията. Роб беше силен, но внезапната атака го завари неподготвен и падна по гръб.

— Казах ти да не пипаш радиостанцията — изкрещя Джебедая, хвана първия попаднал му камък и удари Роб Харпсуел по главата. От раната потече кръв, обля ухото му и започна да капе по земята.

— Вече навлизаме в залива — каза Фред, като гледаше екрана на радара. Островът приличаше на лапа. Посочи една малка зелена точка на радара и добави: — Това е лодката. Намира се на около двадесет метра от нас.

— Няма ли да е по-добре, ако се свържем с тях по радиостанцията? — предложи Санди.

— Няма смисъл. Почти пристигнахме. Гледай внимателно, скоро ще ги видим — отвърна Фред.

Ник извади от раницата малък пистолет и го сложи в джоба на панталоните си.

— Мислех, че отиваме на посещение на двамата агенти и нищо повече — отбеляза Фред.

— Взимам го просто по навик — отвърна Ник и се зачуди какво ли ще каже Фред, ако разбере, че носи още един пистолет в кобур на глезена си.

Фред намали скоростта на лодката и тя се понесе плавно напред. Ник се беше облегнал на кабината и се взираше в гъстата мъгла.

— Ето ги там! — посочи той.

Лодката на двамата агенти леко се полюшваше пред тях. Фред обърна лодката, завъртя руля и насочи „Марамбо“ успоредно на другата. После изключи двигателя.

— Доста добре се справих с маневрата.

— Сигурен ли си, че никога не си карал тази лодка? — попита Санди.

— Хей, вие там — провикна се Фред, — имате гости.

— Сигурно още спят — предположи Санди.

— Ник, завържи това за кнехтовете — каза Фред и хвърли на Бароус въже. — Аз ще се заема с кърмата.

Завързаха двете лодки една за друга и Фред се прехвърли на отсрещната палуба. Отвори вратата на кабината и се провикна:

— Събудете се, момчета. Имате посетители.

Не последва никакъв отговор.

— Не сме очаквали да ни посрещнете с музика и почести, но все пак можете да ни предложите по едно кафе — продължи да вика той, но се чуваше единствено шумът от вълните. Фред се наведе и погледна в кабината:

— Няма никой вътре. Кабината е празна. — Изправи се и тръгна към Ник и Санди. — Предполагам, че са отишли на острова при Роб.

— И двамата ли? — попита Ник.

— Прав си. Това наистина е странно. Единият от тях задължително трябва да стои в лодката, за да работи с радиопредавателя.

Всички се спогледаха.

— Вижте, гумената им лодка е тук — отбеляза Ник и посочи кърмата. — Това въобще не ми харесва.

— Санди, ти оставаш тук. Двамата с Ник ще идем с гумената лодка до брега. Няма да се бавим.

Ник се наведе и извади от кобура на глезена си пистолета.

— Вземи това, в случай че ти потрябва.

— Не ми трябва. Не харесвам оръжията.

— Сега не е време да се притесняваш от такива неща. Ако не искаш да го държиш, сложи го под онези възглавници.

— Може би ще е по-добре, ако дойда с вас — предложи Санди. Не искаше да казва на Ник, че е изплашена, но страхът се долавяше в гласа й.

— Не, по-добре остани тук.

Фред издърпа лодката и попита силно:

— Къде, по дяволите, са греблата на тази лодка. Потърсете и ключовете за гребната лодка.

— Какви ключове?

— Много добре ме разбра. Тях също ги няма.

— Тогава ще вземем гумената лодка от „Марамбо“.

— Чудесна идея. Да тръгваме.

Двамата мъже извадиха гумената лодка. Фред дръпна вентила на един балон със сгъстен въздух и лодката започна да се надува.

— Фред! Ник!

Санди стоеше на кърмата на лодката и отново извика имената им. Двамата веднага се прехвърлиха на палубата и се затичаха към нея. Ник я хвана и я притисна към себе си:

— Какво има?

Санди не отговори, а просто посочи към някакъв светлосин, намачкан брезент. Ник и Фред погледнаха натам, но не можаха да разберат какво точно не е наред. После видяха пръсти. Фред бутна с крак брезента настрани и промълви:

— Господи!

