Джак Ланс
Черен спомен (13)

12

Вторник, 15 юни, преди девет дни, беше по собствените думи на Рейчъл най-лошият ден в живота й.

Плановете им бяха грубо прекъснати. След работа се очакваше да ходят на вечеря в Иджипшън, нов ресторант в Челмсфорд. Тя щеше да се отбие набързо в апартамента си да се освежи, след което планираха да се срещнат в ресторанта.

Беше облякла набързо якето си, махна му с ръка и затвори вратата зад гърба си. Той имаше все още среща с един клиент — Хенри Томас, който бе пристигнал за уговорката с половин час закъснение — и нямаше да може да напусне офиса скоро.

В шест часа Джон прекъсна срещата си с Томас, за да се обади в Иджипшън да им каже, че ще закъснее и да ги помоли да предадат на Рейчъл, когато пристигне. Най-после в шест и трийсет срещата му с Томас свърши.

Той побърза да излезе навън и от колата позвъни на мобилния й. Не получи отговор. Опита отново. Може би не си чува телефона, помисли. Отново не получи отговор. Вероятно го чакаше, продължи да разсъждава, и беше изключила телефона и го бе пуснала в чантата си. Нямаше нужда да се тревожи.

Но всъщност се тревожеше. Не беше типично за нея да си изключва телефона, особено след като бяха решили да се срещнат.

Насили се да не се напряга прекалено. Беше на път да се наслади на една прекрасна вечер със своята приятелка и със сигурност щяха да си прекарат добре. Рейчъл го чакаше, може би вече бе изгубила търпение, защото, за разлика от друг път, той закъсняваше.

Когато пристигна в ресторанта, тя не се виждаше никъде. Потърси по масите, но не я откри седнала на никоя от тях.

Една сервитьорка се приближи до него.

— Добър вечер, господине. Мога ли да ви помогна?

— Резервирах тук маса за двама — каза Джон възможно най-спокойно, — а не виждам другия човек. Възможно ли е да чака на друго място?

— Имаме зона за чакане отпред — отговори услужливо сервитьорката. — Погледнахте ли там?

— Погледнах.

— Тогава съжалявам, господине. Не знам как мога да ви помогна.

Джон хвърли последен търсещ поглед в ресторанта. След като отново не я откри, реши да си тръгне.

— Благодаря — кимна на сервитьорката и излезе навън.

След като за пореден път се опита да я намери на мобилния, бързо закрачи към колата. Запали двигателя и отиде до нейната кооперация, защото не знаеше къде другаде да я търси. Поради някаква причина, която не можеше да си обясни даже на себе си, изпита силно предчувствие. Може би е претърпяла катастрофа на път за ресторанта.

Откри бялата й тойота пред жилищния комплекс на обичайното място под нейния прозорец. Позвъни на звънеца. Тя не му отвори.

Сега Джонатан започна истински да се тревожи. Беше убеден, че нещо ужасно се е случило. В колата си имаше собствен ключ за апартамента й и отиде да го вземе. Изтича нагоре по стълбите и влезе.

Рейчъл беше в дневната, седнала на стол с права облегалка. Стори му се, че изобщо не забеляза присъствието му. Беше заровила лице в ръцете си и плачеше.

Коленичи до нея.

— Рейчъл, скъпа, какво има?

Сякаш едва тогава тя го забеляза.

— Джонатан — прошепна тя между хлипанията.

Отпусна се в ръцете му и мина известно време, преди той да може да зададе въпроса, който изгаряше устните му.

— Какво е станало?

 

 

Историята излезе като объркан сноп от изблици и прекъсвания. Чарли Уотърс, репортер на Нордърн Джърнъл в Абърдийн, се беше обадил относно Джени Дугал, негова колежка и най-добра приятелка на Рейчъл.

Рейчъл и Джени бяха израснали заедно в едно и също село в Шотландия. Години наред бяха правили всичко заедно; даже бяха съквартирантки в колежа и бяха избрали една и съща първа специалност. Джени беше за нея нещо повече от скъпа приятелка; Рейчъл я смяташе за сестрата, която никога не бе имала. Преди да се премести в Англия заедно с родителите си преди десет години, Джени и Рейчъл бяха неразделни. По едно време Джонатан печално беше приел, че Рейчъл има по-близка връзка с Джени, отколкото някога щеше да има с него.

