Джак Ланс
Черен спомен (27)

26

Двайсет минути по-късно те се намираха в подножието на Бен Невис; неговата височина от 1343 метра го правеше най-високият връх на Британските острови. Типично за Джени — да отправи предизвикателство към такава величина. Никога не се бе интересувала от малките предизвикателства.

Питър Ръдърфорд се качил при тях в колата под наем и ги заведе до мястото, където Джен бе паднала и беше намерила смъртта си. Никога нямаше да го открият без неговата помощ. Пасатът се лашкаше по черните пътища, пълни с дупки, все по-дълбоко в гората, все по-близо и по-близо до Бен Невис, каменния гигант. Последните няколкостотин метра трябваше да изминат пеша.

В своите представи Джон си бе изградил един образ на това, че Джени беше паднала от голяма височина и се беше приземила върху яркозелена морава. Истината се оказа съвсем различна. Тук шубраците бяха почти непроходими. Строшени скални блокове лежаха пръснати тук-там върху обраслия терен. Храсти, папрати и паднали дървета препречваха пътя им. Отвъд шубраците се издигаха стръмни, високи канари.

— Според инспектора, това трябва да е мястото — обяви Ръдърфорд.

Рейчъл закрачи нервно насам-натам.

— А къде е била колата й? Намерихте ли и нея?

— Да, беше на един от паркингите — отвърна Ръдърфорд. — Аз и партньорът ми я изкарахме оттам.

Джон гледаше Рейчъл, която търсеше наоколо.

— И? — попита той след малко. — Какво мислиш? — попита още по-скептично, когато тя остана мълчалива.

— Нищо не ми говори.

Тя продължи да крачи, като изчезваше сред високи храсти и обратно излизаше от тях; търсеше някаква нишка. Но не откри нищо.

Джон долови нетърпението на Ръдърфорд и й предложи да тръгват. Тя неохотно се съгласи.

 

 

Пред полицейското управление изказаха благодарността си на Ръдърфорд, а Джон го помоли да предаде и на инспектор Дейвис, че благодарят и на него. Ръдърфорд обеща да го направи и им пожела късмет.

От полицейското управление потеглиха към Странноприемница Стронмиър. В бара се срещнаха с добродушния собственик Ед Лайънс. Беше строен и мускулест, по-млад, но по-оплешивял от Дейвис. Носеше очила. Ед веднага им предложи нещо за ядене за сметка на заведението.

— Идеята да хапнем звучи добре, но аз плащам — каза Джон.

Ед махна нататък и викна да му донесат менюто. Скоро с наслада похапваха хамбургери с картофки.

— Какво ви води насам? — попита Лайънс, след като си бяха разменили по няколко шеговити забележки.

— Искахме да видим с очите си къде е паднала Джени — отговори Рейчъл.

— Какво? Пак ли? — намръщи се Ед.

Джон остави вилицата и ножа си. Погледът, който отправи към Лайънс, видимо стресна човека.

— Поне предполагам, че ти ходи там в началото на седмицата — каза Ед.

Джон и Рейчъл си размениха погледи.

— В началото на седмицата? Кога? — попита Джон.

— Вторник или сряда. В един от тези дни ти беше тук.

— Била съм тук? — възкликна Рейчъл.

— В деня след погребението — отговори Лайънс. — Рейчъл… какво… — лицето му изразяваше пълно объркване.

Джон за миг срещна очите на Рейчъл.

— Трябва да ти кажем нещо, Ед — съобщи Джон и после разказа цялата история, включително и за амнезията на Рейчъл. — Казваме ти това, защото отчаяно търсим отговори и се надяваме ти да можеш да ни помогнеш — заключи той.

Ед Лайънс слушаше с все по-нарастващ интерес, примесен с изумление.

— Значи не знаете какво се е случило между вторник сутринта и четвъртък сутринта и имате сериозни съмнения по отношение на смъртта на Джени? Това ли искате да ми кажете?

