Джак Ланс
Черен спомен (38)

37

Както подозираше, къщата беше празна. Джонатан и Стивън минаха предпазливо по коридора. Ако Греъм Хорн си беше у дома, досега щеше да ги е чул и би се случило нещо ужасно.

Но не се случи нищо и те започнаха да душат наоколо.

Къщата миришеше на застояло и изглеждаше непривлекателна. Печка в кухнята, свързана с газова бутилка. Легло в стаята срещу кухнята. Коридорът свършваше в подножието на стълбище.

Никъде не се виждаше и следа от Греъм Хорн. Или Рейчъл.

Къде си?

Джонатан огледа спалнята. Видя камина, стара парафинова лампа, долап, два стола и легло с одеяла отгоре.

Следващото помещение беше кухнята, но освен печката и мивката, нямаше кой знае какво да се види. Върху плота бяха натрупани няколко чинии и тиган, а в ъгъла стоеше препълнена с отпадъци торба за боклук.

Греъм Хорн може да не бе тук в момента, но къщата изглеждаше обитавана.

После Джон чу зад гърба си стържещ звук и се обърна на пети.

Вятърът. Просто вятърът. Усети как сърцето му отново затуптя в гърдите.

— Рейчъл! — извика той. — Рейчъл, къде си?

Гласът му отекна в полупразните пространства. Не последва отговор. В коридора се сблъска със Стивън, който излизаше от спалнята.

— Откри ли нещо?

— Ела да видиш това.

Джонатан тръгна бързо натам и видя за какво говори Стивън: квадратна дупка, изкопана в пода между леглото и стената. В основни линии напомняше кладенец, около девет стъпки дълбок и по-малко от три стъпки в диаметър.

— Виждал съм подобни неща в стари замъци — коментира Стивън. — Това е тъмница. Хвърляли са затворниците в тях и ги оставяли да умрат от глад и жажда.

Мислите на Джонатан се завъртяха. Огледа се диво наоколо и тръгна да претърсва стаите на горния етаж. Когато изкачи стълбището, забеляза зелена врата, стоеше открехната. Стаята зад нея, също с боядисани в зелено стени, беше празна.

Тук-там по дървения под лежаха парчета от въже. Краищата им бяха завързани за тежки метални халки, зазидани в една от стените.

— Какво е това? — попита Стивън, който беше дошъл зад него. Клекна и вдигна парчетата от въже, очевидно разрязани с остър нож.

— Била е тук, Стивън — заяви той напълно убедено. — Била е тук, но въпросът е къде е сега?

Погледът му спря върху отворения прозорец. Дъждът се стичаше вътре, навяван от вятъра. Едва ли нормален човек би оставил прозореца отворен в такова време, каза си Джонатан — но Греъм Хорн не беше нормален човек.

Отиде до него, подаде главата си навън и погледна надолу. Видя няколко стари дъски и варел за дъждовна вода. Нищо друго, освен кал, висока трева и навсякъде в далечината — гора.

Никаква Рейчъл, никакъв Греъм Хорн.

— Рейчъл! — извика срещу вятъра.

Гласът му постепенно заглъхна.

Стивън излезе от стаята и затрополи с крака по стълбите.

Джонатан остана на мястото си още малко. Всяка клетка в тялото му му казваше, че Рейчъл е била там. Съвсем неотдавна, малко преди той и Стивън да намерят това място.

— Къде беше тя сега?

От стълбите долетя рев:

— Джонатан!

Втурна се надолу по стъпалата.

Стивън стоеше в коридора и разтрепераният му пръст сочеше нещо.

— Там! Виж!

— А? Какво има?

— Погледни, там!

Стивън сочеше нещо като малко скривалище, закътано под стълбището. Беше затворено с малка врата. Зад нея се чуваха приглушени звуци.

Джонатан втренчи удивен поглед в него.

После се отпусна на колене, допълзя до вратата и дръпна топчестата дръжка. Вратичката се отвори и миризма на фекалии изпълни ноздрите му.

В дупката беше тъмно, но той различи фигура на човек.

Беше жена, лежеше настрани.

Веднага разбра, че не е Рейчъл, защото жената имаше къдрава коса.

Червена къдрава коса!

Добре ли вижда?

Джени?