Джак Ланс
Черен спомен (36)

35

Джонатан се напрягаше докрай, за да не изостава от Стивън, който се оказа в отлична форма за мъж на неговата възраст. Планинският поток оставаше от лявата им страна, а от другата беше гъста гора. Къщата, към която вървяха, се намираше на горска поляна, бе обяснил Стивън. Джон очакваше всеки момент да я види.

А после? Какво щеше да стане после?

Може би Пукас бе успял да изпрати група опитни детективи, които вече наблюдаваха къщата и всеки момент щяха да предприемат действия. Може би вече го бяха направили. Или може би — това беше по-вероятно според него — полицията изобщо не беше там.

Изведнъж кракът му се хлъзна върху един мокър камък. Извика миг преди да изгуби равновесие и да падне с лице в калта.

Стивън погледна назад и чевръсто се върна при него.

— Добре ли си?

Джон стискаше глезена си с две ръце и се люлееше напред-назад.

— Мисля, че го навехнах. По дяволите, трябваше да съм по-внимателен!

Стивън му подаде ръка.

— Хайде, ще ти помогна.

Джон стисна ръката му и се опита да се изправи. Остра болка прониза пострадалия глезен и той се отпусна отново на земята.

— Чакай — скръцна през зъби. — Дай ми секунда.

Отново се опита да се изправи и отново падна назад. Обхвана глезена си с ръце и направи гримаса:

— Ще се оправя — заяви решително. — Болката ще мине, сигурен съм.

Стивън огледа глезена.

— Е, аз не съм толкова сигурен. Не изглежда добре.

Джон се взря в далечината. Три клона се люлееха; небето бе оловносиво; дъждът се сипеше като из ведро.

— Още колко има?

— Около триста метра — прецени Стивън. — Най-много петстотин.

— Толкова е близо, по дяволите — изпсува Джонатан.

— Продължавам сам — реши Стивън.

Джон се ококори срещу по-възрастния мъж.

— Нищо такова няма да правиш. Прекалено опасно е.

— Ще внимавам. Само ще хвърля един поглед и ще се върна.

— Не, недей. Помисли за Елън. Тя също не би искала да ходиш там.

Стивън се изсмя силно.

— Колкото и да я обичам, понякога правя каквото аз искам.

С тези думи той се обърна и се отдалечи от Джонатан.

— Почакай! Стивън, почакай!

Но човекът продължи да върви и молбите на Джонатан се удавиха във вятъра и дъжда.

Джонатан пусна глезена си и остана да седи в калта, загледан след Стивън. Помъчи се да се изправи, но болката, която го пронизваше, беше непоносима. С вик на отчаяние падна назад на земята. Реши да полежи, да даде на глезена си малко време да се повъзстанови. Имаше ли друг избор?

Втренчи се в гората, на мястото, където за последно беше видял Стивън; челото му се бе сбръчкало от тревога. Дали всичко ще бъде наред? Дали не беше прекалено късно за Рейчъл? Не искаше да повярва.

Мислите му се върнаха към разговора им с Пукас преди два часа. На погребението на Джени миналия понеделник Пукас бе разговарял с Рейчъл предимно за Пола Декърс.

В началото говорителят за пресата предположил, че в случая, с който се занимавала Джени, няма нищо особено. Поредната неразрешена загадка, нещо, за което бе докладвала и друг път. Джени се захванала истински с делото едва след като посетила някого на име Алистър Джонсън, психиатър в психоболница Краун, в Абърдийн, където стажувала Пола Декърс. Според Пукас, причината Джени да поиска разговор с Джонсън била, че един от неговите пациенти някога бил заподозрян за изчезването на Пола.

Пациентът се казвал Греъм Хорн. Греъм показвал натраплив интерес към Пола. Доста често казвал, че Пола е негова. Когато момичето изчезнало без следа, той бил заподозрян и подложен на сериозен разпит. Нямал алиби. В нощта, когато Пола изчезнала, той не бил в стаята си в болницата. Затова не могъл да докаже невинността си. Но Хорн не преставал да отрича всичко и тъй като нямало твърди доказателства срещу него, вината му също не могла да бъде доказана. Накрая името на Греъм било зачеркнато от списъка със заподозрените.

