Джак Ланс
Черен спомен (18)

17

Когато Джон влезе в Гленвил, Рейчъл си припомни познатите сиви гранитни къщи и се замисли за миналите дни. Тогава тук живееха по-малко хора, днес улиците бяха по-оживени. Гленвил беше мястото на нейното детство, противоположност на Париж, където бе родена и отгледана нейната майка и където Рейчъл с родителите си ходеше на гости при роднини поне веднъж годишно. Рейчъл имаше усет за езици и говореше френски почти гладко, но Париж никога не й бе допадал особено.

В Гленвил бе познавала всички. Джени Дугал беше само на осем години, когато родителите й се преместиха от Абърдийн в Гленвил. Рейчъл беше една година по-малка от Джени и скоро двете станаха големи приятелки. Не след дълго правеха всичко заедно, макар че винаги Джени беше тази, която решаваше какво ще правят. Тя се налагаше още оттогава.

Подминаха една изоставена къща на улица Адросан. Прозорците бяха обковани с дъски, а там, където някога е било малка градинка, растяха бурени. Докато Джон минаваше покрай нея, без да се замисли, Рейчъл държа очите си залепени за нея колкото беше възможно, мислейки за жената, която някога бе живяла там.

Госпожа Уайт имаше кръгове под очите като торбички с пясък, както смешно ги наричаше Джени. От време на време Рейчъл се бе сблъсквала с госпожа Уайт в хранителния магазин на ъгъла на улица Адросан, откъдето си купуваше червено Джони Уокър. Сандра Моа, продавачката, знаеше точно какво обича да пие Бевърли Уайт и се радваше на компанията й. Леля Елизабет обаче мразеше Бевърли. Неведнъж бе съветвала Рейчъл да не разговаря с нея или със съпруга й Дик, когото Елизабет намираше за още по-лош. Рейчъл винаги слушаше леля си, но когато един ден видя Бевърли да плеви малката си градинка, тя все пак се приближи до нея. Бевърли я попита как вървят нещата и изглеждаше истински заинтересувана. След това не мина много време и Рейчъл започна да говори с Бевърли по-редовно и да й помага в градинката.

Когато един ден госпожа Уайт й предложи лимонада, Рейчъл за първи път видя как изглежда отвътре къщата на Бевърли и нейния съпруг. След като сервира на Рейчъл чаша лимонада, госпожа Уайт смяташе да сипе за себе си чаша скоч; но като хвърли поглед към Рейчъл, реши да не го прави.

— Днес няма да пия, не мисля — рече тя и си наля също лимонада.

Тя и Бевърли Уайт станаха приятелки и Рейчъл никога не я видя да изпива и капка уиски. Може би Бевърли грабваше бутилката веднага щом Рейчъл излизаше през вратата, но никога не го правеше, когато Рейчъл идваше на гости, което се случваше често.

После един ден, няколко години по-късно, научи, че Бевърли е приета в болница. Рейчъл придружаваше Дик толкова често, колкото й се отдаваше случай, за да види приятелката си. Бевърли беше сериозно болна, имаше тумор в мозъка и здравето й бързо се влошаваше. Единственият човек, който омаловажаваше нещата и казваше, че тя скоро ще се прибере вкъщи, беше самата Бевърли.

Обаче след това всичко тръгна надолу с шеметна скорост. Но до самия край тя беше останала весела и близка с Дик и Рейчъл. Само през последните дни стана жертва на агресивни люшкания на настроението — естествена последица от болестта.

Една мрачна дъждовна сутрин телефонът иззвъня много рано. С глух глас Дик съобщи на Рейчъл, че Бевърли бе починала през нощта.

— Ти беше една от най-добрите й приятелки приживе — успя да промълви Дик, а Рейчъл искрено си поплака.

Дори и днес, на път към леля Елизабет, споменът за онова обаждане извикваше сълзи в очите й.

 

 

Елизабет Крейг имаше все същата кестенява коса, без сиво в нея, но видимо беше отслабнала — може би, помисли си Рейчъл, най-сетне бе започнала онази диета, за която постоянно говореше. Също така стоеше малко по-приведена от последния път през март, когато Рейчъл я видя. Разбира се, вероятно беше забелязала същите неща преди няколко дни, но това бе изгубено с паметта й.

