Джак Ланс
Черен спомен (19)

18

Поеха по А93, за да изминат трийсетте километра от Гленвил до Абърдийн, подминавайки един ресторант от веригата Бифитър (табела, написана с печатни букви, обявяваше: ЗАКУСКА ПРЕЗ ЦЕЛИЯ ДЕН — СЕГА САМО ЗА 5,99); пейзаж, оживен от пурпурни хълмове, безкрайни ливади, ниски огради от сиви камъни и лъкатушещата река Дий, перленосива под дрипавата облачна покривка. От уютната топлина в колата на Рейчъл й се додряма. В замаяното си състояние забрави заключенията, до които беше стигнала в къщата на леля си. Още веднъж повярва, че е на път към апартамента на Джени. Представи си приятелката си вкъщи. Щеше да я прегърне в мига, щом я види.

Спомни си дните, които бяха прекарали заедно миналия март, когато първите признаци на пролетта пръскаха слабата си топлина, а цветята и листата бяха започнали да напъпват. Джени грееше; напълно беше забравила Лестър Къминг и вълненията, съпроводили скъсването им няколко месеца по-рано. Самата Рейчъл беше срещала Лестър само три пъти. Още първия път, когато го видя, моментално изпита неприязън към този човек. Не можеше да разбере защо бе реагирала така бурно срещу него, но не й трябваше много време, за да разбере. Една синина на бузата на Джени беше първата улика.

Докато гледаше със замъглени очи хълмовете напред, Рейчъл си спомни един туристически преход, който тя и Джени бяха предприели преди няколко години. Когато тръгнаха да изкачват планината, Рейчъл беше по-бавна от Джени и се налагаше да спира често, за да си поема въздух.

Хайде, страхливке! — мъмреше я Джени.

Рейчъл не бе приела добре тази забележка. Скърцайки със зъби, скочи напред, вкопчи се в кръста на Джени и я прекатури назад във високата трева.

Страхливка? Аз? Какво те кара да мислиш така? Оставям те да спечелиш, защото не можеш да понесеш когато съм по-бърза от теб!

И тогава Джени се беше разсмяла. Със смях придърпа Рейчъл по-близо до себе си и я целуна. Обичам те, Рейчъл. Обичам те повече от всичко на света.

Бяха лудували из високите треви часове наред, скрити под мекото синьо-сиво небе, с първични пориви, едновременно изненадващи и доставящи удоволствие и на двете, задоволяващи желанията си с търсещи пръсти, горещи езици и влажни устни. Бяха сами в рая; принадлежаха си една на друга; нищо не можеше да застане между двете.

Спомените на Рейчъл се понесоха назад към онзи великолепен ден, улавяйки всеки детайл от нейното възхитително голо тяло. Не правеха любов за първи път, но този път беше най-хубаво.

Изхлузи обувките си и подпъхна десния си крак под левия. Затвори очи, опря глава на облегалката и се унесе. Всичко се отдръпна, всичко, освен тъмнина, в която похотливо я гледаха зли очи.

Рейчъл потъна още по-дълбоко в бездната и всяка мисъл изчезна.

 

 

Джонатан хвърли поглед настрани към нея, докато шофираше. Приличаше на ангел. Беше обикнал Рейчъл от мига, в който за първи път я видя. И й го беше показвал, понякога съвсем открито.

През ноември миналата година едва не събори офиса си заради нея. Случи се в един късен следобед, в четвъртък. Джефри вече си бе тръгнал за вкъщи. Джон все още си играеше с един доклад, който трябваше да е в офисите на Ландън Поуст на другата сутрин.

В четири часа на вратата се позвъни. Рейчъл отвори и миг по-късно покрай нея минаха трима строителни работници. Влязоха в нейната стая, която се намираше до неговата. След малко тя влезе при него тропайки сърдито с крака и се оплака, че тримата хулигани са подредили пневматични чукове. Поиска да знае защо, но единственото, което й казали било, че им е наредено да съборят стената между двете стаи до края на работния ден.

Беше настояла Джонатан да й каже защо е всичко това.

Той продължи да гледа втренчено в компютърния екран, видимо несъзнаващ дълбокото й възмущение.

— Така ли? — спокойно отговори той. — Ами това е хубаво, нали така?

— Хубаво?

— Да — продължи той, като все още не я поглеждаше. — Какво друго трябва да направя?

— Как така какво друго да направиш?