Джени бе обсъдила Греъм с Алистър Джонсън. Психиатърът описал мъжа като човек с психично разстройство. Можел да действа спокойно и разумно, да изглежда като нормален, непривличащ вниманието мъж, макар и не непременно особено интелигентен. Но понякога ставал агресивен и буйствал. В такива моменти в главата му нахлували гласове и той правел каквото те поискат, твърдейки, че го тормозели. Един от онези гласове очевидно се казвал Абадон. Името имало библейски произход и различни значения: Принц на ада. Паднал ангел. Ангел на бездната, Разрушител и Господар на Царството на мъртвите. С други думи, демон на Сатаната. Когато чула това, Джени изведнъж била силно заинтригувана. Поискала да научи всичко за Греъм Хорн.

Дейв не знаел какво да мисли. Но Рейчъл Сондърс разбрала в деня на погребението на Джени.

— Какво искаш да кажеш? — беше попитал Джонатан Дейв тази сутрин.

Пукас, седнал на кушетката в дневната си и загледан замислено в някаква точка отпред, бе казал:

— Ясно видях, че Рейчъл позна името и то й дойде като шок. Попитах я, но тя не пожела да ми обясни. Обаче ме накара да й разкажа за всичко, което Джени бе предприела след това. Държеше да научи и най-малката подробност.

— Добре, ти какво й каза?

— След разговора й с Джонсън Джени бе обсебена от случая с Пола Декърс. Дойде в полицията и настоя случаят да се отвори отново. Смятам, че се надяваше, че нови техники за разследване биха могли да уличат Греъм Хорн като извършителя.

— Направихте ли го?

— Чуй ме, с годините аз и Джени бяхме станали добри приятели. Тя редовно се обръщаше към мен, когато работеше върху нещо и между нас имаше нещо повече от делова връзка. Винаги се опитвах да й помогна, когато можех. Но това беше извън възможностите ми. Случаят Пола Декърс беше затворен и моите шефове никога не биха ми позволил да дам начало на ново разследване.

— Но Джени не се е отказала, обзалагам се — каза Джонатан.

— Не, разбира се, че не — съгласи се Дейв и въздъхна. — Известно време не се бяхме чували с нея. Когато накрая се обади, каза, че ходила при родителите на Пола и говорила с един свидетел.

— Джон Колинс — промълви Джонатан.

— Точно той. Отново поиска ново разследване на Греъм Хорн. Рой и Франсис Декърс определено смятали, че Хорн е човек, който би извършил убийство и аз бях съгласен с тяхната гледна точка. Но казах на Джени, че подозренията им се базират на скръб и възмущение, а не на улики, които бих могъл да приведа като довод. Това, което Рой и Франсис най-силно желаят след толкова години, е да арестуваме някого, така че да затворят страницата и да оставят всичко зад себе си. Единственият човек, когото биха могли да посочат с пръст, беше Греъм Хорн. Така че за тях той е човекът, убил дъщеря им. Тогава Джени каза, че лично ще отиде да разпита Хорн. Не мога да кажа дали блъфираше или наистина го беше решила. Но настойчиво я посъветвах да не го прави.

— Както бих направил и аз — съгласи се Джонатан.

Изпитваше лек яд към семейство Декърс за това, че не бяха споменали за въпросния Греъм Хорн, когато с Рейчъл бяха ходили у тях. Може би не го бяха направили, защото си мислеха, че то не би променило нещата. В очите на полицията Хорн беше невинен и независимо колко те оспорваха това, нищо нямаше да се промени.

След това Джон бе попитал:

— Точно кога говори с Джени за последно?

— В понеделник, на 7 юни — отвърна Дейв.

Тази информация напомни на Джон за загадъчния имейл на Джени от 11 юни, петък:

Ще приключа с това. Не мога да го оставя просто така, трябва да знам. Сигурна съм, че разбираш.

Най-сетне знаеше какво смяташе да прави Джени след уикенда в планината. Беше планирала да се види с Греъм Хорн.

Но каква бе ролята на Рейчъл в това?

Тайната трябва да е свързана с Абадон, име, което и двете са знаели. Това име, името на демона, е истинският ключ към загадката.

Но Джонатан никога не бе чувал Рейчъл да споменава Абадон. Не беше казала нищо и когато говориха по телефона в понеделника след погребението, няколко часа преди да изчезне и да изгуби паметта си. Дори и тогава нещо я е накарало да го изключи. Но той все пак подозираше, че тя вече е била решила какво ще прави. След като нарисувала на полето на туристическата брошура образа на демона, какъвто го вижда във въображението си, тя е решила да го потърси, следвайки дирите на Джени. Искала е да довърши започнатото от приятелката й. Затова беше ходила във вторник при Ед Лайънс. А в сряда? Тогава ли е открила Абадон?

