Джак Ланс
Черен спомен (22)

21

Точно когато Рейчъл се канеше да набере номера на централата на Нордърн Джърнъл, Джон се обади:

— Събота е, може да не е на работа.

— Тогава ще поискам домашния му номер от дежурния.

Позвъни във вестника и от рецепцията отговориха:

— Нордърн Джърнъл, добър ден.

Рейчъл не познаваше този глас. Преди във вестника имаха една администраторка на име Денис, но тази беше друга.

— Добър ден. Казвам се Рейчъл Сондърс. Мога ли да говоря с Чарли Уотърс, моля?

— Момент да проверя.

Рейчъл бе включена на изчакване. Докато слушаше някаква звънлива мелодия, тя се запита дали беше разговаряла и с Чарли в понеделник. Със сигурност той е бил на погребението.

Отново се вдигна телефон:

— Рейчъл! — извика Чарли с дрезгав от пушенето глас.

— Здрасти, Чарли.

— Къде си? Още ли си в Шотландия?

— Да, ще бъда за още малко.

— Колко?

— Поне още няколко дни. Ти как си?

— Не много добре — призна той.

— Знам какво имаш предвид. А работата как е?

— Това са странни седмици, Рейчъл. Тя беше нашата Джени.

— Да — каза Рейчъл и гласът й потрепери.

— Но ще трябва да продължим, нали така? Животът продължава. Ти как се справяш? Жал ми беше за тебе, Рейчъл. Аз съм първият, който си го признава, но плаках по време на службата. Твоята реч беше така невероятно вълнуваща. Ти улови същността на Джени както никой друг не би могъл.

Треперенето в гласа й се превърна в буца и не можа да говори.

— Като погледна това празно бюро насреща ми — продължи Чарли, — имам чувството, че всеки момент ще влезе с онази нейна крива усмивчица. Познаваш тази усмивка. Повече от всеки друг.

Той въздъхна шумно.

— Чарли — успя да произнесе тя, — трябва да те помоля за нещо.

— Стреляй.

— Имам чувството, че Джени се е занимавала с нещо, което е било важно за нея. Казвала ли ти е напоследък нещо, което би могло… е, което може да ти се е сторило необичайно?

— Труден въпрос. Нашата Джени вечно беше заета. Не можеше да седи мирно.

— Но не ти ли идва наум нещо необикновено? — настоя Рейчъл. Надеждата й, че Чарли може да предложи някаква нишка, угасваше.

— Ами имаше един материал, на който отделяше много време.

— Какъв материал?

— Нещо свързано с изчезването на някакво момиче. Стар случай. Не е скорошен.

Рейчъл почувства как кръвта й забуча.

— Какво момиче?

— Чакай да видя… Джени правеше от време на време криминални репортажи, както знаеш. Този случай бе свързан с момиче на име Пола Декърс.

— Коя е тя?

— Едно момиче, което изчезна през 1996 година, така беше мисля. Може да е било 95-та.

Рейчъл мислеше усилено.

Пола Декърс. Познавам ли Пола Декърс? Нищо не й идваше наум.

— На времето се вдигна много шум — продължи Чарли. — Изчезването на момиче на шестнайсет или седемнайсет винаги привлича много медийно внимание.

— Намериха ли я? — попита Рейчъл.

— Не. Не откриха нито следа от нея.

— И Джени разследваше случая?

— Да, не за първи път отваряше стар случай като този.

— Изчезнали хора?

— Това да, но също и убийства. Тя беше нашият криминален репортер. Но едва ли ти съобщавам нещо, което не знаеш.

За Рейчъл това не беше новина, но тя се запита защо Джени е била привлечена конкретно към този случай. Дали е било съвпадение? Вероятно не, казваха инстинктите й.

1996? Или 1995? Тогава живеех в Гленвил. Това беше…

По онова време е била почти на четиринайсет.