Той продължи да гледа замислено екрана, въздъхна и изтри един ненужен абзац.

— Купувам ти цветя и хубава вечеря, водя те на кино и театър и всичко това отива по дяволите. Струва ми цяло състояние, а какво получавам срещу парите си? Много по-практично е просто да премахна стената. Така ще мога да те виждам и да ти казвам, че те обичам през целия ден.

Тя остана като закована на място.

— Няма да направиш това наистина, нали?

— Почакай и ще видиш.

— Това е изнудване.

Той сви рамене.

— Бих го казал по друг начин, но ти можеш да го наричаш както поискаш.

Секундите изминаваха, а тя не казваше нищо. Той насила държеше очите си залепени за екрана. После тя се запъти към офиса си, но почти веднага се върна.

— Те наистина ще съборят стената!

— Да, знам — невъзмутимо отговори той.

— Не мога да повярвам — измърмори Рейчъл повече на себе си, отколкото на него, и пак изтича нататък.

Когато в стената отекна силен трясък, тя отново нахлу в офиса му.

— Те наистина го правят. Събарят стената!

— Чувам.

— Ти напълно ли си изгуби разума?

Той се ухили, облегна се назад в стола и за първи път срещна погледа й. Тя стоеше съвсем объркана.

И тогава…

Тогава ъгълчетата на устата й се извиха в усмивка и тя тръгна към бюрото му. Наведе се и Джон помириса парфюма й.

— Нека да е твоята, мръсник такъв — прошепна в ухото му.

След като строителните работници си заминаха, тя седна на бюрото му и каза провокативно:

— Добре тогава. Какво планираш да правиш с мен?

— Имам всякакви планове.

— Добре, изненадай ме.

Беше я завел в любимия й ресторант, след това в любимия й бар, и двамата се бяха забавлявали страхотно. Но вечерта не свърши дотук. Когато таксито наближи нейния апартамент, той я целуна топло, но сдържано по устните.

— Не толкова бързо — каза тя и се отдръпна леко.

— Не толкова бързо?

— Точно така. Днес следобед ти направи каквото си поиска с мен. Сега аз ще правя каквото си искам с тебе.

И вечерта, която и двамата нямаше скоро да забравят, се превърна във вечер, която никой от тях никога нямаше да забрави.

На следващата сутрин възторгът се изпари. Рейчъл лежеше до него в леглото също толкова красива и съблазнителна, колкото през блажените часове, в които се любиха, но нещо се бе променило. Точно какво, не можеше веднага да определи.

— Беше страхотно — промълви тя. — Като за войник не си лош любовник.

— Като за някой, който прави уебсайтове, и ти не си зле.

— И как продължаваме оттук нататък?

Гласът й беше изтрезнял и в него долови съмнение.

— Какво имаш предвид?

— Достатъчно пъти съм ти го казвала, Джон. Стабилните връзки не са за мен.

— Господи, Рейчъл, как можеш да кажеш такова нещо след снощи?

— Джон, ти знаеш какво мисля за това.

— Да, но снощи… не означаваше ли нищо за тебе?

— Означава повече, отколкото съзнаваш — отговори тя категорично. — Исках го толкова, колкото и ти, и се наслаждавах на всяка минута. Просто не искам да си мислиш, че аз… Е, знаеш какво имам предвид.

— Боя се, че не разбирам — измърмори с горчивина.

— Да, разбираш. Отлично ме разбираш. Имам нужда от свой живот — отвърна тя и го целуна по бузата, — независимо колко чаровен е мъжът, който съм срещнала, и независимо колко е добър в леглото.

— Рейчъл, обичам те — заекна той. — Мислех, че го разбираш.

— И аз те обичам, Джон, по мой си начин. Но снощи всичко стана, защото ти ме изнуди.

Тя се измъкна от леглото. Той остана да лежи, нежелаещ да повярва на ушите си. Когато чу шума от душа, стана и влезе при нея в душкабината.

— Остана ли малко място за мен?

— Винаги има място за тебе.

— Да ти изтрия гърба?

— Колко кавалерско само.

— Не съм кавалер, просто искам да ти опипам задника. — Насапуниса я. — Как можеш да си толкова сигурна, че искаш да си останеш сама? — попита колебливо.

— Такава ми е природата, мисля.

— Може би с мен ще е различно.

— Не смятам така. И освен това ще изгубим приятелството си.

— Поне опитай, Рейчъл.