Чарли бавно и внимателно бе съобщил на Рейчъл, че Джени заминала миналия петък, 11 юни, за да прекара дълъг уикенд в занимания с планинско катерене, близо до Форт Уилям. Но изглежда не е била достатъчно внимателна. В понеделник беше паднала от височина четирийсет метра и не бе оцеляла при падането.

Джени беше само на трийсет, в разцвета на живота.

Разказът на Рейчъл за инцидента беше накъсан от пристъпи на плач. Джон остана при нея. Не можеше да й предложи утеха; нейният изблик на безкрайна мъка не можеше да бъде облекчен. Той също не остана незасегнат от скръбта. Ужасната вест го бе разтърсила издъно.

През петте години, в които беше познавал Рейчъл, Джени бе предприемала няколко пътувания до Англия, за да й гостува. Докато Рейчъл беше определено независима жена, която знаеше какво иска, Джени бе далеч по-дръзка: една освободена бунтарка и луда глава, която обичаше да подлага на проверка границите на възможностите си чрез катерене, скокове с бънджи и каране на сноуборд — все любими нейни занимания. Джени обичаше да живее на ръба.

Дивата, невъздържана Джени. Така пълна с живот, никога не можеща да стои мирна задълго. Джонатан и Рейчъл й бяха гостували в Шотландия три пъти, последният път в началото на тази година, през март. По време на същото това пътуване се бяха срещнали с леля Елизабет, а също и с Грейс Дугал, майката на Джени. В онзи момент Джени беше в отлично състояние на духа, очевидно напълно възстановила се след скъсването преди няколко месеца с нейния отколешен приятел Лестър Къминг.

Пътуването беше изтощително, но изпълнено със забавления. Бяха посетили много хора и обиколиха околностите. Неведнъж беше посрещал изгрева след дълга нощ по баровете. Изглежда на Джени изобщо не й беше необходим сън и се радваше почти като дете да влачи него и Рейчъл от кръчма на кръчма.

Когато се върнаха в Англия, Джон бе попитал Рейчъл дали Джени понякога я кара по-леко. Тя живее сякаш няма да има утре, беше казал той, а Рейчъл можа само да се съгласи.

Вече нямаше да има утре за Джени Дугал.

Онзи вторник, 15 юни, се оказа черен. Вечерта Рейчъл се обади на няколко приятели и познати в Шотландия. Не можеше да заспи. Едва в четвъртък успя донякъде да се овладее. Оставаше си измъчена от скръб, но потокът от сълзи бе започнал да затихва. Именно тогава тя реши, че ще отиде сама на погребението.

Решението й дойде като изненада за него, но един ден по-късно, в петък, тя беше още по-непреклонна. Щеше да потегли с колата на разсъмване и планираше да остане поне няколко дни след погребението в понеделник.

Имаше много хора, които искаше да посети. Беше си уредила спането в къщата на леля Елизабет — от сряда нататък, защото тя я беше дала под наем на други гости дотогава. Ардроу Хаус, белите пари за черни дни на Елизабет, бе разположена на божествено място, скрита в гората близо до селцето Абойн. Джонатан беше посетил през март онова, което всъщност беше втори дом за Рейчъл.

Джон се опита да я убеди да му позволи да замине за Шотландия с нея, но тя не искаше даже да чуе.

— Но защо не искаш да дойда с тебе? — бе попитал.

— Казах ти, искам да го направя сама — тя е моя приятелка.

— Беше и моя приятелка — каза той на уши, които бяха оглушали. — И ти си моя приятелка. Това няма ли някакво значение?

— Има голямо значение — увери го тя. — Но не и в този случай.

В петъка, преди да тръгне тя почти не говореше. Джон остана през целия ден с нея в апартамента й и мълчанието помежду им можеше да се пипне. Изглеждаше изтощена. Накрая призна, че почти не бе спала предишните нощи.

— Още по-сериозна причина да не шофираш сама по целия път до Шотландия — предупреди я той. — Можеше поне да си купиш билет за самолета.

— Не, с колата е добре. Ще ми даде възможност да помисля. Има нещо, което отдавна отлагам да направя — отговори тя загадъчно.

— Какво искаш да кажеш?

