Джак Ланс
Черен спомен (4)

3

Струваше й се, че светът беше увит в студено сиво одеяло. Вдиша сладкия аромат на напъпващи цветя, дърво, трева и мъх. Въпреки че си оставаше изгубена в гората, вече не беше тъмно; дневната светлина правеше света не толкова страшно място. Сега той не беше ужасяващ кошмар; изчезна и страхът, че нещо или някой я гледа похотливо. Но още не знаеше къде е или коя е. Може отвън да ставаше светло, но мракът вътре в нея оставаше. Гората се простираше наоколо, над главата си чуваше чуруликането на птиците.

Вдигна очи нагоре. Не можеше да види птиците, но неочаквано едно ято се издигна иззад яркозелените корони на дърветата. Пърхащи, с остри клюнове! Едва не извика от страх.

Трябва да се махна оттук. Да продължа.

Привдигна се с две си ръце, като използваше за опора дънера на дървото, и тръгна — запътена нанякъде и наникъде.

Пътят й препречи зелен храст. Опита се да го заобиколи, но острите шипове на един клон се вкопчиха в плата на дънките. Внимателно отдели клона. Далече напред видя светлина зад дърветата. Закуцука нататък, сега по-бързо.

Дясната ръка не спираше да я боли, а болката в главата туптеше и барабанеше. Но никое от тях нямаше значение. Онова, което почти я докарваше до паника, беше загубата на памет, ключът към това, коя е тя и какво, по дяволите, прави в тази страшна гора.

Над нея се трупаха мрачни сиви облаци. По-светлото в далечината изглеждаше сякаш предлага изход от гъстата гора. Тръгна по-бързо към него — прекалено бързо, защото се препъна в корена на едно дърво и падна с главата напред и с ужасени очи, вперени в далечната светлина. Когато през тялото й премина заслепяващото острие на болката разбра, че беше паднала върху наранената си ръка. От очите й потекоха сълзи, носът й потече, а виковете отекнаха из цялата гора.

Най-напред се почувства така, като че бе пропаднала в земята. Насили се да остане неподвижна и постепенно усещането изчезна.

Вдигна се и тръгна отново, докато накрая излезе от лабиринта от дървета и с олюляване пое по тясна пътечка, която се спускаше надолу и наляво към по-ниските хълмове в далечината. Инстинктивно тръгна по нея. Нямаше избор. Поне беше пътека, отъпкана от хора.

По-надолу пътеката се спускаше още по-стръмно. Беше осеяна със заоблени камъни, които напомняха пресъхнало корито на река с ровове в твърдия пясък. Гората оредя и тя се оказа застанала пред някаква ливада. Изведнъж успя да съзре долу, напред в далечината, купчина малки къщички. Видя дим, който се издигаше от един комин и почти заплака от облекчение.

Продължи да се бори и да върви напред, докато пътеката свърши и тя стъпи на по-широк път с груб асфалт и дупки.

Закрачи към къщите, като заобикаляше дупките по повърхността на пътя, и мина покрай висок жив плет. В замаяността си не забеляза къде свърши плетът. Изгуби равновесие и се препъна в магистрала с гладко, черно, асфалтово покритие.

Не забеляза и колата, която изскочи от завоя.

Колата се приближаваше към нея с висока скорост.