Джак Ланс
Черен спомен (9)

8

Джон пристигна в предградията на Абърдийн. Докато чакаше на един светофар, замислено огледа сивите къщи. Обмисли възможността да се отбие набързо в Старото колело — малкия хотел на улица Куийн, където Рейчъл бе отседнала. Нямаше представа къде е улица Куийн, а в колата под наем нямаше джипиес, затова спря пред малък хранителен магазин, за да помоли да го упътят. Мършава жена в избеляла пола му хвърли незаинтересован поглед. Улица Куийн се оказа някъде в другия край на града. Жената описа два възможни начина да се стигне до нея. По-късият беше да мине точно през центъра на града; другият бе да тръгне по Андерсън Драйв — околовръстното покрай града. Джонатан се опита да проследи упътванията, но знаеше, че ще бъде трудно да ги запомни всичките. Повтори инструкциите на жената, благодари й и излезе.

Ами ако Лорийн, собственичката на малкия хотел, не успееше да му помогне? Или Елизабет? Ако никой не знаеше нищо, тогава нямаше да има друг избор, освен да се обади в полицията. Това означаваше да признае пред себе си, че нещо наистина се е случило с нея. Може би нещо лошо. Моля те, боже, нека това да не е вярно.

Още не се е стигнало дотам. Още не.

Подкара към околовръстното и зави надясно, както му беше обяснила жената в магазина. Стигна до друга отбивка и пое по третия изход, минавайки покрай една църква. При следващата пресечка тръгна направо и влезе в пътя с четири платна. Улица Куийн се намира веднага след четвъртата и последна пресечка, спомни си той. Сега оставаше само да намери правилната сграда. Изведнъж забеляза табела за улица Куийн и зави рязко наляво. После видя надпис:

СТАРОТО КОЛЕЛО.

Беше го открил веднага. Паркира колата на малкия паркинг пред хотелчето и позвъни на звънеца. Дебел мъж с рошави вежди и нахално любопитни очи отвори вратата.

— Здравейте — поздрави Джон. — Казвам се Джонатан Лаудър. Вчера говорих с Лорийн по телефона. Тя тук ли е?

— Не е — отговори мъжът. Носеше мърляв син пуловер, който едва покриваше огромния му корем. Също така му беше много трудно да стои прав, сякаш беше прекарал много часове в кръчмата от предишния ден и бе погълнал твърде много тъмна бира. — Отиде да напазарува. Трябва да се върне всеки момент. За резервация ли се отнася?

— Не за мен — каза той. — На моята приятелка. Рейчъл Сондърс.

Мъжът го погледна замислено за момент.

— А, да. За нея.

— Разбирам, че си е тръгнала доста неочаквано — каза Джонатан.

Мъжът повдигна рамене.

— Може би. Трябва да попитате жена ми.

— Чудех се… Търся я. Вие знаете ли…

Мъжът го прекъсна:

— Слушайте, ще трябва да говорите с Лорийн за това. Не е моя работа. Ако искате да почакате, заповядайте. Аз самият трябва да ходя някъде.

— Но…

Мъжът отстъпи една крачка назад.

— Трябва да се върне всеки момент. Искате ли да влезете или не?

Джон поклати глава.

— Ще чакам в колата.

Мъжът сви рамене и затвори вратата. Джон остана там известно време, усещайки как в него се настанява чувство на обезвереност. После се стегна, тръгна назад към пасата и седна вътре. Мобилният му иззвъня. Вдигна, почти очаквайки да чуе Джефри.

— Ало?

— Джон? — каза Рейчъл.