Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (19)

3.

Не беше лесно да се кара скейтборд в Грандал, щата Масачузетс. Малкото планинско градче в подножието на Бъркширските планини нямаше гладките покрити с асфалт улици на големия град. Всъщност имаше само една улица, за която си заслужаваше да се говори. Главната му улица (казваше се „Главна улица“) беше дълга едва около двеста метра, осеяна с дупки и издигнати пукнатини от заледяванията през дългите и тежки зими. Всички пресечки от „Главната“ тръгваха стръмно нагоре към хълмовете, заобикалящи селището. Училищният двор беше единственото що-годе свястно място за каране на скейтборд и точно натам се беше запътил Калеб Уордън в този слънчев летен следобед.

Тази година Калеб щеше да е второкурсник в общинската гимназия на Пайъниър Вали. Беше високо момче с обезоръжаващо открито изражение на лицето. Ефектът се подсилваше и от големите му сиви очи с цвят като на бурно море. Живееше с майка си и втория си баща в малка ферма над градчето.

Хванал скейтборда под мишница, Калеб караше колелото си по надолнището. Стигна до черния път и спря до закачената на един застрашително наклонен стълб пощенска кутия, която Пол, вторият му баща, все се канеше да поправи. Както всеки ден Калеб внимателно провери за нова поща. В семейството се шегуваха, че за човек, който получава толкова малко поща — едно-две списания месечно, — неговото си беше направо мания.

Този път обаче за него имаше писмо. Чакаше го отдавна. Беше голям, дебел, облепен с марки плик. Името на Калеб бе прилежно написано с едри печатни букви. Печатът на пощенската служба беше размазан, но той знаеше откъде е. Разкъса плика. Вътре нямаше писмо, но това не го изненада. Затова пък имаше увити в лист от тетрадка пет чисто нови банкноти от петдесет долара и десет от двадесет. Имаше и билет за автобуса до Бостън, който спираше два пъти дневно пред пощата на градчето. Към него бе прикрепен и самолетен билет на авиокомпания „Делта“ от Бостън за Лас Вегас.

Калеб погледна часовника си. Автобусът щеше да пристигне след по-малко от четиридесет минути. Подпря колелото на стълба и захвърли скейтборда в тревата. След това изтича обратно в къщата и тръгна по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж. Раницата му, която той криеше в гардероба, стоеше готова повече от година. Затръшна входната врата и чу гласа на майка си:

— Калеб, къде отиваш?

Прииска му се да спре, да се втурне към майка си и да я прегърне силно. Тя беше единственият човек, който го обичаше. Всички в училището, а и в целия град го мислеха за странен, ненормален, откачалка. Не можеха да разберат мощта на Джошуа. Щом имаш него, не са ти нужни приятели. Все пак Калеб, макар и мъничко, обичаше и се нуждаеше от майка си. Ако можеше само да я види поне още един път. Знаеше, че не може. Паролата беше пристигнала най-накрая и той трябваше да отиде. Да започне новия си живот. Да служи на Джошуа Хамък. Да си свърши работата.

— Отивам до града — извика, — скоро ще се върна.