Джак Ланс
Черен спомен (40)

39

Докато Джонатан пълзеше към жената в тясното ниско помещение, той видя, че не е Джени Дугал. Лицето й беше непознато. Една от китките й бе завързана с белезници, закопчана за дебела тръба, закрепена с болтове за стената.

Тя не отговори, когато той леко я побутна по рамото. Умряла ли беше?

— Хей, чуваш ли ме?

— Помогни… ми — дрезгавият й шепот едва се разбираше.

Устните й бяха пресъхнали и нацепени, а окованата китка — изранена и кървава. Вероятно бе опитвала да се измъкне, като дърпа тръбата от стената.

Единственият начин, по който Джонатан можеше да я освободи, бе да намери ключа за белезниците. Къде можеше да е?

— Трябва да я извадим оттук — обади се зад него Стивън. — Разбира се, не можем да я оставим.

Първо Рейчъл, помисли си Джонатан. Тя е някъде наоколо, би трябвало.

— Как се казваш? — попита Джонатан младата жена.

Тя преглътна със суха уста.

— Марси — успя да каже.

— Марси — повтори Джонатан, опитвайки се да не обръща внимание на вонята на урина и фекалии. — Ще те измъкна оттук. Разбираш ли? Ще ти помогна. Но първо ми е нужна твоята помощ. Къде е мъжът, който те затвори тук?

Тя продължаваше да не вдига главата си от дървения под. Джонатан зачака отговор, но такъв не идваше. Греъм Хорн очевидно не беше вкъщи, но къде се намираше и къде бе отвел Рейчъл?

— С друга жена ли тръгна? — попита Джонатан.

Можеше да не си прави труда, защото какво би могла да знае Марси за случилото се в друга част на къщата, след като е била заключена зад затворената врата на тази дупка?

— Рейчъл… — прошепна в този момент тя.

Очите на Джонатан щяха да изскочат. Хвана я за раменете.

— Да! — рече развълнувано. — Точно така, Рейчъл! Къде е тя?

Марси преглътна отново, после се изкашля.

— Мъртва е — чу я Джонатан да казва.

Той замръзна. Гледаше жената с отворена уста.

— Какво?

— Точно както и другите — изграчи Марси. — Точно както всички други. Аз съм следващата.

Джонатан не можеше да говори. Само можеше да стои и да гледа жената. Заливаха го вълни от скръб и ярост.

— Къде е тя? Какво й направи той?

Чу собствения си глас, кух и мрачен.

Марси не отговори.

— Моля те, трябва да знам — настоя той.

Тя остана няма и мислите му се размазаха.

Греъм Хорн беше отвлякъл Рейчъл от леглото й в Ардроу Хаус. Беше я похитил, докато Джонатан бе спал. Дали я беше убил? Дали точно в този момент не се отърваваше от тялото й?

Заедно с другите.

Джонатан погледна назад през рамо:

— Направи ми място, Стивън.

И Стивън запълзя назад в тесния проход.

— Не се предавай, Марси — каза той на жената. — Ще се върна за тебе. Вярваш ли ми?

Тя кимна и той последва Стивън навън.

— Какво смяташ да правиш? — попита Стивън.

— Ще отида да намеря Рейчъл. Донеси на момичето малко вода.

— Не бива да ходиш сам — викна след него Стивън. — Прекалено опасно е. Почакай да дойде полицията.

— Занеси на горкото момиче вода — подхвърли Джонатан през рамо и изчезна навън в пороя.

Хукна да бяга. Нямаше представа накъде, просто знаеше, че трябва да бяга.

— Джонатан! — викна Стивън за последно.

В същия момент чуха нещо, което прозвуча като далечна гръмотевица.

Само че не беше гръмотевица.

Обърна се назад към Стивън.

— Чу ли това?

Покрусеният вид на Стивън показваше, че беше чул.

— Някой току-що стреля с пушка — извика той. — Оттам, мисля. — И той посочи лявата част на гората, заобикаляща къщата.

Джонатан отново хукна, този път по-целенасочено, към дърветата. Започна да разтваря храстите с ръце, отчаяно опитващ се да огледа колкото може по-голяма част от земята. Трябваше да я намери, независимо дали беше късно или не. После спря и наостри слух да чуе още изстрели. Но онзи първи гърмеж не бе последван от втори. Стивън дойде до него.

— Беше много близо, нали? — попита Джонатан с разтреперан глас. — Искам да кажа, трябва да е близо, иначе нямаше да го чуем в тази буря.

— Да, прав си — съгласи се Стивън.

И двамата огледаха гората, която ги обграждаше от всички страни. Не видяха нищо. Джон нагази по-дълбоко между дърветата, съзнавайки, че е непредпазлив. Ако Хорн го види, щеше да го убие. Но не го беше грижа.

Тогава го осени друга мисъл. Стивън също се излагаше на опасност. А той не можеше да допусне това.

— Ще вървя сам, Стивън. Върни се в къщата и се обади на Пукас. После се погрижи за момичето. — След като Стивън се поколеба, той изкрещя: — Прави каквото ти казвам, по дяволите!

— Нямам телефон — възрази Стивън.

Джон направи крачка назад към него и му подаде своето Блекбъри.

— Ето.

Обърна се и отново се впусна в бяг.

Тичаше като луд, блъскаше се в дърветата и през храстите. Хорн сигурно е наблизо, не спираше да мисли той. Трябва да е така. Колко далече може да стигне ехото от един изстрел?

Трескавото му дишане дращеше гърлото, пот течеше от всяка пора на тялото му. Вече всеки миг очакваше да види Греъм. Но не се случваше нищо.

Рискува да хвърли бърз поглед назад и с облекчение видя, че Стивън бе спрял да върви подире му.

За щастие, беше го послушал този път. Този път бе удържал победа.

Джонатан продължи да навлиза в гората. Вървеше, отмахваше настрани листа и клони. Не чуваше нищо, освен собствените си стъпки.

Но след това отекна втори изстрел и той рязко спря като замръзнал.

Джон слушаше и се оглеждаше, сърцето му биеше в гърлото. Все още не виждаше нищо, освен гъсти дървета.

Знаеше, че нещо изобщо не беше наред.