Лелята поздрави топло нея и Джонатан и ги покани вътре. Първото нещо, което поиска да узнае, беше защо Рейчъл не бе отишла по-рано. Рейчъл уклончиво отговори, че бяха възникнали други неща.

Елизабет я огледа внимателно.

— Не изглеждаш много добре. Издрана си по лицето и ръцете, очите ти са зачервени. Ударена си отзад на главата. Как се случи всичко това?

— Глупав инцидент — отговори Рейчъл. — Паднах по стълбите.

За малко да каже, че се е случило у дома, в Англия. После се сети, че на погребението в понеделник не е била наранена.

— Случи се завчера.

Лелята й отправи подозрителен поглед, но не повдигна повече въпроса. Вместо това започна да говори за Джени. И за Грейс, майката на Джени. За това колко ужасно е всичко, как цялото село е покрусено. Бедната, бедната Грейс. Никой не заслужава такова нещо. Не и Джени. Такава ужасна, ужасна трагедия.

— За щастие — заключи Елизабет, — Бети се грижи за нея.

— Бети Мюър? — попита Рейчъл.

Това беше съседката на Грейс.

— Да, много е загрижена за Грейс. Кога мислиш да отидеш да я видиш?

Аха, каза си тя, значи още не съм ходила да я видя.

Елизабет сложи на масата чинии, подреди прибори, хляб и нарязано на филийки студено месо. Влезе в кухнята, за да завърши зеленчуковата супа, която готвеше, и Рейчъл отиде с нея.

— Странно е, не мислиш ли — попита небрежно, — как е паднала Джени? Как, за бога, е могло да се случи?

— Беше ужасно — поклати глава леля й, — така трагично.

Рейчъл заключи, че леля й, подобно на всички останали, не виждаше причина да постави под съмнение смъртта на Джени.

— Сякаш целият ми живот рухна, когато научих — продължи Рейчъл, макар да нямаше такъв спомен.

— Но поне отново говориш — отбеляза леля й. — В понеделник почти не каза нищо.

Почти нищо? Това не помага кой знае колко.

— Толкова беше тъжна — продължи леля й. — О, чувствах се ужасно, особено заради теб, Рейчъл. Твоята реч в църквата беше толкова красива, така говори за Джени, за това колко е била пълна с живот и колко много продължава да означава за тебе. Накара ме да си помисля за…

Елизабет спря, загледана замислено в моркова, който стържеше с малък нож. Мълчанието се проточи неловко. Рейчъл почувства нервно потрепване в стомаха си, докато разбъркваше супата с дървена лъжица.

— За какво те накара да си мислиш, лелче?

Елизабет примигна няколко пъти, сякаш се бореше с трудни емоции. Рейчъл сложи ръка на гърба й.

— Добре ли си?

Леля й махна с ръка през сълзи.

— Така съжалявам, Рейчъл. За малко се увлякох. Толкова се радвам да те видя. Наистина.

— Разбирам, леличко. Но за какво те накара да мислиш? — настоя тя.

Елизабет се стегна и продължи с по-твърд глас:

— Някога си мислех, че вие двете ще се отдалечите една от друга, защото ти замина преди толкова време. Но разстоянието и времето не оказаха влияние. Вие продължихте да се държите като близначки.

— Благодаря, лельо — прошепна Рейчъл и почувства как и в нейното гърло се надигна буца. — Всичко, което казваш, е вярно.

Разговорът с леля й за Джени направи по-лесно за Рейчъл да повярва, че в крайна сметка греши и че Джени наистина е мъртва. И двете бяха изгубили човек, който беше близък и скъп за тях. Може би, помисли си тя, отказваше да повярва, че Джени я няма, защото разстроеният й ум я подвеждаше да вярва, че е още жива — теория, която, разгледана с хладен разум, бе напълно безсмислена.