Тя поклати глава.

— Това означава ли, че си ми много ядосан?

Той спря да се сапунисва за момент.

— Ядосан ли? Не, просто се опитвам да разбера.

— Може ли да продължим да работим заедно?

— Разбира се, че можем. Не мога да си представя да работя без тебе.

Но бяха започнали да се натрапват сериозни съмнения. Как можеха да продължат живота си, сякаш тези последни няколко часа никога не се бяха случили? Или, ако се бяха случили, не означаваха ли нищо? Той беше неин шеф, а тя негов служител — и само толкова ли?

Но някак си успяха да го постигнат, онази първа нощ беше последвана от други, също толкова страстни. И не се събраха да живеят заедно; Рейчъл го държеше на разстояние отново и отново.

— Искам не просто тялото ти — помоли я в един от случаите. — Искам любовта ти.

— А аз искам само тялото ти — подразни го тя, но целувката й след това беше като целувка на младоженка.

Объркването и отчаянието му нараснаха дотолкова, че започна да обмисля възможността да й отправи ултиматум. Или да бъдат заедно, или не — и това би било или началото, или краят на всичко. Но накрая реши да не го прави. Толкова я обичаше. Молеше се някой ден, по някакъв начин, да успее истински да завладее сърцето й.

Тя си струваше чакането.

 

 

— Рейчъл? Пристигнахме.

Прозя се и протегна ръце.

— Къде?

— В Старото колело. Тук ли си?

— Какво имаш предвид?

— Бълнуваше насън. Не можах да разбера нищо.

Рейчъл потърка лицето си с ръце.

— Е, върнах се. — Видя табелата и окончателно се разбуди. — Да влезем.

Слязоха от колата. Не изпита чувство на дежа вю; наистина не си спомняше, че е отсядала там. Бутна градинската порта, мина по пътеката и позвъни на вратата. Джон я следваше отблизо.

— Кажи ми пак как се казваше съдържателката? — прошепна припряно тя.

— Лорийн — прошепна в отговор той.

Миг по-късно ниска, набита, по-възрастна жена отвори вратата.

— Здравей, Лорийн — усмихна се Рейчъл. — Идвам да върна ключа на моята стая. Толкова е глупаво от моя страна да го взема.

Жената прие ключа, без да произнесе нито една дума. Рейчъл хвърли поглед към коридора зад входната врата. Видя застлано с килим антре, полилей, стълбище с масивни дъбови перила.

— Съжалявам — продължи Рейчъл, надявайки се да разчупи леда.

— Няма проблем — рече Лорийн. — Благодаря, че върна ключа.

Тя се накани да затвори вратата, когато Рейчъл дръзко пристъпи напред.

— Лорийн — спря я тя, — може да си забелязала нещо странно в мен, докато бях тук, особено в понеделник вечерта, когато бях малко объркана. Моята най-добра приятелка почина и погребението… Забеляза ли нещо странно в мен?

Лорийн се поколеба:

— Например какво?

— Ами, може да е всичко. Може би съм казала или направила нещо, което ти се е сторило безсмислено?

— Не, не мога да се сетя за нищо — и Лорийн отново понечи да затвори вратата.

— Може да ти прозвучи много чудно — продължи Рейчъл, решила да говори открито, — но имам загуба на паметта за последните дни. Изглежда съм останала тук до вторник сутринта. Обаче не си спомням това. Паметта ми се появява отново в четвъртък сутринта, което означава, че ми се губят вторник и сряда. Не си спомням нищо от случилото се през онези два дни.

Лорийн зяпна.

— Разбираме, че звучи странно — притече се на помощ Джон, — но Рейчъл говори истината. Смятаме, че ти последна си видяла Рейчъл във вторник сутринта. Първият ни въпрос е: можеш ли да потвърдиш, че Рейчъл е била тук във вторник сутринта?

— Да, мога. Тръгна си в онази сутрин.

— Добре. Благодаря. Сега вторият въпрос: случайно да е споменавала къде ще ходи, след като си тръгне оттук?

— Не — отговори Лорийн след кратък размисъл. — Не, не каза. Чакай малко. Да, каза. Спомена някаква селска къща. Каза, че отиваш там.

— Направо натам ли замина? — попита Джон.

— Не знам. Наистина спомена, че ще ходи в селска къща, но не каза кога.

