Джак Ланс
Черен спомен (12)

11

Измина много бавно последните няколко метра и спря по надолнището до бордюра. Рейчъл и Стивън стояха от вътрешната страна на еркерния прозорец и гледаха как сивия фолксваген пасат спря, след което от него слезе Джонатан Лаудър. Въпреки силната си тревога за новините, които той й носеше, тя бе обзета от радост, когато видя високото му мускулесто тяло.

Изтича до вратата, отвори я и той веднага я притегли към себе си.

— Изпитвам такова облекчение — измърмори Джон.

— И за миг не си бях помислила… — започна тя.

Той я целуна и я прекъсна:

— … мислех, че си в Англия — завърши тя.

— Значи съм успял да те изненадам — притисна я той още по-силно и останаха така прегърнати за известно време.

Най-сетне Рейчъл развали магията:

— Това е Стивън, а това е Елън — каза и неохотно отстъпи крачка назад, за да представи домакините си, които бяха излезли отвън.

Джон се ръкува с тях и всички влязоха вътре. Стивън им посочи дивана и те седнаха, чакайки някой да заговори — което отне известно време. Сякаш никой не знаеше откъде да започне.

Джонатан сложи ръцете си върху нейните. Погледна я и остана изненада от това, което видя.

— Ранена си — възкликна той с искрена загриженост.

— Само драскотини — отговори тя.

— Само драскотини? Ти сериозно ли? Какво, за бога, се е случило с тебе?

Разказа му как се събудила в непозната гора през нощта, как се е скитала наоколо дълго време, без да знае коя е или къде е, и как едва не беше прегазена от Стивън.

— Беше в окаяно състояние — намеси се Стивън. — Просто не можех да я оставя там.

— Чакайте да видя дали правилно съм разбрал — каза Джонатан, приковал очи в Рейчъл. — Казваш, че си се събудила… близо до някаква вода… в гората?

— Да — отговори тя. — Но не си спомням какво е станало преди това. Ти каза, че ме е нямало с дни?

— Да. Сега да повторим: казваш, че има неща, които помниш, и други, които не помниш?

Тя кимна:

— Помня неща, които са се случили преди седмици и даже години. Но не мога да си спомня какво е станало преди два дни.

— Кое е последното нещо, което помниш?

Рейчъл прехапа устни.

— Не съм сто процента сигурна, но мисля, че помня как съм у дома, в Англия. Работех върху някои задачи в нашия бизнес. Последното, с което се занимавах, не беше ли новата демоверсия за уебсайта на Фреди Лангдън?

Рейчъл изглеждаше толкова щастлива, че си беше спомнила това. Джонатан — очевидно не. Не спираше да я гледа внимателно.

— Онази работа ли? Онова ли е последното нещо, което помниш?

— Да. Защо?

— Рейчъл, онзи сайт беше качен онлайн преди почти три седмици. След това ти работи върху уебсайтовете на Ателие 4 и Клорид Стюард. А точно преди да заминеш, работеше върху сайта на Класик Сивиа. Нали си спомняш това?

Тя наведе очи и сълзите отново набъбнаха.

Забравила съм нещо наистина ужасно.

Изведнъж изпита силно съмнение дали иска да чуе всичките неща, които той имаше да й каже. Но беше нещо, срещу което трябваше да се изправи. Той трябваше да й помогне, да освежи паметта й, каквито и да са последиците от това.

Рейчъл изчисти гърлото си.

— Джонатан… какво правя тук, в Шотландия?

Той впери обезсърчено поглед в обувките си.

— Хайде. Кажи ми. Трябва да знам. Трябва да започна отнякъде.

— Джени — тихо каза той.

Джени? Най-добрата й приятелка? За това ли говори той? Запита се как така не се беше сетила да позвъни на нея. Защо се бе сетила само за леля си?

— Какво за Джени?

Той колебливо отвърна на погледа й и очите им се срещнаха. Неговите сини очи излъчваха тъга.

— Господи, Рейчъл…

— Джонатан, какво има? — попита тя и гласът й издаваше отчаяние.

— Джени е…

— Кажи ми най-сетне! — извика тя.

— Заминала за западния бряг на едноседмична ваканция. Във Форт Уилям, за да изкачи Бен Невис. Но станал инцидент…

Гърлото на Рейчъл пресъхна.

Джон продължи почти с шепот:

— Паднала от една скала… Толкова съжалявам, Рейчъл. Джени е мъртва.

Тя го погледна като ударена от гръм. Въпреки че предчувстваше какво ще й каже, когато го каза беше като силен удар в стомаха и въздухът излетя от нея заедно с последните й защитни сили.

— Тя е мъртва? — изохка невярващо.

Мълчанието му й каза истината.

— Не — рече и цялото й същество бе шокирано и вцепенено. — Как съм могла да забравя това? Не бих могла да забравя нещо такова. Не може да е истина. Просто не може.

— Толкова съжалявам — повтори Джонатан.

Рейчъл откри, че й е трудно да диша. Почувства как я избива студена пот.

— Кога? — успя да попита.

— Преди десет дни. Почина в понеделник, на 14 юни. Но ние научихме едва на другия ден.

— Десет дни? Не… аз…

Още едно шокирано мълчание. Рейчъл впери поглед през прозореца; не знаеше какви въпроси да зададе и какви отговори могат да предизвикат те. Клоните на дъба се люлееха напред-назад от вятъра. Слънцето беше изчезнало под масата стоманеносиви облаци.

