Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (36)

1.

— Надявам се, че имате голяма лодка — подметка дебелата продавачка зад щанда. Смехът й приличаше на лаенето на малко кученце.

— Разбира се — отговори младата жена, — на нея може да се живее. Има голяма палуба и тента, която пази от слънцето. На родителите ми е.

— Невероятна е — включи се младият мъж до нея.

— Я виж ти! — възкликна продавачката и започна да маркира на касовия апарат камарата покупки, която младата двойка продължаваше да трупа на щанда. Засмя се и кръглото й, зачервено лице се нагъна като носна кърпа. Повечето от клиентите й спираха за цигари или бира. Обикновено голяма покупка означаваше да се развали двадесетдоларова банкнота. Не помнеше някой да е купувал толкова много.

Градчето беше Бийти, щата Невада. Магазинчето носеше същото име. Намираше се между Разклона на Скоти и кладенците Стоувпайп на междущатски път номер 95. На изток се простираха стотици километри скалиста пустош, изпъстрена с планински върхове. Градчето, което беше разположено в долината на река Амаргоса, на запад гледаше към Долината на смъртта и планинските вериги, които бележеха входа й.

— Мисля, че това е всичко — усмихна се младата жена.

— Разбира се — отвърна продавачката и добави последния артикул. — Двеста осемдесет и един долара точно. Със сигурност ще можете да прекарате доста време на езерото.

— Ще дойдат и няколко приятели — добави мъжът.

— Надявам се, че имат добър апетит.

— О, да… И не само това — каза младата жена и сръга мъжа до нея. — Нали, Джери?

— Абсолютно — съгласи се Джебедая с кратък, гаден смях, сякаш това беше шега, която само те двамата знаят.

Продавачката ги изгледа остро. Странен начин да говориш за приятелите си.

Тъкмо изнасяха последния от десетината пакета с покупки и продавачката им подвикна:

— Надявам се, че ще си прекарате добре.

— Със сигурност — отговори мъжът и задържа вратата отворена, за да може Мери да мине. Пустинната жега веднага нахлу в магазина.

„Май скоро са се оженили — си помисли продавачката. — Едно е сигурно — нямат и идея как се пазарува. Да купят четиринадесет хляба. Представяш ли си само? Няма да изкарат и два дни.“

Продължи да ги наблюдава. Поставиха и последния пакет в лендровъра и се качиха. По колата имаше тънък слой прах, който се вдигна при потеглянето.

— Странно — измърмори продавачката. Езерото беше в обратната посока. Те тръгнаха към Долината на смъртта.

Малкият магазин постепенно изчезна от погледа им и Джебедая попита ядосано:

— Защо ме нарече Джери?

— Това беше името ти в Чимайо.

— Не го харесвам. Използвам го само когато се налага.

Мери се обърна, без да му отговори.

— Не го прави повече — добави той.

— Не ми казвай какво да правя — каза Мери, вперила поглед право напред.

До прохода Дейлайт не срещнаха никакви коли. Джебедая беше започнал да харесва кънтри музиката, Мери — също. Пуснаха касетка на Гарт Брукс. Тъй като рядко се караха, това подейства като примирие.

До кладенците Стоувпайп пътят беше асфалтиран. Там те завиха по стар миньорски път, който изчезна след няколко километра. Джебедая отпусна газта и плавно подкара колата по полегатите хълмове. И двамата с Мери се чувстваха особено добре в дните за пазаруване. Въпреки че всеки път го правеха от различни места и понякога се налагаше да изминават по триста километра, мисълта, че го правят за семейството, им доставяше удоволствие. Всичко вървеше по плана. Разбира се, това, което ги сплотяваше, беше любовта към техния Месия, техния баща — Джошуа Хамък.

Накрая спряха пред огромна барака, направена от гофрирана алуминиева ламарина, която блестеше на слънчевата светлина. Беше поставена пред входа на стара сребърна мина. Джебедая натисна бутона на сензора, монтиран на сенника, и вратата се вдигна. Вкара колата вътре. В бараката имаше още шест автомобила. Всичките нови джипове и лендровъри. Врата водеше към вътрешността на мината. Спуснаха се по някакъв коридор на около тридесетина метра. След това Джебедая отвори тежка метална врата. И двамата примигваха от ярката флуоресцентна светлина.

Вътрешността на стаята беше бяла и от една от стените се набиваше на очи огромен плакат на Джошуа Хамък. Най-малките деца седяха с лице към стената и четяха Библията. Шестимата по-големи бяха заети с метене и миене на пода, работа в кухнята и търкане на банята. Изпълняваха задълженията си, без да си разменят и една излишна дума. Матю, само година по-малък от Мери, седеше до тезгяха в ъгъла и почистваше карбуратора на една от колите. Зад него имаше две врати, едната водеше към спалнята, а другата към кухнята. Разположението и обзавеждането на стаята копираха едно към едно това в Меса Бланка.

— Как мина? — поинтересува се Матю, без да вдига глава от работата си.

— Нормално — отвърна Мери. — Кой ще отговаря за храната тази седмица?

Матю погледна един закачен на стената лист и прочете на висок глас:

— Соломон, Марк и Рахил.

Тримата се изправиха и тръгнаха към вратата за гаража.

— Мъжът от Бюрото по земите и минното дело отново беше тук — съобщи Матю.

— В колко часа? — попита Джебедая.

— Малко след осем.

— Каза ли нещо?

— Искаше да види разрешителното и договора. Джебедая, не му ли ги показа миналия път?

Джебедая потърка брадичката си и седна.

— Показах ги. Това не ми харесва. Той видя ли някого от семейството.

— Не. Само мен. Може да е забравил, че си му ги показал.

— Ще ми се да вярвам, че е така. Трябва да бъдем много внимателни. Стриктно спазвайте правилата. Останалите могат да излизат навън само след залез-слънце. — Извади малък бележник от джоба на якето си и го отвори. — Мислех си за следващия. — Мери и Матю го наблюдаваха внимателно. Макар по-малките да се преструваха, че си вършат работата, Джебедая знаеше, че и те слушат.

— Ще променяш ли плана? — попита Матю.

— Да. Доктор Прайс се е свързала с агент Бароус. Той е започнал да души около местата, където сме били. Умен е. Може да бъде много опасен. Джошуа мислеше, че не е лош човек, просто заблуден. Нещата обаче се промениха. Ти какво мислиш, Мери?

— Той е опасен за нашата мисия.

— Матю?

— Съгласен съм. Бароус трябва да е следващият.