— Очакваше се да остане тук и вторник вечерта — продължи Джон. — Очевидно е имала причина да си тръгне по-рано. Не каза ли Рейчъл каква може да е тази причина? Може би когато е освобождавала стаята и е плащала сметката?

Лорийн поклати глава, беше нащрек.

— Казах ви всичко, което знам. Да не би да съм се забъркала в някаква неприятност?

— Не. В никакъв случай. Просто питаме — каза Рейчъл, опитвайки се да звучи успокояващо.

— Видяла си Рейчъл във вторник, нали? — настоя Джон.

— Да — призна Лорийн.

— Моля те, разкажи ни за това.

Лорийн погледна Рейчъл.

— Ти закуси. Не английска закуска, само кроасани и кафе, доколкото помня. След това се качи горе, но скоро слезе долу да уредиш сметката. Трябвало да тръгнеш, така каза. Стори ми се, че много бързаш. В този момент не каза къде отиваш, но беше споменала за селската къща по-рано. Това е всичко. Може ли да спрем дотук? — говореше бързо; очевидно се надяваше Рейчъл и Джон да останат доволни и да си вървят.

— Лорийн — спря я отново Рейчъл, — наистина не те обвиняваме в нищо. Просто искаме информация. Кажи ми, изглеждах ли ти объркана? Разтревожена ли бях за нещо? Бях ли… а-а-а… не съвсем нормална?

— Изглеждаше малко объркана, да — потвърди Лорийн. — Но аз си помислих, че е нормално след всичко, което си преживяла.

— Има ли още нещо, което си спомняш? Макар и да е само една дума? — попита Джон.

Погледът на Лорийн се премести от единия към другия като махало. В очите й се четеше тревога.

— Наистина не мога да ви помогна повече — изрече тя с някаква окончателност.

— И не забрави нещо в стаята си? — попита Джон, който се опитваше да се хване за сламка.

— Не мисля. Но сте добре дошли, ако искате да се качите и да погледнете.

Джон и Рейчъл размениха погледи.

— Не мисля, че ще открием нещо — поклати глава Рейчъл, — но бих била благодарна, ако мога да погледна. Може би стаята ще събуди някакви спомени.

Лорийн протегна дясната си ръка, ключът на стаята беше между двата й пръста.

— Заповядайте.

— Благодаря — кимна Рейчъл. — Стаята горе ли е?

— Да. Втората врата отляво.

Пристъпиха в антрето. Подът под карирания килим изскърца под краката им. Лорийн остана в коридора, докато Рейчъл и Джон се качиха горе.

— Беше много конфузно — тихо каза Рейчъл. — Започвам да вярвам, че не съм съвсем наред с главата.

— Глупости — оспори думите й Джон. — Трябваше да зададем тези въпроси. Имахме ли друг избор?

— Никакъв — трябваше да се съгласи Рейчъл.

Тя отвори вратата на стая №5. Малка, уютна стая, чийто под беше постлан с червен кариран килим. Над единичното легло висеше картина в кичозно украсена рамка. Изобразяваше ловна сцена сред голи планини. На масата до стената имаше стар телевизор и електрическа кана. Единственото съвременно нещо в стаята беше душкабината в банята.

— Значи тук съм спала в събота, неделя и понеделник вечерта — замисли се тя.

— Така би трябвало да е.

— Не ми изглежда познато — въздъхна тя. Седна отчаяна на единствения стол в стаята. — Какво, за бога, да правя сега?

Джон не беше готов да отговори на този въпрос.

— Не можах да открия онова място в гората — намуси се тя, — а сега отново съм в задънена улица.

— Свършихме достатъчно за днес — успокои я Джон. — И утре е ден. Да почакаме да видим какво ще се случи.

Рейчъл знаеше, че е прав. Не знаеше какво друго да направи, и същевременно имаше толкова много неща, които трябваше да направи.

Всеки час, който чакам, може да означава, че е твърде късно за Джени.

Беше мисъл, която се бе загнездила в ума й, колкото и да изглеждаше невъзможна. Джонатан беше казал истината за смъртта на приятелката й и за това, че Рейчъл е присъствала на погребението. Леля Елизабет беше казала същото. Всичко изглежда потвърждаваше, че нейната приятелка бе претърпяла фатален инцидент и че Рейчъл се бори с вятърни мелници.

— Какво е това? — изведнъж възкликна Джон. Вдигна нещо, сложено на масата близо до нея. — Ти ли си го нарисувала? — После сам отговори на въпроса си: — Разбира се, че си ти. Познавам стила ти. И, виж, инициалите отдолу: Р. С. Изписваш ги под всички свои работи.