— Значи ми казваш, че съм в Шотландия защото Джени… защото тя…

— Защото тя почина и ти дойде за погребението — довърши Джонатан.

— Вече е погребана?

— Миналия понеделник.

— И аз съм била тук?

— Не само си била тук — отвърна Джонатан, — но си произнесла и надгробната реч.

— Надгробната реч? Аз съм произнесла надгробна реч?

— Да — потвърди Джонатан.

Потърси да се залови за някаква сламка.

— Казваш понеделник… Кой ден е днес?

— Четвъртък, 24 юни — каза Джонатан.

— Четвъртък?

Това беше прекалено. Току-що й бяха съобщили, че най-добрата й приятелка е мъртва и погребана, че тя е присъствала на погребението и дори е прочела надгробната реч, а сега не можеше да си спомни нищо от случилото се. Истински кошмар.

Джон се премести по-близо до нея и преметна ръка през раменете й.

— В планината? — попита замислено тя. — Джени е загинала в планината?

— Близо до Форт Уилям, същото място, на което винаги ходеше — тихо обясни той.

Джени е мъртва…

Мисълта се нави в нея като отрова в чаша. Това беше ужасното нещо, което бе усещала, че идва през цялото време. Но после вълните на шока преминаха през нея.

Не е така.

Рейчъл стисна ръката на Джонатан и впери разтревожен поглед в него.

— Каза, че паднала от скалата?

— Да.

— Не.

Той присви очи:

— Не?

Тя тръсна глава и повтори:

— Не.

Той примигна срещу нея неразбиращо.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя е… — Рейчъл погледна нагоре. — Искам да кажа, че тя не е мъртва.

Чу се да го казва, но самата тя не го разбираше.

— Не мога да разбера мисълта ти, Рейчъл — внимателно рече Джонатан.

Тя притисна и двете си ръце към лицето, сякаш искаше да се скрие, докато събере мислите си.

Елън седеше от другата страна на Рейчъл.

— По-полека, дете — каза й успокоително, както майка на по-малката си дъщеря. — Приеми го по-полека и внимателно. Няма нужда да правиш всичко веднага. Нека да стъпваме крачка по крачка.

Стивън седеше срещу нея неподвижен и мълчалив.

— Част от това е истина — каза Рейчъл, гледайки втренчено в пода. — Аз наистина се върнах заради Джени. Не си спомням нищо, но го вярвам. Не мога да обясня, но така го усещам. — Тя се закашля. — Просто не мога да приема, че Джени е мъртва. Не мога да повярвам.

Джон отвори уста като да каже нещо, но после я затвори и почти недоловимо поклати глава.

— Какво? — попита тя. — Какво има?

— Съгласен съм с Елън — измърмори той.

Обикновено, ако Джон искаше нещо, той го преследваше със страст и убеденост. Беше такъв даже и в армията, години преди двамата да се срещнат. Неговият ентусиазъм и решимост бяха също причината той да отбележи такъв успех с Райт Тинг и да спечели сърцето на Рейчъл — нещо, което никой друг мъж, освен Грант Милър, не бе успял да постигне, а накрая тя беше зарязала Грант. Да се отказва — това не беше типично за Джон и бе една от многото причини Рейчъл да му се възхищава толкова. Но никога не го беше виждала така обезсърчен.

— Не, боя се, че това не може да почака — отговори тя. — Какво мислиш?

Той се поколеба, преди да отговори.

— Джени замина на екскурзия до Форт Уилямс и е била намерена в подножието на Бен Невис. Беше погребана и ти си присъствала там. Това се е случило, Рейчъл. Това са безспорни факти.

Неверието му кръстоса шпага с нейната скръб. Джон звучеше убедително и тя имаше острото усещане, че също пада от скала.

— Кой я е намерил?

— Друг турист, който случайно минал оттам.

— Защо според тебе е паднала?

Той сви рамене.

— Вероятно се е подхлъзнала.

— И тялото със сигурност е идентифицирано? Сигурен ли си в това?

— Да. Ти също беше сигурна. Сама ми го каза по телефона.

— И си сигурен, че бях на погребението? — настояваше тя.

— Аз самият не бях там, но ти ми се обади след това, в понеделник вечерта. Говорихме надълго и нашироко. Но после, във вторник сутринта, преди два дни, ти изчезна.

— А ти защо не беше на погребението?

— Ти не ме искаше да дойда там.

— Защо…?

Преди да успее да завърши въпроса си, Джон стана на крака.

— Както казах, Елън има право. Ще говорим за това друг път. Сега просто съм радостен, че пак си при мен и мисля, че ти е нужно известно време, за да се възстановиш.

Тя го погледна и се чу да казва нещо друго. Беше интуитивно, но изречено с желязна решимост.

— Нямам време, Джон. Трябва да я намеря.

Джон втренчи изумен поглед в нея.

— Слушай, Рейчъл. Не разбирам нищо.

Тя почака друго парченце от пъзела да се разкрие. Когато това не се случи, добави:

— Кажи ми пак каквото ти знаеш.

— Казах ти повечето неща.

Рейчъл въздъхна с неизказано чувство на безизходност. Промърмори така тихо, че никой не я чу:

— Във всеки случай аз трябва да я намеря.