— Точно кога се занимаваше с този случай? — попита.

— Започна преди две седмици. Не много преди… преди да загине.

— Мога ли да те помоля за услуга?

— Разбира се.

— Може ли да го обсъдим малко по-подробно? Много съм любопитна да узная какво се е опитвала да открие Джени?

— Разбира се. Чакай да погледна във файла, който тя остави. Искаш ли да ти позвъня след това?

— Имаш ли нещо против да дойда в офиса ти?

— Устройва ме.

— Благодаря ти, Чарли.

— Няма защо. Кога искаш да дойдеш?

— Сега имаш ли време? С приятеля ми Джон сме в Гленвил. Можем да пристигнем при теб до час.

— Веднага ли? Имам една статия за довършване… Е, какво, по дяволите, това е важно. Ще се видим тук.

— Благодаря, Чарли.

 

 

Пристигнаха в Нордърн Джърнъл малко преди три часа. Жената на рецепцията ги помоли да почакат, докато се обади на Чарли Уотърс. Рейчъл припряно взе един вестник от стойката, прелисти го нервно, след което Чарли застана пред нея. Тя стана и обгърна с ръце дебелата му талия.

— Чарли.

— Здравей, Рейчъл.

Дъхът му силно миришеше на цигари.

— Това е Джонатан.

— Най-накрая се срещнахме. Джени много ми е говорила за тебе.

Ръкуваха се.

— Елате при мен — покани ги Чарли. — Събрах някои неща.

Последваха го до неговия офис на втория етаж.

Първото нещо, което бе като удар за Рейчъл, беше празното бюро на Джени. Докато го гледаше я заля порой от спомени.

Чарли ги покани да седнат до неговото бюро и им предложи чаша чай или кафе. И двамата избраха кафе и докато Чарли тътрузеше крака навън, за да изпълни поръчката, Рейчъл не спираше да гледа бюрото на Джени. Джонатан седеше до нея и мълчеше.

Чарли се върна с две димящи чаши кафе.

— Радвам се, че имаме този шанс да поговорим, понеже нямахме възможност да го направим в понеделник.

— Е, сега е моментът — отговори тя, изпитвайки облекчение от възможността да научи повече за приятелката си, без да се тревожи, че ще каже нещо глупаво за неща, които са казали преди няколко дни. Както беше с Елизабет, Грейс и Алисън, Рейчъл не се чувстваше склонна да говори за себе си и своя проблем. — Е, кажи ми как бяха нещата тук, в работата, през последните дни?

— Как бяха нещата? — озадачено каза Чарли. — Същите както винаги. Имаш ли нещо конкретно предвид?

— Да, уикендът, който тя е прекарала във Форт Уилям. Знаеше ли, че Джен планира да ходи там?

— Разбира се. Беше работила две смени през уикендите, както аз сега, и искаше да се махне за няколко дни. Да тръгне в петък сутринта и да се върне в понеделник вечерта. Правеше го понякога. Само че този път не се върна.

Рейчъл разтри очите си.

— Помоли ли те за нещо в деня, когато отпътува?

Спомни си, че в електронното писмо с дата петък, 11 юни, онова, което Джени беше изпратила в два и половина през нощта, тя бе споменала, че ще поиска съвет от Чарли. Беше ли го направила?

Чарли поклати глава.

— Не, аз не я видях в този ден. За последно говорихме предишния ден.

— Добре. Нека да го кажем по друг начин. Тя говори ли за мене през седмиците преди това?

Веждите на Чарли подскочиха нагоре.

— Пак ми кажи, имаш ли нещо конкретно предвид?

— Не знам — внимателно отговори тя. — Би трябвало да е нещо, за което не би говорила много охотно.

Погледът на Чарли стана замислен.

— Нищо конкретно не ми идва наум, макар да разбирам, че това не помага много. Какво става, Рейчъл?

Тя втренчи поглед в бюрото.

