Джак Ланс
Черен спомен (39)

38

Рейчъл гледаше в цевта. Беше чудо, че стигна толкова далече и въпреки това й се струваше неизбежно само след броени мигове животът й да угасне.

Потърси трескаво наоколо и очите й попаднаха върху един счупен клон, дълъг може би около метър и видимо як. Грабна клона с две ръце, замахна с него като с бухалка за крикет, а после с всичка сила го запрати напред, целейки се в глезените на едрия мъж. Дървото се удари в кост и мъжът изкрещя.

Изгуби равновесие. Политна в ямата до нея и се приземи по корем. Тя веднага скочи върху него и издра лицето му като освирепяла котка с острите си нокти. Пръстът й потъна в нещо влажно и слузесто и тя си помисли, че е бръкнала в окото, което бе наранила, хвърляйки срещу него тухлата. Той изрева от ярост и изпусна пушката.

Тя изтръгна оръжието от ръцете му, претърколи се по-надалече и насочи цевта към него.

— Не мърдай! — извика дрезгаво. — Не мърдай или ще ти пръсна шибаната глава!

Той притискаше с едната си ръка раненото око и тя видя кръв по дланта му. Беше вперил в нея поглед, пълен с неизмерима омраза. Опита се да стане.

— Не мърдай, казах ти! — и той се подчини.

Рейчъл преглътна буцата в гърлото си. Сега контролираше нещата, макар че далеч не беше в безопасност. Той беше хищник и ненормалник. Всеки миг щеше да скочи върху нея и да изкопчи пушката от ръцете й.

Трябва да го убия.

Но имаше ли сърце и кураж да го направи? Беше ли способна да извърши убийство? Пръстът й се уви около спусъка, но не можеше да го дръпне.

— Къде е Джени? — извика с груб глас. — Какво си й направил?

Гигантът не каза нищо.

— Кажи ми, иначе ще те гръмна, извратеняк!

Лицето му остана безизразно, а погледът на кафявите очи беше твърд като стомана.

— Какво си направил на Джени? — изкрещя Рейчъл.

После забеляза, че очите му следят всяко нейно движение. Той чакаше — чакаше подходящия момент, за да се хвърли върху нея.

После устата му се отвори.

— Застреляй го — извика един громолящ глас.

Позна гласа и громоленето от кошмарите, които започнаха още първата им нощ с Джон в Ардроу Хаус.

— Направи го — заповяда той. — Той не струва. Аз съм вечен.

Мислите на Рейчъл се въртяха и едва успяваше да държи дулото на пушката насочено в ужасното му лице. Беше смятала, че гигантът има две лица. Това не беше вярно. Той имаше само едно лице, но очите не бяха негови. Каквото и да бе онова вътре в него, то използваше и неговия глас.

После позна очите и създанието, което й говореше.

— Абадон… — прошепна тя.

Гигантът прегърби рамене като кобра, която се навива, за да нанесе удар.

После го направи.