— Ти какво направи след последния ви телефонен разговор с Джени? — попита той Дейв Пукас.

— Ще бъда откровен с теб — отвърна Пукас. — Ходих да се видя лично с Хорн, в деня след нейната смърт. Бях потресен от тази новина. Разбира се, знаех, че той няма нищо общо със смъртта й. Било е инцидент и се е случило много далече от мястото, където живее Хорн напоследък. Но все пак изпитвах нужда да го направя, дори и само за свое успокоение.

— Говорихте ли? — попита Джонатан.

— Да. Греъм бил изписан от клиниката през 1998-ма година, четири години след изчезването на Пола Декърс. Неговите психиатри смятали, че е достатъчно излекуван, за да може да живее самостоятелно. Скоро след изписването му се хванал на работа като пазач на имение, което включва къща в гората, където живее. Все още е пазач там, живее в същата къща. Ходих там, поговорихме малко и не открих в него нищо подозрително. Но все пак…

— Все пак какво? — настоя Джонатан.

— Не му вярвам. Може да няма причина, но с годините съм се научил да се доверявам на инстинктите си. Просто не вярвам на този човек.

Джонатан размисли върху това.

— Къде е имението? И къщата?

— Близо до Уайтмонт — отговори Дейв.

Джонатан зяпна. Сърцето му пропусна един удар и за миг не бе в състояние да диша.

— В хълмовете наблизо, искаш да кажеш?

Дейв кимна.

— Каза ли на Рейчъл къде живее?

— Ами, да, казах й.

После Джонатан разказа на Пукас всичко за изчезването на Рейчъл след погребението на Джени и че тя се свестила в гората няколко дни по-късно, очевидно недалече от къщата на Хорн. Оттогава страдала от амнезия, но е много сигурна в две неща. Първо, Джени не е мъртва и второ, тя се е срещнала с някакъв демон, макар че никога не бе споменавала името Абадон.

— После изчезна повторно, тази нощ, след убийството на Елизабет — допълни той.

Дейв скочи на крака.

— Добре, разбрах. Може да е ужасно съвпадение, но може и да не е. Обаче нещо трябва да се направи, и то сега. Ще прибера Хорн за разпит. Ще изпратя група полицаи да го арестуват. Ще направя всичко възможно това да стане за часове. Ако той крие нещо, те ще го установят. А ако не намерят Рейчъл в къщата му, ще продължат да търсят. Ти, Джонатан, стой мирно засега. Ще ти е трудно, но така е най-добре.

Около два часа по-късно, в гористите хълмове на Уайтмонт, където вятърът стенеше и дъждът плющеше наоколо, Джонатан прозря истината.

Рейчъл си е тръгнала от Ед Лайънс и е шофирала до Уайтмонт, до жилището на Греъм Хорн. Той е Абадон. Тя се е изправила лице в лице срещу него и тогава нещо се е случило. Не знам какво, но това е единственото логично обяснение за нейната амнезия и за убеждението й, че Джени е още жива.

Оставаха още само три въпроса: какво се е случило в сряда в дома на Хорн; как тя се е озовала на брега на онзи поток; и защо онази сряда не е отишла направо в Уайтмонт, след като е напуснала Старото колело във вторник, вместо да изминава целия този път до форт Уилям.

Джон с усилие се изправи на крака; от Стивън нямаше и помен. Глезенът му продължаваше да го боли ужасно, но сякаш с малко усилие можеше да издържи тежестта му. Огледа се и забеляза на земята дебел клон. Изкуцука до него, вдигна го и тръгна по пътеката с тази импровизирана патерица. Колкото повече вървеше, толкова по-добре се чувстваше глезенът му.

Още преди миналия понеделник Рейчъл е знаела кой е Хорн и е знаела за Абадон. Джени трябва да й е казала. Това доказва, че тя и Рейчъл наистина са си говорили за него през последните седмици.

Това беше логичното заключение.

Да, беше. И все пак… поради някаква причина не се връзваше. Имаше нещо неправилно в това заключение. Нещо ужасно неправилно.

Джон блъскаше ума си.

Джен се е заинтересувала от Хорн едва когато е чула доктор Джонсън да споменава името Абадон. Не е чувала това име за първи път. Познала го е, както и Рейчъл, това поне е очевидно. Но ако тя и Рейчъл са говорили за него, защо Рейчъл е помолила Дейв Пукас да й каже същото? Тя вече би трябвало да знае от Джени всичко, което Пукас би могъл да сподели с нея.