— Нищо, просто се опитвам да разбера дали е била замесена в нещо. И ако е така, в какво. — Погледна го. — По-рано днес ми каза, че се занимавала с една история за изчезнало момиче на име Пола Декър.

— Декърс — поправи я Чарли, — със „с“ накрая.

Той разстла на бюрото пред нея няколко вестника и ги завъртя така, че да могат Рейчъл и Джонатан да ги прочетат.

— Това са стари статии, които пуснахме веднага след като дойде съобщението, че Пола е изчезнала. Те са от папката на Джени. Все още не беше довършила статията си за Пола. Защо толкова те интересува това?

— Както ти казах, питах се с какво се е занимавала през последните седмици.

— Но имаш причина да питаш.

— Да, имам.

Когато тя не предложи друго обяснение, той каза:

— Би ли искала да прочетеш тези статии? Или да ти разкажа накратко?

— Второто, ако нямаш нищо против.

— Нищо против. Между другото, сбъркал съм. Пола Декърс е изчезнала през 1994-та. Казах ти 1996-та, нали?

— Да. Или 1995-та.

— Е, станало е на 12 март, 1994 година. Полицията веднага започва да го разглежда като криминален случай. Пола все още е ходела на училище, учела е за медицинска сестра.

— Как изглежда?

— Имам няколко снимки… Ето една.

Чарли плъзна парче хартия към нея. Рейчъл видя снимката на младо момиче с нежни черти, весела усмивка и къса кафява коса.

— Била е красива — каза тя.

— Да — съгласи се Чарли. — Хубаво момиче.

— Какво ли се е случило с нея?

— Предполагам, че никога няма да узнаем. Изчезнала е преди седемнайсет години, а това е много време.

— Случаят продължава да не ми говори нищо — каза Рейчъл. — И остава въпросът: защо Джени изведнъж се е заинтересувала от момичето? Сигурен ли си, че не ти е казвала нещо за това?

— Единствено, че се интересува от случая — отговори Чарли. — Не съм я притискал. Както казах, тя наистина захапваше здраво някои случаи, особено стари и загадъчни. Най-доброто беше да я оставя да си върши работата, стига да няма строги крайни срокове. Но защо ти се интересуваш толкова много.

Рейчъл трябваше да му каже нещо. Искаше услуга от Чарли, така че трябваше да му даде нещо в замяна. Не можеше да държи амнезията си в тайна.

— Джон и аз ходихме преди това у Грейс, майката на Джени — поясни. — Грейс каза, че е работила върху нещо и че аз би трябвало да знам какво е. Проблемът е, че аз не помня, защото съм малко объркана. Чарли… — пое дълбоко въздух. — Всъщност, изгубих част от паметта си.

След това обобщи какво се беше случило с нея през последните няколко дни. Разказа всичко, с изключение на кошмарите си.

Чарли я слушаше с нарастващо изумление.

— За бога, Рейчъл, шегуваш се! — възкликна той, когато тя свърши.

— Боя се, че е истина. Но ще те убия, ако напишеш и една дума за това във вестника.

— Не се тревожи — каза Чарли. — Но може да си била малтретирана през времето, в което си изчезнала. На твое място бих отишъл в полицията.

— Слушай, Чарли. Разбира се, че искам да знам какво се е случило с мен. Затова искам да знам какво е правила Джени през последните си дни и седмици. Убедена съм, че там някъде има връзка.

Чарли й отправи неразбиращ поглед.

— Съжалявам, все още не те разбирам.

— Трябва да му кажеш, че не вярваш, че Джени е мъртва — намеси се Джон.

— Моля?

Рейчъл погледна Джон, който каза:

— Опитваме се да сглобим какво се е случило миналия вторник и сряда. Има едно нещо, в което Рейчъл е силно убедена, и то е, че в смъртта на Джени има нещо повече от това, което се вижда на пръв поглед. Тя не знае какво е, но мисли, че в крайна сметка Джени може би не е мъртва. Правилно ли обобщих?

