Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (53)

18.

В продължение на седмица Ник се опитваше да се свърже с Линда. Винаги когато се обадеше в офиса, вдигаше някой от помощниците й и учтиво му обясняваше: „Госпожица Дъглас е заета. През целия ден има важни срещи. Сигурен съм, че ще ви се обади веднага щом се освободи.“

Животът на Линда въобще не се беше променил. По цял ден търчеше по срещи, обеди, конференции и вечери с важни клечки и клиенти. Даже и когато бяха женени, Линда рядко отговаряше на телефонните му обаждания. Тя винаги използваше моминското си име. Единствено на тяхната годишнина успяваше да намери малко свободно време, за да отидат да обядват в Медисън. Там преди много години, сякаш в някакъв друг живот, Ник й беше предложил да се омъжи за него.

Не се бяха виждали повече от две години. Ник получаваше от нея картички за Коледа. Линда изпращаше стотици такива картички на всичките си познати и клиенти. Пожеланията, напечатани и тривиални, гласяха нещо от рода на: „Надявам се, че с вас всичко е наред… с много любов, Линда.“ Единственото нещо в тези картички, което показваше по някакъв начин, че Линда ги е виждала, беше саморъчният й подпис. Ник наскоро бе прочел в клюкарските колони на вестниците, че се е сгодила за Дуайт Катлър — изпълнителен директор на една компания за телекомуникации. Катлър скоро се беше появил на първите страници на „Бизнес Уик“ и „Форчън“, защото бе съкратил хиляди хора. Прозвището му във вестниците беше „Катлър резачката“. Ник беше сигурен, че Линда и Катлър си подхождат идеално.

Той не искаше да обсъжда миналото с нея. Интересуваше се единствено от достъпа й до висшите кръгове и позициите й в Конгреса. Тя беше ключът му към хора от правителството, които можеха да му помогнат да се справи с децата на Хамък, преди положението да е станало твърде сериозно. Времето им вече изтичаше.

В края на седмицата Ник си даде сметка, че единственият начин да се срещне с Линда беше да й се изтърси неочаквано. Безсмислено бе да я чака пред кабинета й. Имаше повече шанс да хване градски автобус в Лос Анджелис, отколкото да се срещне с нея на работното й място. Но ако все пак успееше да я засече там, тя щеше просто да го поздрави, да го целуне по двете бузи и да му каже: „Имам наистина ужасен ден“ или „Ще ти се обадя да излезем следващата седмица“.

След кратък размисъл Ник се сети къде може да се срещне с Линда. Запита се кое е това място, където тя ходи всеки ден, независимо от всичко. И тогава му дойде наум, че това беше гимнастическият й салон. Тялото й бе изключително стегнато и тя редовно се грижеше за формата си. Ник позвъни в гимнастическия салон. Представи се за Дуайт Катлър и разбра от информацията, че Линда има час с треньора си в седем и половина. Това означаваше, че тя щеше да отиде там към седем, за да загрее преди това.

В гимнастическия салон Ник каза, че иска да стане постоянен член на спортния клуб. Плати двадесет долара, за да може да ползва плувния басейн, сауната и си запази час при треньор. Той приключи с тренировката и отиде до велотренажора, за да изчака Линда. Точно в седем тя се появи. Беше облечена в зелен клин. Носеше тъмночервена лента за глава. На кръста си имаше уокмен. Какво ли слушаше? Ник добре познаваше Линда и предположи, че е някаква реч или доклад. Никога не слушаше Бах или нещо отпускащо. Девизът й беше първо работата и успехът, а после удоволствието.

Линда отиде до пътеката за бягане, нагласи подходяща скорост и започна да тича. Ник я наблюдаваше внимателно от велотренажора в другия ъгъл на салона. За какво ли можеше да си мисли? Дори и когато почиваше, мозъкът на Линда трескаво работеше върху различни проблеми. Вероятно планираше бъдещия си дом с изпълнителния директор. Или може би как да привлече нов клиент? Ник бе сигурен в едно — в момента тя въобще не мислеше за него и за многобройните му телефонни обаждания.