— Все още е възможно да я намеря. Трябва да я намеря — настоя Рейчъл. — Наречи ме луда или каквато искаш — няма да си първият или единственият, уверявам те.

Ед само поклати глава.

Джон опита да подходи от друг ъгъл.

— Мен ме интересува това, че Рейчъл очевидно е дошла да се види с теб във вторник. Значи трябва да е пристигнала с кола от Абърдийн до Форт Уилям. Непременно трябва да ни кажеш точно какво ти каза и направи тя, когато беше тук.

— Исусе Христе — почти прошепна Лайънс. — Каква невероятна история!

— Така е — съгласи се Джон. — Можеш ли да ни помогнеш?

Той погледна състрадателно Рейчъл.

— Държеше се малко странно, да бъда честен. Пристигна следобед, около четири часа. Веднага забелязах, че не ти се разговаря. Настоя да си платиш за стаята…

— Освен всичко е пренощувала тук? — прекъсна го Джон.

Ед кимна.

— Добре, продължавай — пришпори го Джон.

— След като се регистрира, седна в оня ъгъл… — Ед посочи към най-малката маса до камината — … и яде нещо, не помня какво. Исках да дойда при тебе да ти правя компания, но ти ми каза, че предпочиташ да останеш сама.

— Как изглеждах? — попита Рейчъл. — Как… как се държах? Тогава имах ли вид на човек, който си е изгубил паметта? Забеляза ли нещо странно в мен?

Ед кимна към своя барман.

— Обикновено не пия толкова рано през деня, но точно в този момент имам нужда от една бира. Нещо за вас, хора?

Джон поклати отрицателно глава, също и Рейчъл. Ед поръча Гинес.

— Дожаля ми за тебе — продължи той. — Разбира се, попитах те как си и какво бих могъл да направя за тебе. Опитах се да те развеселя, но ти въобще не искаше да слушаш. Каза само още едно нещо, освен че ме помоли да те оставя сама. И това нещо много ме изненада.

— Какво ти каза? — попита Джон.

Донесоха на масата Гинеса на Ед. Той отпи глътка, после пое дълбоко дъх.

— Каза, че… — заекна неуверено.

— Ед, моля те — настоя Рейчъл.

Той кимна.

— Говореше за някакъв демон.

Ченето на Джон увисна. Дори и Рейчъл изглеждаше слисана.

— Това изтърси, когато попитах какво те тревожи. Седеше там потънала в мисли. И ми даде този отговор: каза, че търсиш някакъв демон. Но не предложи никакво обяснение. Меко казано, беше доста странно.

Рейчъл се наведе към Лайънс, сякаш да му каже нещо поверително.

— Наистина ли казах това?

— Толкова сигурно, колкото, че този Гинес е черен — заяви Ед.

— Но ти вероятно си се опитал да измъкнеш от нея някакво обяснение? — предположи Джон.

— Разбира се, но Рейчъл не пожела да обясни какво има предвид — твърдо каза Ед. — Тя просто поиска да я оставя сама, затова аз я оставих сама. Малко по-късно погледнах нататък и тя си беше отишла в стаята. На другата сутрин си бе тръгнала, преди да пристигна в хотела.

Когато Ед млъкна, Рейчъл извади брошурата, която беше взела от старото колело. Сложи я на масата, плъзна я по-близо, за да я огледа Лайънс, и после посочи рисунката, която бе надраскала върху нея.

— Какво е това? — попита Ед заинтригуван.

— Демонът, мисля — каза с разтреперан глас. — Намерих го случайно в хотела в Абърдийн, където бях отседнала до вторник. Аз съм го нарисувала, няма никакво съмнение в това, но не съм сигурна какво би трябвало да изобразява. Очевидно, когато съм била там, съм знаела.

Тя погледна въпросително един по един двамата мъже.