После, за изненада на Рейчъл, лелята сякаш съвсем забрави за Джени и погребението. Започна да бърбори лекомислено за своята градина и колко време прекарва в нея със съседа Хърб. Той е такъв сладур, говореше тя. Правел всичко за нея. Ходел в магазина вместо нея, купувал й растения, поправял неща, когато се счупят.

Рейчъл се зачуди да не би Хърб да ухажва леля й? Беше изгубил съпругата си, и Елизабет бе изгубила мъжа си, а и двамата бяха близки по възраст. Каквато и да беше връзката им, те се радваха на взаимната си компания и Рейчъл остана доволна от това.

След Хърб поговориха за Уини, дъщеря на една от сестрите на Елизабет, която живееше на западния бряг. Наскоро бе имала рожден ден и Елизабет планираше да й отиде на гости по-следващата седмица. Точно след смъртта на Джени не й се беше искало да ходи там, но сега смяташе и дори очакваше момента с нетърпение. Елизабет бе силно привързана към семейството си. Най-много обичаше децата на двете си сестри. Рейчъл винаги беше подозирала, че това е защото самата тя нямаше свои деца. Беше искала да има, но тя и чичо Гордън никога не бяха имали свои деца, кой знае поради каква причина. Двамата с Гордън бяха обмисляли възможността да си осиновят, но той не желаеше. Искаше деца от неговата кръв и плът, а ако това не бе възможно, то по-скоро би предпочел да няма никакви. Елизабет беше приела това. Още едно нещо, типично за леля й. Беше мила и послушна и въпрос не можеше да става да застане срещу съпруга си. Рейчъл бе съвсем различен тип жена, както Джонатан знаеше от доста време насам.

Умът й се понесе нанякъде и тя се загледа през прозореца. Там, в короната на дъба между къщите на Елизабет и Хърб, видя сиво-бяла граблива птица. Птицата обърна главата си към нея, черните, подобни на мъниста очи отправиха зъл поглед, а човката й беше голяма и достатъчно остра, за да й изкълве очите. Рейчъл рязко си пое дъх и се обърна точно в момента, когато Джон дойде от дневната в кухнята.

— Кога ще обядваме? — весело попита той.

След като се сбогуваха с Елизабет и отново излязоха отвън, Джонатан каза:

— Ти не й каза кой знае какво за себе си. Тя каза ли ти нещо изобщо? Колко знае?

— Не знае нищо. Говорих с нея в кухнята. Очевидно съм била много мълчалива в понеделник. Освен речта в църквата, май не съм казала или направила почти нищо друго.

— А сега какво искаш да направим?

— Предлагам да посетим Грейс Дугал. Трябва да говоря с нея. Според леля ми, не съм я виждала от погребението насам, а щом леля ми казва така, значи е истина. Тя е селският глашатай.

— Добре, да вървим.

Запали колата. Рейчъл му описа пътя и след няколко минути бяха пред къщата на Грейс на главната улица. Над масивната червено-кафява входна врата имаше нарисуван щит, в който с печатни букви пишеше: НОЩУВКА & ЗАКУСКА. Грейс беше основала собствен пансион, след като Джени напусна дома и Грейс разбра, че Елизабет изкарва добри пари като дава под наем Ардроу Хаус. Под щита имаше табелка с името: РОЗА, а под него: „Стая с баня — 20 лири“. От двете страни на вратата бяха посадени червени и жълти цветя, а на дъската зад стъклото на прозореца бе написано с тебешир: НЯМА СВОБОДНИ СТАИ.

Рейчъл натисна звънеца, но изглеждаше сякаш никой не си беше вкъщи. Надникна през прозореца. Вътре бе тъмно и тихо.

— Да опитаме пак утре — предложи Джонатан.

Тя го погледна.

— Дали да се прибираме у дома или да отидем до Старото колело?

— Да отидем в Старото колело. Лорийн последна те е видяла, преди да изчезнеш, доколкото знам. Имаме още една причина да отидем там. Онзи ключ не е ли още у теб?

— Да, вероятно съм го взела със себе си погрешка.

— Носиш ли го?

— Тук е, в джоба ми.

— Да вървим тогава… ако все още се чувстваш добре.

— Чувствам се добре — увери го тя.