Рейчъл кимна.

— Не е мъртва ли? — Чарли беше смаян.

— Не е мъртва — потвърди Джон.

— Но… Какво…? Как…?

— За нас също е загадка — каза спокойно Джон.

— Мислите, че се е скрила някъде?

— Наистина не знам — въздъхна Рейчъл. — Единственото, което мога да ти кажа, е, че тази история с падането от скалата просто ми звучи безсмислено.

— Ти какво мислиш? — обърна се Чарли към Джон.

— Бих искал да знам какво е правила Рейчъл в Уайтмонт — отвърна той. — Как и кога си е изгубила паметта. Джени може да играе някаква роля във всичко това.

— Всеки ще ти каже, че е претърпяла фатален инцидент — каза Чарли. Говореше спокойно, гласът му отново бе овладян; но и двамата виждаха ясно стъписването, изписано върху лицето му. — Включително и аз.

— Разбирам, Чарли — тихо отговори Рейчъл.

— Трябва да открием какво се е случило с Рейчъл — каза Джонатан, — и защо го е преживяла. Понеже не сме наясно по този въпрос, трябва да разследваме.

Чарли поклати объркано глава и за момент нищо не каза. Виждаше по изражението му, че той не вярва на… нейната интуиция, на това чувство. Или на нещата, които беше научила през дните, в които е била в неизвестност — знание, което сега за нея бе недостижимо. Джонатан беше също толкова скептичен, но все пак я подкрепяше. Благодарността му към него растеше с всеки изминал час.

— Ако се окаже, че греша за всичко, така да бъде — обезсърчено каза тя.

Отпи от кафето, което вече не беше горещо.

— Джени разследва този случай с Пола Декърс — подхвана тя. — После, малко време след това, умира. По същото време аз изчезвам. Би могло да е съвпадение… но може и да не е.

Чарли се облегна назад и забоде поглед в тавана:

— Възможно ли е Джени да е познавала Пола по-добре, отколкото всички си мислим?

Рейчъл поклати глава.

— Доколкото си спомням тя никога не ми е казвала нищо за никаква млада жена на име Пола. Никога не съм чувала за този случай на изчезване на човек. Освен това, ако Джени е познавала Пола лично, защо би чакала седемнайсет години?

— Приемам аргумента ти — съгласи се Чарли.

— Какво точно пише в тези изрезки? — попита Джонатан.

— Подредих ги в последователността, в която са били публикувани — обясни Чарли. Вдигна най-горния лист хартия. — Ето първата публикация, с дата 16 март, 1994 година. Да видим как са го написали: „Полицията издирва 17-годишно момиче от Абърдийн, което е изчезнало преди три дни. Смята се, че може да се касае за престъпление.“ И по-нататък в Джърнъл е спомената по име…

Чарли остави този лист и вдигна следващия:

— „За последно е била видяна на 12 март от приятели, при които била на гости“ — прочете. — „Тръгнала си оттам, но не се прибрала вкъщи.“ След това има история в ретроспекция как Пола учела за медицинска сестра, кратък разказ за родителите й. Рой и Франсис Декърс от Удстрийт, Абърдийн.

Остави листа хартия и се взря в двамата си гости.

— Справедливо е да се каже, че разследването е забуксувало доста рано. Не са били арестувани никакви заподозрени. Оттогава не се е случило кой знае какво. Последната изрезка е отпреди пет години. Не мога да се сетя за причина този стар случай да бъде отворен отново.

— Но той все пак е заинтересувал Джени — упорстваше Рейчъл.

— Да — призна Чарли. — Случайно знам, че тя е ходила на посещение при родителите на Пола не много отдавна.

— На Удстрийт?

— Ако все още живеят там.

— Можем да установим — каза Рейчъл.

— Тук мога да ви помогна — предложи Чарли.