Жената продължаваше да пищи. Под брезента имаше четири отрязани ръце. Бяха подредени по големина в редица, с дланите нагоре. Ръцете бяха отрязани много внимателно. Приличаха на изкуствени, досущ като тези, с които децата си правеха шеги, за да плашат родителите си на Хелоуин. Разликата обаче беше в това, че тези там бяха съвсем истински. На две от ръцете имаше сватбени халки, а на третата — пръстен на колежа „Нотр Дам“. Сид Блау беше завършил там. На дланите на всички ръце внимателно беше изписана буквата Х. Буквата изглеждаше бледа, защото бе нарисувана с кръв, която вече беше засъхнала.

— Санди, всичко ще е наред — каза Ник, като я притискаше силно. — Двамата с Фред незабавно трябва да отидем на острова. Нямаме време да ти показваме как да използваш радиопредавателя, но се опитай да се свържеш с агентите в Бар Харбър или с бреговата охрана. Разбра ли ме?

Тя кимна вяло с глава, все едно беше заспала. Нямаше време да се занимават с нея, трябваше да се погрижат за Роб Харпсуел.

— И видях, и ето сив кон, и върху него ездач, чието име беше смърт; и адът следваше подире му…

Кой говореше? Сигурно сънуваше някакъв кошмар. Трябваше да се събуди. Гласът продължаваше да се носи напевно. Той не можеше да разбере смисъла на думите. Откъде идваха тези звуци?

Главата го болеше. Болката непрекъснато се усилваше, сякаш в главата му се въртеше пумпал. Отвори очи. Опита се да съсредоточи погледа си, но не успя. Някой се беше надвесил над него. Ето значи кой говореше. Вече можеше да види фигурата. Това беше мъжът с каяка. Не можеше да си спомни името му, но беше сигурен, че звучеше странно. Напрегна отново паметта си, но нищо не се получи. Трябваше да стане. Беше сигурен, че нещо не е наред. Чувстваше се отвратително. Трябваше да се обади на Джим и Сид. Те щяха да му помогнат. Къде ли е радиостанцията? Опита се да се изправи и да седне, но не можа. Не можеше да помръдне ръцете си.

— Сид! Джим! Моля, помогнете ми! — извика Роб.

— Никой вече не може да ти помогне.

— Помощ! Помощ!

— Твоят баща, злият фараон, не може да ти помогне. Синът господен реши, че трябва да умреш.

Това беше. Вече си спомни всичко. Този мъж му беше казал, че името му е Хамък и че онази откачалка Джошуа Хамък му е баща. Къде ли са Сид и Джим? Трябва да дойдат незабавно при него. Този тук е луд. Хайде, Роб, успокой се. Може би ще успееш да поговориш с него. Може би този мъж е наркоман и скоро действието на наркотиците ще отслабне. Опитай се да се разбереш с него. Господи, какво е това в ръката му? О, не. Той държи нож.

 

 

Двамата мъже гребяха усилено. Намираха се само на десетина метра от брега, но имаха чувството, че едва-едва се придвижват. Ник и Фред не разговаряха. Нямаше какво да си кажат. И двамата знаеха, че трябва да открият Роб Харпсуел възможно най-бързо. Не искаха и да си помислят какво могат да открият на острова.

Вече бяха на около три метра от брега. Греблата им докосваха дъното. Те скочиха от лодката, нагазиха във водата и бързо тръгнаха към острова. Извадиха пистолетите си, изкатериха се по скалистия бряг и започнаха да оглеждат гористата местност наоколо. Ник забеляза в шумата отъпкана пътека.

— Оттук — извика той и хукна по пътеката. Клоните на храсталаците го шибаха през лицето и ръцете, но той не им обръщаше внимание. Чу Фред да тича след него. След около десетина метра излязоха на открито и равно пространство, заобиколено от борове. Земята под дърветата беше покрита с мъх. Ник едвам се държеше, дишаше учестено. Не можеше да спира, трябваше да продължава да тича. В съзнанието му изплува картата на острова. Роб Харпсуел трябваше да бъде точно от другата страна на тези дървета.

— Ник!

Обърна се и видя, че Фред е паднал на земята.

