Джак Ланс
Черен спомен (23)

22

Когато излязоха отвън, Рейчъл стискаше жълто залепващо се листче с телефонния номер и адреса на Рой и Франсис Декърс.

Стоеше, гледаше го втренчено и се опитваше да осмисли всичко. Небето беше прозрачносиньо и сякаш безкрайно, а топлият ветрец галеше косата й. От другата страна на улицата релефът се спускаше надолу към някакъв парк; прясно окосената трева беше пищна и яркозелена. През езерцето се протягаше каменен мост, а къщите оттатък се къпеха в слънчева светлина. Високо над тях се издигаше червена църковна кула с бял кръст на върха.

— За какво мислиш? — попита Джонатан.

— За тебе — отговори тя и се обърна към него.

— За мене? Какво съм направил този път?

Тя притисна тялото си до него.

— Подкрепяш ме. Толкова мило от твоя страна.

Той примигна.

— О, имаш предвид онова, което казах на Чарли.

— Да, това — рече тя и гласът й прозвуча приглушено, тъй като се притискаше в гърдите му. — И много други неща.

— Разбира се, че искам да знам какво се е случило с тебе, Рейчъл. Защо не? Обичам те.

— По тази причина съм най-голямата късметлийка във Великобритания.

Той се усмихна широко.

— Тези думи означават много за мен. Добре, а сега какво? Ще вървим ли да се видим с тези хора?

— Това е планът. Родителите на Пола са следващата стъпка. Но малко се притеснявам. Изобщо не ги познавам. — Отстъпи назад и го погледна. — Но все пак ще го направя. Да се надявам, че те ще могат да ни разкажат повече, отколкото Чарли.

— Това ще ни е от помощ.

— Мога ли пак да ползвам телефона ти?

Той й подаде телефона си и тя набра номера на семейство Декърс. Отговори жена.

— Здравейте — каза Рейчъл. — Казвам се Рейчъл Сондърс. С госпожа Декърс ли говоря? Франсис Декърс?

— Да.

— Аз съм приятелка на Джени Дугал, журналистката, която ви е интервюирала наскоро. Тя идва при вас, нали?

— Да, беше тук — отговори Франсис.

— Госпожо Декърс, трябва да ви кажа нещо.

— Какво? — попита Франсис след момент мълчание.

— За Джени е — продължи Рейчъл. — Тя е… — Рейчъл спря, чудейки се какво да каже по-нататък. Реши да се придържа към официалната история, защото не можеше да измисли друго. — Тя почина неочаквано, госпожо Декърс.

— Какво? — извика Франсис.

— Било е инцидент. Паднала по време на катерене в планината.

— О, това е ужасно! Просто ужасно. Бедното мило момиче! Кога е станало това?

— Преди почти две седмици. Джени кога дойде при вас?

— Не много отдавна, някъде към края на май, доколкото си спомням. О, господи, какъв ужас. Не знаех. Нямах представа… Казвате, че сте нейна приятелка?

— Най-добрата й приятелка.

Известно време Франсис не бе в състояние да говори.

Рейчъл прочисти гърлото си.

— Госпожо Декърс, бих искала да поема работата на Джени — каза малко по-енергично. — Заради нея и заради себе си. Това е моят начин да приема смъртта й.

Каза го, без да помисли и то прозвуча убедително дори за самата нея. Продължи да настоява, надявайки се, че Франсис ще я разбере.

— Затова моят приятел Джон и аз бихме искали да дойдем да поговорим с вас, ако нямате нищо против. Бих искала отново да проведа интервюто на Джени.

Джени чу как жената изпусна тежка въздишка.

— Господи, разтърсена съм до дъното на душата си — заекна накрая Франсис. — Разбира се, че може да дойдете. Добре сте дошли.

— Благодаря. В колко часа е удобно?

— Предпочитам да присъства и съпругът ми. Вие кога искате да дойдете?

— Днес ще имате ли време?

— Съпругът ми е на футболен мач. Абърдийн е домакин на мача срещу Мадъруел, мисля. Би трябвало да се прибере към шест без петнайсет.

— Шест и половина удобно ли е?

— Мисля, че да. Можем да отложим малко вечерята.