Изтощена, с подути сиви кръгове под очите, тя го погледна:

— Просто ме остави да направя каквото трябва. Иначе няма да намеря покой.

Нямаше представа какво има предвид и я помоли да му се довери. Как можеше да бъдат истински влюбени, ако тя имаше тайни от него? Но тя само бе поклатила глава и се беше отдалечила.

Искаше да тръгне след нея и да настоява да му каже какво крие от него. Но си заповяда да прехапе език и да не казва нищо. Трябваше да прояви разбиране, да не прави нищо, само да слуша. Иначе накрая можеше да унищожи онова, което обичаше повече от всичко на света.

По-късно щеше да съжалява за това мълчание.

В събота сутринта на 19 юни Рейчъл сложи багажа си в колата и пое на дългото пътуване до Шотландия. Когато тръгваше, в очите й имаше тъга и Джонатан с тревога й махна за довиждане.

Същия ден следобед й позвъни. Тя се намираше на М6 близо до Гретна Грийн. Когато отново й се обади вечерта, беше пристигнала в Старото колело на улица Куийн в Абърдийн, където смяташе да остане четири нощи до сутринта на следващата сряда.

В неделя пак разговаря с нея. Все още не беше ходила никъде. Притеснението, свързано с погребението на другия ден, я притискаше като черен облак и Джонатан не можа да познае нищо от отзивчивата Рейчъл, която обикновено се отразяваше в гласа й. Невинаги беше жизнерадостна — като всеки човек имаше и своите мрачни дни — но беше също такава екстровертна личност като Джени.

През целия понеделник се бе чувствал духом с нея. Обади й се рано вечерта и двамата тъжно поговориха за погребението.

Във вторник мобилният на Рейчъл беше изключен през целия ден и постоянно го препращаше към гласовата й поща. Беше позвънил най-малко трийсет пъти оттогава насам — всеки път напразно. Тя не отговаряше на обажданията му. В сряда — вчера — отново бе неоткриваема. Джон беше позвънил в Старото колело и разговаря с Лорийн, управителката на малкия хотел. Тя каза, че Рейчъл неочаквано бе напуснала във вторник сутринта.

Вторник. Предполагаше се, че тя ще остане в Старото колело до сряда, но беше напуснала един ден по-рано. Лорийн не знаеше защо; Рейчъл не й беше казала. Джонатан предположи, че е тръгнала за къщата на Елизабет с ден по-рано.

Беше странно обаче, че не го бе споменала. Също така беше странно, че телефонът й бе изключен. Всичко беше странно и той започна да се тревожи още повече. Джонатан беше позвънил и в Ардроу Хаус, но и оттам не получи отговор. Това, разсъждаваше той, можеше да означава просто, че е излязла. После се обади на самата леля Елизабет. Рейчъл трябва да е ходила да види Елизабет, ако бе тръгнала за къщата й един ден по-рано — в края на краищата ключовете бяха у леля й. Въпреки разговора си с Елизабет, от нея не получи никаква полезна информация. Рейчъл не бе я посещавала, каза му Елизабет, но я очаквала скоро да пристигне. Беше предала на Рейчъл ключовете за къщата в понеделник след погребението. Елизабет също му каза, че Рейчъл бе произнесла много емоционална реч по време на службата.

Дълбокото чувство на тревога у Джонатан се превърна в кратер.

Рейчъл сякаш се беше изпарила. Къде, за бога, бе отишла? Какво я беше обладало? Възможно ли е в крайна сметка да е останала в Ардроу Хаус? — възможно беше, но ако е така, защо не се беше обадила на леля си? Позвъни в къщата още няколко пъти, но не получи отговор. На кого още можеше да се обади?

Имам да свърша много неща, беше казала. Иначе никога няма да намеря покой.

Тези думи отекваха в главата му през целия ден в сряда.

Беше обмислял възможността да се обади в абърдийнската градска полиция и да я обяви за изчезнала. Но беше решил да не го прави. Сметна, че едва ли ще го вземат насериозно, защото не бе минало достатъчно дълго време. Освен това не вярваше на полицията.

Миналата нощ беше взел решението да замине и да я намери. Може би нямаше нищо сериозно — молеше се тревогите му да се окажат неоснователни — но беше непоносимо да седи и да чака да я чуе, и да се чувства толкова безсилен.