Тя стана от стола и отиде до него. Беше отворил хотелската папка с информация: кафява кожена папка с няколко брошури, рекламиращи Старото колело и туристическите забележителности в района. В ъгъла на най-горната брошура имаше драскулка, направена с химикалка.

Рейчъл се наведе.

— Птица ли е? — предположи. Погледна по-внимателно. — Или прилеп?

Нарисуваното създание донякъде приличаше на прилеп: беше абаносовочерно, с разперени крила. Но имаше още нещо. Главата напомняше тази на вълк, не на птица или прилеп, и бе покрита с нещо, което приличаше на черна козина. Имаше дълги, остри зъби, подаващи се от заострената муцуна.

После изведнъж разбра.

Ужасният спомен я завладя.

Погледна втренчено Джон. Гърлото й беше пресъхнало. Едва успя да преглътне и да проговори.

— Това е — прошепна тя и гласът й прозвуча като глух грак.

Джон примигна.

— Това е! — извика по-силно този път.

Той повдигна ръце и рамене в онзи универсален жест, който показваше, че няма никаква представа за какво говори.

Тя пое дълбоко въздух и се помъчи да се овладее.

— Това нещо беше в тъмното при мен!

Джон я погледна озадачено и вдигна брошурата.

— Какво? Прилеп? Не разбирам…

Рейчъл прекара пръсти през тъмната си коса.

— Това не е прилеп, Джон, то е… Нещо зло. Истинско е и аз го видях… Беше при мене!

Тръпка разтърси тялото й.

Джон огледа внимателно рисунката, после поклати глава:

— Слушай, не знам какво е, но каквото и да е, това, което говориш, е напълно немислимо.

Рейчъл не го чу. Накъсани мисли преминаваха през ума й като писъци в нощта. Беше потиснала толкова ужасни спомени.

После очите й се разшириха още повече.

— Очевидно съм знаела за това в понеделник, преди да тръгна оттук!

Джон сложи ръцете си върху раменете й.

— Спокойно, Рейчъл. Успокой се. Прекалено много бързаш, според мен.

Но тя не можеше да го приеме спокойно.

Иначе тя ще умре.

Мисълта я връхлетя като изгаряща заплаха.

— Това… е истинско. Кълна се, че е истинско, Джонатан!

Челюстта му увисна.

— Довери ми се. Моля те, повярвай ми. Казвам ти истината.

— Добре, Рейчъл. Добре. Хайде да си вървим оттук. Ще вземем рисунката ти с нас.

 

 

След като се сбогуваха с Лорийн — която затвори вратата зад гърба им с очевидно облекчение — и отново бяха навън, Джон предложи да седнат някъде, за да съберат мислите си.

Оставиха колата и тръгнаха, потънали в мисли, към един парк. Известно време никой не проговори. После една идея осени Рейчъл.

— Може би на погребението се е случило нещо. Нещо, което обяснява рисунката ми. Трябва да намеря и други хора, с които съм говорила тази седмица.

Джон подритна някакво клонче.

— Съгласен съм. Само че тази… приумица, която си нарисувала, е като нещо, изскочило от кошмар. Просто не може да е истинско. — Той спря. — Рейчъл… — започна замислено.

Тя се закова на място и погледът й срещна неговия. Изглеждаше сериозен, разбра, че ще каже нещо, което тя не иска да чуе.

— Ти беше съсипана след смъртта на Джени.

— Да, разбира се.

Полъх на вятъра си поигра с косата й.

— Кой знае какво е минавало през ума ти? Мога да си представя… — той се поколеба.

— Хайде, давай — подкани го тя, — какво искаш да кажеш?

Той прехапа долната си устна.

— Нищо.

Покрай тях мина възрастна двойка. Тя почака да отминат, за да не ги чуват.

— Такива не ми минават, Джон — смъмри го. — Какво щеше да кажеш?

Въздъхна.

— Не искаш да приемеш, че Джен е мъртва. Дали рисунката ти няма нещо общо с това?

Как така? — беше първата й мисъл.

— Не те разбирам.

Той се вгледа в далечината.

