Джак Ланс
Черен спомен (41)

40

Рейчъл дръпна спусъка рефлективно. От гърлото й излезе истеричен писък, когато едрият мъж рухна върху нея.

Исусе, помогни ми. Помогни ми!

Тежестта му я смазваше. Не можеше да помръдне. Дали го беше улучила?

Не знаеше. Секундите течаха. Той продължаваше да не помръдва. Просто лежеше отгоре й, сякаш бяха любовници.

Възможно ли е да го е убила?

Беше й се струвало невъзможно. Трябва да беше невъзможно. И все пак изглежда се бе случило.

Секундите минаваха, а навсякъде около нея тупаха капки дъжд. Рейчъл вече едва дишаше. Трябваше да изпълзи изпод него, иначе щеше да се задуши.

Пое дълбоко дъх, после опря длани в раменете му.

С цялата останала й сила се опита да избута мъжа от себе си.

Той все още не помръдваше.

Повторен опит и успя да го повдигне малко.

Същевременно гигантът сам повдигна глава. Очите му се отвориха и устните му се дръпнаха назад, сякаш се канеше да я ухапе. По-ясно от всякога видя омразата и гнева в онези ужасни очи, едното от които бе покрито с кървав съсирек.

Ръката на Рейчъл продължаваше да държи пушката, но не можеше да напипа спусъка. Той удари с главата си нейната. Това я замая. Огромните му длани отново се сключиха около врата й и от гърлото му излезе къркорещо хриптене.

Лицето му също се промени. Устата се удължи, зъбите станаха по-големи и по-остри. От кожата му започна да изскача черна козина. На гърба се появиха черни крила.

Пред очите й гигантът се превръщаше в крилатия звяр с вълчата глава. Звярът стоеше на колене и тежките му ръце я душаха и караха да се дави за въздух.

Рейчъл търсеше пипнешком спусъка. Започваше да се изплъзва надалече, към дълбока черна бездна, и в този миг отново видя човешкия му образ.

Все още не можеше да напипа спусъка. Гигантът я натисна още по-силно с ръцете си, запушвайки трахеята, изцеждайки живота от нея.

Пръстите й най-сетне намериха каквото търсеха.

Дръпна спусъка.

Изстрелът отекна, очите му се окръглиха и кръвта сякаш бликна от цялото му тяло.

От гърлото му изригна безумно, яростно ръмжене и ръцете му се отпуснаха.

Цялата му сила го напусна и той рухна, лицето му падна върху нейното лице, а устните притиснаха бузата й.

Тя се опита да се извие под него.

Викаше и по бузите й течаха сълзи.

Тя се загърчи и се измъкна, после легна до него. Беше изгубила пушката, остана погребана някъде под тялото му, но тя беше свободна.

Свободна.

Той бе спрял да се движи.

Тя му обърна гръб, изкатери се на четири крака от ямата и се опита да побегне под дъжда.

Но беше в състояние единствено да се влачи бавно, за да се отдалечи от този кошмар. Не погледна накъде върви, достатъчно й беше, че се отдалечава.

Докато не се блъсна с лице в едно дърво и изгуби съзнание.

Свести се по гръб на горската земя, а дъждът се лееше в устата и очите й. Била е в безсъзнание? Колко дълго?

Опита се да стане, но падна обратно. Краката й бяха напълно изтощени, а болката в рамото я изгаряше.

— Не мога да го правя повече — прошепна пресекливо.

Дали щеше да успее да се изправи пак? Съмняваше се; бе изразходила и последната си капчица сила.

Но не. Дълбоко в себе си намери нещо, не повече от треперлива искрица, която настояваше да не се отказва, още не. Докато можеше да върви, трябваше да опитва.

Застави се да стане и да продължи да се бори; накъде — нямаше представа.

Изведнъж се озова на ръба на ямата, която бе очаквала да стане гроб за нея, но сега беше негов гроб.

Едрият мъж не се виждаше никъде. Нито пушката му.

— Не! — възкликна тя потресена. — Не, това е невъзможно!

Свлече се на колене. Къде е той? Къде е той?

Рейчъл се хлъзна в ямата с разтуптяно сърце и зарови в калта. Трябваше да е точно тук. Мъртъв, след двата куршума, които беше пуснала в него.

— Господи, не! — извика тя. — Моля те, нека това да не е истина!

Продължи да блъска истерично в калта. Той трябваше да е тук, сигурна беше, че го уби.

Той е вечен. Ще се завръща във всеки кошмар. Не може да умре, защото той е самата Смърт!

Седнала на земята в дупката, разплакана, вдигна ръце към небето и пръстите й се сгърчиха с отчаяни юмруци.

Ако беше излязъл оттук, тогава вече я беше видял и може би отново се целеше в нея с пушката. Щеше да я довърши, да я разкъса на парчета.

Със сила, която самата тя не знаеше откъде взе, успя да се изкатери от ямата и да запълзи по земята, докато успя да се изправи. Една клонка одра лицето й като захабен нож. Сподави писъка си, но след това се спъна в някакъв корен и падна. Пак стана и продължи.

От време на време спираше и се ослушваше. Дали ще чуе нещо?

Щеше ли да го чуе?

Освен че приличаше на кошмарен лабиринт, тази гора й докарваше халюцинации. Продължаваше да се бори да върви, без да знае накъде, но някак си и без да се чувства съвсем будна. Това беше най-странното нещо. Почти като повторение на миналия четвъртък, сякаш сега беше тогава. Толкова много неща около нея бяха същите.

Спъна се, падна на едно коляно върху някакъв клон и го вдигна от земята. Можеше да се подпира на него като на патерица.

Продължи да върви колкото може по-тихо, търсеше изход от лабиринта.

Въпреки че изглеждаше невъзможно някога да го открие.

Вече не усещаше болка, нито студ, нито дъжда. Не чувстваше нищо. Дърветата около нея изчезнаха.

Гората свърши.

Странно.

За момент се почувства сякаш бе застанала на ръба на пропаст. Вгледа се в босите си крака — горската земя се бе превърнала в равнина с високи треви.

Тръгна с усилие напред, подпирайки се като старица на своята патерица; единият й остър ръб дереше дланта й и я разкърви.

Изведнъж пред себе си видя леговището, на петдесет-шейсет метра.

От това място беше избягала, вече два пъти. Първият път преди дванайсет години, вторият — само преди минути. Но постоянно се връщаше тук, сякаш леговището я привличаше с някаква зла магнетична сила. Това беше единственият й истински дом.

Потътри се към дървената сграда с усещането, че живее в лош сън. Не искаше да е тук, искаше най-сетне да се събуди, искаше тази къща да не съществува или да може да я забрави завинаги.

После видя нещо.

Изпусна пръчката и падна в тревата.

Очите й се разшириха.