Джак Ланс
Черен спомен (33)

32

Когато беше на седемнайсет, на същата възраст като Пола Декърс, някакъв демон я бе отвлякъл в леговището си. Остър камък й бе помогнал да се освободи и да избяга.

А след това? Някак се беше прибрала вкъщи, в апартамента в Абърдийн, където живееха двете с Джени. Как се бе прибрала? Не помнеше. Беше блокирала паметта си.

Сега беше затворничка на същия демон и се страхуваше, че не й остава много да живее. Какво значение имаше какво се е случило тогава, или как беше намерила пътя към къщи?

Всичко зависи от това да си спомниш. Трябва да си спомниш.

Сякаш тих глас шепнеше в ухото й. Сякаш някой бе застанал до нея, някой, когото не можеше да види, защото очите й бяха завързани.

Рейчъл се помъчи да си спомни. Опитваше се с всички сили. Разполагаше с време, изглежда нямаше никакъв шанс да избяга, а долавяше, че е сама в леговището. Демонът не беше при нея. Беше отишъл на някакво друго място.

Но как се е прибрала вкъщи предишния път?

Ако е взела автобус или такси, шофьорът със сигурност би забелязал раздърпания й вид. Беше прекарала в леговището дни наред, значи трябва да е воняла ужасно. И със сигурност шофьорът би забелязал нараняванията по нея.

Мислеше усилено, челото й се бе набръчкало от съсредоточеност, но за нищо на света не можеше да си спомни как беше стигнала до апартамента без някой да я закара в болница или в някое полицейско управление.

Стигнах до къщи без някой да разбере какво ми се е случило, помисли си тя и това беше истината. Но нищо повече не проумяваше и се чудеше как всичко това би й помогнало в сегашното изпитание да намери начин да избяга.

Внезапно й хрумна мисълта, че в крайна сметка демонът може би стоеше срещу нея. И я гледаше мълчаливо.

По гърба на Рейчъл полазиха мравки.

— Тук ли си? — прошепна напрегнато.

Почака, но не чу нищо, освен воя на вятъра и силния дъжд, който чукаше по покрива.

Защо се е върнал? — запита се тя. Беше свършило, нали? Беше свършило преди години. Това беше най-черният й спомен, дотолкова, че насила го беше потискала. Защото почти веднага бе взела решение, което щеше да промени целия й останал живот. Беше решила да остави кошмара зад гърба си и никога повече да не мисли за него.

Защо?

Защото беше ужасена, ето защо. Ако отиде в полицията, от това нямаше да има полза. Дори и да тръгнат да търсят демона, какво щеше да стане после? Никога нямаше да го хванат, убедена беше в това. Той винаги щеше да успява да им се изплъзне. Пък и кой би повярвал на историята й? Дори на самата нея й изглеждаше абсурдна.

Не беше казала на никого. Нито на родителите си, нито даже на Джени.

За нейна изненада, отсъствието й не бе забелязано от никого. Джени беше заминала за Гленвил да види майка си, докато Рейчъл бе държана като пленница. Нейните родители я потърсили по телефона безуспешно, но не се разтревожили. За Рейчъл бе типично да прави излети, без да им се обажда. Беше жизнерадостна млада жена и понякога поемаше нанякъде за няколко дни, ходеше бог знае къде. Неколцина приятели също се бяха обаждали, но поради някаква причина и те не бяха доловили нищо необичайно в това, че тя не вдигаше телефона.

Когато Джени се прибра след два дни от гостуването при майка си, най-видимите белези от малтретиране бяха избледнели, а Рейчъл успя да прикрие онези, които заздравяваха по-бавно. Обличаше пуловери с дълги ръкави, които покриваха ръцете й до китките, и измисли оправдание за изпочупените си нокти.

Всичко вървеше както трябва, докато една сутрин Джени не я попита кой е Абадон.

Сега Рейчъл седеше пленена в тази стая и очите й щяха да изхвръкнат от орбитите — задавяше се от миризмата на разложение, която ставаше още по-противна с всяка изминала минута. Навън дъждът продължаваше да се лее неуморно.

Абадон!

Името на звяра.

Как бе могла да го забрави?

И как го беше открила Джени?

Защото бяха започнали моите кошмари.

Да, това беше. Според Джени тя крещяла всякакви неща насън, най-често и най-ясно от всичко думата „Абадон“.

Рейчъл притисна гръб назад към стената и се опита да си припомни повече подробности. Те започнаха да изплуват бавно.

Джени обаче имаше подозрения и по други причини.

— Видях те под душа — бе казала тя.

Приятелката й беше виждала голото й тяло достатъчно често, дори и от много близо, но за първи път Рейчъл се почувства засрамена и… наблюдавана.

Нараняванията по китките й не бяха убягнали от вниманието на Джени и тя вече не вярваше в неубедителните й извинения за счупените нокти. Беше убедена, че Рейчъл крие нещо и Джени искаше да знае какво е то.

Рейчъл продължи да отрича, защото не можеше при никакви обстоятелства да позволи на демона да се върне в живота й. Но Джени си беше Джени. Не спираше да я ръчка — като хирург, който изрязва злокачествено образувание от пациент.

Част от Рейчъл искаше да признае всичко. Въпреки твърдото й решение да държи устата си затворена, болката и ужасът бяха непоносимо бреме. Би могло да е мъртва. Всъщност тя щеше да бъде убита, ако не беше успяла да се освободи. И се нуждаеше от утеха — нещо, което Джени би могла да й даде в изобилие.