— Може би рисунката ти е някакъв символ на смъртта. Ти си била толкова изпълнена с тъга след погребението в понеделник, може да си надраскала образа разсеяно, без дори да го съзнаваш. Може би виждаш смъртта като чудовище, което е откъснало Джени от тебе. Продължаваш да отказваш да я приемеш и затова не можеш да повярваш.

Тя отстъпи крачка назад.

— Какво, сега на психиатър ли се правиш?

— Рейчъл, успокой се. Просто предлагам една възможност.

— Искаш да кажеш, че не съм могла да контролирам емоциите си?

— Не съм казал това.

— Знам, че не го каза, но това искаше да кажеш.

Той улови ръцете й.

— Нека да не се караме за това. Да го забравим засега. Ще го обсъдим по-късно. Става ли?

Тя не отговори веднага. Мозъкът й работеше.

Въпреки известното изясняване, навсякъде оставаха съмнения. Какво казват за лудите хора? Те вярват, че всички други са луди, освен тях самите. Нещо в нея я предупреди да не пада в този капан, но вече беше прекалено късно.

— Искам да видя гроба й — обяви. — Искам да видя гроба й и жилището й. Просто искам да видя.

— Утре?

— Не. Сега.

Джонатан се приготви да каже нещо, но размисли.

— Добре, да го направим.

 

 

Първо отидоха до Елмскорт. Рейчъл му показа пътя до квартала, на по-малко от километър от старата част на Абърдийн, по шосе Свети Махар, недалече от Кингс Колидж. Джонатан спря пред облицованата с гранит фасада на жилищната кооперация.

Рейчъл слезе от колата и за няколко минути се вгледа в прозореца на апартамента на Джени, №23С. После влезе в сградата през отворената врата и се качи по стълбите до втория етаж. Всичко, което Рейчъл виждаше, й беше познато.

— Бях тук. Наскоро.

— Кога? — попита той.

— Трябва да е било точно преди или след погребението.

— Какво прави тук?

Тя сви рамене.

— Не помня.

— Не можеш да влезеш. Нямаш ключ.

— Нямам — прехапа устни тя. — Добре, очевидно няма какво да правим тук. Да вървим на гробището.

Малко по-късно Джон бутна високата желязна порта на гробището. По леко хълмистия склон, тук-там осеян с дървета, се простираха редици от надгробни камъни. Тръгнаха по една пътека и тя започна да оглежда келтските кръстове, древните гробници и мраморните плочи на по-новите гробове.

Рейчъл прекоси към фамилната гробница на семейство Дугал, потънала в море от увехнали цветя. Джонатан не казваше нищо, вървеше на разстояние.

Тук ли бяха останките на най-добрата й приятелка? На същото това място ли беше стояла в понеделник след погребалната церемония?

Затвори очи и усети по лицето си топлата ласка на вятъра, докато си мислеше за Джени; смъртта й бе станала по-осезаема, по-реална.

Сълзите набъбнаха и потекоха по бузите й. Не направи усилие да ги избърше.

Почувства как ръката на Джон хвана нейната. Без да каже нито дума, тръгна след него назад към пасата. Когато пристигнаха в Ардроу Хаус, веднага си легна.

 

 

Около нея отново имаше мрак, но не бе онзи пълен мрак, в който не виждаш дори ръката пред лицето си. Беше като да стоиш в подземен коридор. От черните стени капеше вода върху каменния под и звукът напомняше капещи кранчета. Познаваше това място! Отпред се появи ярък блясък, сякаш някой светеше насреща й с фенерче. В същия миг зад нея се надигна някаква фигура. Дали не чу шум от пърхащи крила? После се понесе странно громолене. Сърцето й бумтеше в гърлото. Паниката почти я парализира. Побягна, но имаше чувството, че гази в тресавище и изобщо не помръдва напред. Ярката светлина остана недостижимо далече, а крилатото създание зад нея я дебнеше. Почувства как нокти докоснаха гърлото й…

 

 

Рейчъл отвори очи. Сърцето й продължаваше да бие в гърлото. Пот щипеше челото й. Джонатан спеше спокойно до нея.

Претърси с очи стаята и видя сенки. Нуждаеше се от малко светлина! С дясната си ръка опипа за нощната лампа и намери ключа. Светна и сенките около леглото й изчезнаха.

Рейчъл се изправи и седна в кревата, скръсти ръце под гърдите си и се залюля.

Онзи крилат демон ме отнесе в леговището си, помисли тя.

Мисълта изникна от нищото; просто изведнъж се появи.

Тази нощ повече не спа.