— Ще се видим тогава. Благодаря, госпожо Декърс.

Имаха време за убиване, затова Джон подкара обратно към центъра на града. Оставиха колата в подземен паркинг и пеша тръгнаха към закусвалня Карлстън в търговски център Тринити, където Рейчъл си поръча чай и кифла. Джон отново позвъни на Джефри, за да види дали има нещо ново. След разговора им остави телефона настрани и поклати глава.

— Нищо.

Рейчъл отхапваше малки хапки и разглеждаше купувачите, които се разхождаха из бялата сграда. Онези, които бързаха, носеха претъпкани пазарски чанти, други бродеха наоколо с по-спокойна крачка. Две деца в предучилищна възраст профучаха покрай тях с детска количка. Родителите им вървяха на няколко метра зад тях — поне Рейчъл предположи, че те бяха родителите им, защото жената подвикна нещо на децата и хвърли отчаян поглед към мъжа до нея. Не беше трудно да прочете думите по устните й: Кажи нещо! Все аз ли трябва всичко да правя? Този, който се предполагаше, че е неин съпруг, завъртя очи, но все пак смъмри малките дяволи и ги предупреди да бъдат по-внимателни.

Деца. Рейчъл беше фантазирала понякога за това какво е да бъде майка. Би искала един ден да има деца, а от Джонатан би излязъл страхотен баща. Но преди това да може да се случи, трябваше да преодолее голям брой препятствия — препятствия, за които не беше сигурна, че може да преодолее. Най-напред и преди всичко трябваше да допусне в живота си Джонатан до степен, каквато никога не си бе представяла. Но колко би искала. Той беше мъжът на живота й. Правеше всичко така лесно и удобно за нея, че тя почти го вземаше за даденост. Така би трябвало да е в любовта, напомни на себе си. Все пак не беше достатъчно, и тя знаеше, че проблемът е в нея, не в Джон. Да се довериш на един човек толкова, че да си готов да се отдадеш напълно, открито и безусловно… способна ли бе да допусне такова доверие в сърцето си?

Покрай тях мина забързан бизнесмен в черен костюм, бяла риза и зелена вратовръзка. По петите го следваше висок млад мъж с очила и оръфано куфарче. След тях се появи доста привлекателна млада жена с прекалено много грим на лицето и вид на кукла Барби.

Рейчъл изяде последната хапка от кифлата и хвърли поглед на часовника: 5:45. Облече якето и двамата с Джон тръгнаха под стъкления покрив на търговския център към колата в подземието на мола. Крещящо облечена дебелана беше заела позиция пред една от машините за билети за паркиране и непохватно се опитваше да пъхне билета си в процепа. Някакъв мъж до нея се справяше по-успешно с втората машина. Наредиха се на опашка зад тях.

Мъжът си тръгна, след което остана само жената; тя не спря да охка, докато изморено бъркаше в портмонето си за някакви монети, които трябваше да пусне в машината. Най-сетне приключи и повлече крака към вратата. Междувременно Джонатан беше платил тяхната такса. Тръгнаха към колата си между редиците превозни средства, заобиколени от тежки бетонни стени под нисък таван. Паркингът беше слабо осветен и стара, противна миризма, смътно напомняща на урина, изпълни сетивата им.

Миризмата върна Рейчъл към онази нощ в планината, близо до течащата вода. Видението дойде ужасяващо ясно. Изведнъж успя да си представи, че съществото, каквото и да беше то — ако наистина беше — се намираше в този момент там, зад една кола. Беше я последвало до гаража и сега извиваше гръб, готово да…

Стига, сама се подлудяваш, Рейчъл.

Но не можеше да превъзмогне себе си. Страхът присъстваше и не можеше да бъде отречен.

— Да се махаме оттук, Джон — помоли тя. — Веднага. Моля те. Бързо.

Напуснаха паркинга, но усещането й беше, че вече не се намира в реалния свят, а извън него. Докато пътуваха по улица Юниън на път за Удстрийт, не преставаше да оглежда внимателно синьото небе. Не се виждаше нищо, но нещо все пак се приближаваше.

Нещо с глава на вълк и черни крила.