Освен, разбира се, ако не е знаела.

Така, както Рейчъл беше държала него настрана, Джен може би е държала устата си затворена пред Рейчъл в последните дни от живота си. Онзи имейл, изпратен в нощните часове на 11 юни не даваше кой знае каква информация; ами ако Джен всъщност не е казала много повече от това?

Това би означавало, че Рейчъл и тя всъщност бяха имали тайни една от друга в крайна сметка.

Джон продължи да куца под проливния дъжд, трябваше да намери Стивън. Мислите му се въртяха като бесни.

Дори и след като установи, че Рейчъл и Джени може да не са били напълно искрени една с друга — смайващо разкритие, като се има предвид близостта им във всяко друго отношение — имаше още много неща за обмисляне.

Защото ако Джен не беше говорила с Рейчъл за Абадон, тогава как би могла тя да знае името му, което всъщност представлява един глас в извратеното съзнание на Хорн? И защо тя мислеше за този глас като за крилато създание с вълча глава?

Джон почувства, че е на прага да разкрие една още по-дълбока и ужасяваща истина — истина, която почти виждаше.

Джен е знаела името Абадон, защото вече го е била чувала — от Рейчъл!

Тази мисъл се понесе в главата му и му се стори истина, макар че не я разбираше.

Нито пък разбираше защо Рейчъл, по време на своето разследване след погребението, бе стигнала до убеждението, че Джени изобщо не е умирала.

Главата на Джон се завъртя. Кое беше факт и кое — просто догадка?

Обаче единственото нещо, в което не се съмняваше беше, че Хорн е отвлякъл Рейчъл от Ардроу Хаус миналата нощ и животът й може би зависеше от това, което той щеше да направи в следващите минути.

Петстотинте метра, според преценката на Стивън, му се сториха повече като пет хиляди, но Джон стигна до едно по-оголено място, където забеляза Стивън да стои свит зад някакви храсти; оглеждаше тъмна дървена постройка. Тя се намираше в средата на горска поляна, обрасла с висока трева, простираща се на петдесетина метра във всяка посока от сградата. Гората образуваше широк кръг около къщата и тревата. Джон видя само един неголям отвор в гората — отдясно, където изглежда имаше малък черен път, широк колкото да мине кола.

Джон приклекна до Стивън:

— Е?

Стивън повдигна рамене.

— Мисля, че вътре няма никой.

Джон огледа къщата. Непосредствено до вратата имаше ръждясал цилиндричен резервоар. Около него бяха пораснали бурени, както навсякъде наоколо. Тъмните прозорци приличаха на черни очи.

Джон се съгласи. Изглеждаше празна.

Остави прикритието на храстите и бавно пропълзя към постройката през високата трева. От едната страна се спускаше покрив, стъпил върху дебели дъбови подпори, който изпълняваше допълнителна роля като навес за складиране на стари мотори, кутии, ръждясал стар варел за масло и други боклуци. Какво следва да направи сега?

Придвижи се към предната врата, като захвърли настрани клона, на който се подпираше. Вече не му трябваше.

— Значи тук живее Греъм Хорн — неочаквано се обади зад него Стивън.

Джон понечи да смъмри стария човек за това, че е тръгнал след него, но разбра, че няма да има полза. Очевидно той слушаше само жена си Елън.

— Работи за клана Макюън, местни благородници — тихичко го информира Стивън. — Един от малкото кланове, които са сравнително заможни. Семейството живее в замъка Триан, на шестнайсет километра от Уайтмонт. Хорн управлява имението и организира ловни излети за семейство Макюън.

Джонатан почти не го чуваше. Събра кураж и леко побутна вратата. Тя се оказа отключена и се открехна с леко скърцане, преди да заяде.

Джон имаше усещането, че го наблюдават. Нещо го гледаше. Надникна вътре. Не видя силует на демон в коридора, никакъв голям прилеп с вълча глава. Не видя нищо, освен мрак.

Но къщата не беше изоставена.

Това беше повече от чувство, беше знание, защото — ето къде се е случило!

Опря рамото си във вратата, тя изскърца и се отвори напълно.

Махай се оттук! — изкрещя един глас в него, но той не можеше да го направи. Трябваше да намери Рейчъл. И ако беше още жива, тя се намираше тук — бе убеден в това.

Промъкна се вътре.