Той я изчака да приключи с упражнението си. По челото й бяха избили капки пот, а на гърба й се виждаше мокро петно. Тя започна да върви. Ник застана до нея, но Линда се беше загледала напред. Приближи се по-близо, посегна към кръста й и измъкна жака на слушалките от уокмена. На лицето й се изписа объркване, тя погледна надолу към кръста си и видя Ник, който беше навел настрани глава и й се усмихваше.

— Хей, красива госпожице лобист, ще отделите ли няколко минути на бившия си съпруг?

Тя изключи уокмена и се изправи.

— Ник, каква изненада! — възкликна, прегърна го и го целуна по двете бузи.

— Мразя да те търся в службата, много е трудно човек да те открие там.

— Имах ужасна седмица. Повярвай ми. При първия удобен случай щях да ти се обадя. Знаеш как стоят нещата при мен?

— Разбирам те, Линда.

— Изглеждаш добре, Ник.

— В наши дни всички са обхванати от манията да спортуват. Дори и аз.

— Ник, нямам много време. Треньорът ми…

— Скот ли? Часът ти при него е след единадесет минути. Нека да поседнем за малко там. Ще ти купя плодов сок.

— Добре. Предпочитам вода „Евиан“.

Двамата отпиваха от чашите си, без да разговарят. Ник първи наруши мълчанието:

— Може да е малко рано, но искам да те поздравя за предстоящата ти сватба.

— Благодаря. Дуайт е голям сладур. Ще ти хареса.

— Предполагам, че онези десет хиляди човека, които остави без работа, не са на това мнение.

— О, чел си бизнес пресата. Всеки изпълнителен директор на мястото на Дуайт щеше да постъпи като него. Повярвай ми, тези съкращения не му бяха приятни. За да успееш в днешно време, е нужно да се взимат и тежки решения. Не мисля обаче, че си дошъл тук, за да обсъждаме Дуайт Катлър, нали, Ник?

— Права си. Нужна ми е помощта ти. Мисля, че ще можеш да ми помогнеш.

Ник набързо й изложи фактите, разказа й за изчезването на децата на Хамък и за убийствата. Каза й, че предполага, че Хамък им е набил в главите някакви откачени идеи и това може да ги доведе до същия трагичен край.

— Смайващ разказ, но защо мислиш, че аз мога да ти помогна? Ти все още работиш за ФБР и това е прекрасна възможност да се справиш със ситуацията.

— Опитвам се, но колегите ми смятат, че всичко това са измислици.

— Е, много лошо — отговори тя и изпи водата си.

— Ти познаваш всички в правителството, а моите познати са само от ФБР. Написал съм ти някои имена на хора от Сената и Президентството, с които искам да се срещна възможно най-скоро. — Той подаде на Линда сгънат лист от бележник. — Мислиш ли, че ще можеш да го уредиш?

Та разгъна листа и се усмихна.

— Миналата седмица играхме тенис по двойки със сенатор Хоуг. За мъж на неговата възраст е доста добър. Ще видя какво мога да направя. Този телефонен номер, който си написал най-отдолу, твоят ли е?

— Да.

— Нищо не мога да ти обещая, Ник, но ще се опитам да ти помогна. — Линда вдигна глава и видя един млад и висок мъж, облечен с тениска. — Това е треньорът ми. Трябва да тръгвам. Радвам се, че се видяхме, Ник. Наистина изглеждаш страхотно. Не се опитвай да се свързваш с мен следващата седмица. Ще съм страшно заета. Всеки ден имам срещи с хора, конференции и цял куп подобни неща. Аз ще ти се обадя.

Тя стана, стисна му ръка и изтича към треньора си. Този път не го целуна по бузите. Ник я гледаше как прави коремни преси. Знаеше, че няма да му се обади през следващата седмица. Може би и по-следващата. Малката услуга, за която я помоли, нямаше да й коства кой знае колко. Линда не беше лоша, но в живота й повече нямаше място за него. Нещата стояха точно така.