Но все пак тя не призна. Всеки път, когато си помислеше да се довери на Джени, един глас й нашепваше, че най-добрата политика бе да не казва нищо. Междувременно беше решила, че иска да напусне апартамента им.

Защото, макар и да се опитваше да забрави демона, той никога нямаше да забрави нея. Можеше да се опита да открие къде живее. Някоя нощ сигурно щеше да се появи отново и да я убие.

Щеше да е в безопасност само ако смени жилището.

Разбира се, Джени попита защо Рейчъл така се бе заинатила да се местят колкото може по-скоро, а когато Рейчъл непрестанно даваше уклончиви отговори на въпроса, Джени й се беше разсърдила.

Никога до този момент не се бяха карали. Убеждението на Джени, че нейната приятелка не беше искрена с нея и всъщност крие от нея нещо ужасно се засили до такава степен, че Рейчъл обеща да й каже всичко веднага щом си намерят ново жилище.

И те се бяха преместили. Сравнително лесно намериха нов апартамент и само за няколко седмици се пренесоха в него.

Рейчъл не бе спазила своята част от сделката. Устата й остана затворена като стрида и Джени продължи да й се сърди. Това безизходно положение остана да съществува помежду им, докато Рейчъл замина за Англия.

Дори и новият апартамент не бе успял да я накара да се почувства в безопасност. Страхуваше се всеки път, когато трябваше да излезе навън. Беше отвлечена под моста Кълейн. Безопасността бе илюзия. Как можеше да е сигурна, че няма да се сблъска отново с оживелия си кошмар под друг мост или на някоя тъмна уличка?

Рейчъл се беше оказала неспособна да се освободи от страховете си. Вече не беше пленница в леговището, но по някакъв друг начин, в ума си, тя носеше окови.

Ако наистина искаше да се отърве от тези страхове, трябваше да напусне Абърдийн. Трябваше да отиде по-далече от звяра. Много далече.

После родителите й дойдоха при нея с предложение. На баща й бяха предложили работа в Англия, което означаваше, че щеше да се наложи те да се преместят там. Дали Рейчъл искаше да отиде с тях? Или предпочиташе да остане в Шотландия?

При нормални обстоятелства Рейчъл би предпочела да остане в Шотландия с Джени. Но възможността да напусне не само Абърдийн, но и Шотландия, бе паднала сякаш от небето. Тя я прие с благодарност и остави разстояние от повече от хиляда и шестстотин километра между себе си и демона.

В Англия Джени й липсваше, както би й липсвал любовник; тази цена трябваше да плати, за да стане отново господарка на живота си. Тъй като звярът сега не можеше да я намери, тя най-сетне започна да се справя със случилото се.

Постепенно, докато си намираше нови приятели и започваше да излиза с тях, Рейчъл всъщност забрави онези ужасни дни в леговището.

Завърши училище и си намери хубава работа в местен вестник. Но едно нещо, което не осъзнаваше, беше, че тя се променяше. Една от онези промени бе страхът от обвързване. Беше излизала с много момчета. Като всяко красиво момиче, харесвано и търсено, бе флиртувала и правила секс с момчета, и бе изпитвала болките и радостите на младежката любов. След онези дни в леговището обаче, тя започна да се страхува от започване на сериозни връзки с мъже. Продължаваше да излиза на срещи и понякога тези срещи се развиваха в нещо повече от обикновена връзка. Така се беше случило с Грант Милър. Но все пак, независимо колко привлекателни и внимателни бяха тези мъже, тя ги държеше на една ръка разстояние.

Никога не разбра всъщност откъде идваше тази нейна „независимост“. Защото бях забравила за звяра, прошепна тя, вслушвайки се в поредния порив на вятъра, който се блъскаше в стените. Абадон беше причината повече да не мога да се влюбя. Всеки мъж, който се приближаваше до мен, се приближаваше също и до миналото ми.

И се боеше от тъмното. Една съвсем тъмна стая можеше да я докара до паника. Така че спеше със светната лампа, но дори и тогава се чувстваше понякога в опасност.

И вече не харесваше птиците. Пъстри птици, черни гарвани, бели чайки — нямаше значение. Всъщност ги мразеше. Не че обръщаше кой знае какво внимание на това. Та нали всеки има някаква фобия? Някои хора се ужасяват от мишки или паяци, а тя — от птици. Нямаше чак такова значение.

Но това означаваше всичко. Страхът й от птици се коренеше в онова, което бе оставила назад в Шотландия — крилатия демон.

Такова беше съществуването й до последните дни и седмици, които вече не помнеше. Щеше да си остане човекът, който беше — винаги сама, травмирана, без да го осъзнава напълно. Никога нямаше да се пренесе при Джонатан, какво остава да се омъжи за него, въпреки невероятните му усилия да я накара да си промени решението.

Джонатан. Сърцето я болеше за него.

Една врата се отвори със стържещ звук.

Знаеше коя. Онази в ъгъла на зелената стая, където се намираше тя.

После изскърцаха дъските на пода. Нещо изпълзя навътре.

И вратата спря да скърца.

Възможно ли беше създанието, нарисувано от нея в ъгъла на брошурата, да е наистина в стаята при нея, точно отпреде й?

Нещо люспесто се уви около гърлото й и се стегна. Ужасът и унижението се превърнаха в истинска паника, усети как трахеята й се свива, дробовете й плачат за въздух, а очите изскачат от орбитите си, докато звярът затягаше хватка и бавно я душеше.