— Тук нещо не е наред… — продължи той. От тила на Фред се подаваше забита сребриста стрела. Ник издърпа агента зад едно дърво и го подпря на него.

— Успокой се, Фред. Не се опитвай да говориш. Скоро ще се оправиш.

Фред се опита да се усмихне, но лицето му се скова от болка.

— Ранен си, но не сериозно. Ще се справиш.

Ник погледна към ранения си приятел. В този момент до крака му се заби друга стрела. Забеляза, че някой стои клекнал в храстите на няколко метра от тях. Той се прицели с пистолета си, зачака човекът да започне да се движи и си каза: „Какво правиш, идиот такъв. Ако стреляш, всички на този остров ще чуят. Не искаш те да разберат, че си тук, нали? По-добре да допълзиш до онези храсти и после да станеш и да тичаш колкото ти държат краката, докато не откриеш Роб Харпсуел.“

— Фред, нуждая се от теб, за да ме прикриваш. Недей да стреляш, докато не си сигурен сто процента, че ще улучиш. Тези дървета ще те прикриват. Не знам дали това тук е Джебедая или Мери, но те със сигурност имат лък. Който и да е в храстите, мисля, че за известно време няма да предприеме нищо. За мен е изключително важно да ми дадеш повече време и да не стреляш. Разбрахме ли се?

Мъжът кимна и присви уста от болка.

— Скоро ще се върна, Фред. Обещавам — отвърна Ник и си помисли: „А, сега тичай и се моли да стигнеш навреме. Тичай.“

Джебедая внимаваше да не забие ножа много дълбоко в гърдите на Роб Харпсуел. Момчето стенеше. Докато ножът разрязваше плътта му, не мърдаше. Кръвта обля тялото му и се разтече на ивици. Роб започна да се мята, но беше завързан много здраво. Преди няколко минути Джебедая го бе ударил, защото вдигаше много шум. Притесняваше се, че го беше ударил твърде силно. Искаше Роб да е в съзнание, докато умира. Джебедая погледна към алената буква Х. Беше я изрязал внимателно с ножа на гърдите му. Щеше да забие острието точно под гръдната кост. Роб отвори очи и Джебедая доволно се усмихна. Очите на младежа се разшириха от ужас. Гледаше право към ножа.

— Какво правиш?

— Господ се завърна на земята — отвърна Джебедая със силен и ясен глас и вдигна ножа.

— Недей!

— Всички, които се изпречат на пътя му, ще бъдат превърнати в пепел.

— Моля те, не прави това.

Джебедая си спомни, че Джошуа искаше това момче да изпитва силни страдания и непоносима болка. Нямаше защо да бърза. Той заби ножа в рамото на Роб. От раната шурна кръв. Момчето изкрещя от болка. Джебедая допря ножа до бузата му. Беше красив, значи със сигурност е и суетен, а суетата е един от седемте смъртни гряха. Той прокара острието през бузата на Роб и лицето му се обля в кръв. Този път викът му беше по-слаб. Отново губеше съзнание. Джебедая хвана дръжката на ножа с двете ръце и го вдигна над главата си. Острието беше като огледално.

— Всички, които се изпречат на пътя Му, ще загинат. Мрак от земните недра ще погълне този син на фараона.

Той седна върху Роб и стисна силно дръжката на ножа. Най-после беше настъпил моментът да отведат Роб Харпсуел в тъмното подземно царство. Само след миг Джебедая щеше да изпълни мисията им. Беше се приготвил да забие ножа в гърдите на Роб. Ръката му бавно започна да се движи надолу. Точно тогава пред очите му мощно изригна ярка светлина, сякаш хиляди слънца го бяха заслепили. След това главата му се залюля и падна напред върху гърдите, сякаш беше марионетка и някой току-що беше отрязал конците. Ножът се изтърколи от ръцете му и се удари в някакъв камък. Тялото му се олюля за момент и се строполи на земята.

Ник беше стрелял. Единствено този изстрел можеше да спаси живота на Роб Харпсуел. Беше улучил Джебедая точно в главата. Смъртта бе настъпила така мигновено, че Джебедая дори не можа да чуе звука от изстрела.