Джон проговори първи:

— Значи, ето какво знаем. Ти си тръгнала от Абърдийн във вторник, за да дойдеш тук и си заминала в сряда, за да отидеш… къде? Следващото нещо, което знаем, е, че си се събудила в гората край Уайтмонт в четвъртък сутринта. Ако успеем да открием какво се е случило между тук и там, всичко ще се изясни.

— Как смяташ да го постигнеш? — поиска да разбере Лайънс.

Джон погледна Рейчъл.

— Ще съберем глави. Ед. Има още едно нещо, за което искам да те попитам. Всъщност, това е и причината да дойдем тук. Ти последен си видял Джени преди тя да поеме към планината. За какво разговаряхте?

Ед вдигна ръце.

— Обсъждах това с Рейчъл след погребението в понеделник, в Абърдийн. Говорихме за всякакви работи, но нищо необичайно. Джен пристигна тук предишния петък, късно през нощта. Ходи в планината в събота, а после пак отиде в неделя. След това още веднъж в понеделник…

— На 14 юни — обади се Джон.

— Да. Искаше да се покатери още веднъж за последно, преди да се прибере вкъщи. Обичаше да ходи там. Но не се върна. — Ед снижи глас. — Не бях забелязал нищо странно в нея. Само дето вечер беше много уморена и си лягаше рано. Това може и да беше необичайно, но в разговорите ни всичко беше нормално. Наистина, спомена онзи тип Лестър, от Глазгоу. Спомням си, че ти не го харесваше много.

— Изобщо не го харесвам — изсумтя Рейчъл.

— Случайно да е споменала момиче на име Пола Декърс? — попита Джон.

— Коя е тя? — отговори с въпрос Ед.

— Едно момиче, което изчезнало безследно преди около седемнайсет години.

— Нищо не ми говори.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

— Каза ли нещо за мен? — попита Рейчъл.

— Не — поклати глава Ед.

Разочарованието трябва да се бе изписало върху лицето й, защото той добави:

— Съжалявам — сякаш носеше вина за това. — Иска ми се да можех да ви помогна повече.

— Ти ни помогна. Ед. Благодаря ти — каза Джон и си взеха довиждане с него.

Докато пътуваха обратно към Ардроу Хаус Джон обмисляше ситуацията. Бяха ходили на гроба на Джени и на мястото на фаталния инцидент. Рейчъл може още да не приема смъртта й, но фактите са си факти. Но каква и къде беше връзката между смъртта на Джени и случилото се с Рейчъл в гората на Уайтмонт? И какво общо имаше с всичко това рисунката на онзи звяр? Къде беше неговото място в пъзела? Джон разбираше, че Рейчъл трябва да знае отговорите на тези въпроси. Както и той.

— Почти я чувам, Джон — изведнъж възкликна Рейчъл с далечен глас. — Тя е на някакво опасно място! Не ни остава много време.

— Само така си мислиш, Рейчъл.

— Не — възрази тя. — Знам го. Джен и аз сме повече от приятелки. Ние се усещаме, дори и да сме разделени. Не би могъл да разбереш.

Тези думи увиснаха тежко във въздуха помежду им.

 

 

Стари спомени нахлуха без покана в нея. Онзи ден преди години, първият път, когато станаха нещо повече от приятелки. Бяха ходили в Уелския Принц в Абърдийн. Бяха консумирали порядъчно количество алкохол, чувстваха се замаяни и се гушкаха една в друга. Когато пристигнаха в апартамента, в който живееха, те се прегърнаха и паднаха върху леглото на Рейчъл. Устните на Джени бяха докоснали нейните, а после езикът й започна да изследва нейната уста.

— Отдавна искам да го направя — бе прошепнала Джени.

А Рейчъл? Беше изненадана. Повече от това. Бе замръзнала, докато лежеше в леглото и Джени я покриваше с целувки — гърдите, корема, по-надолу. Не се бе съпротивила, остави Джени да прави с нея каквото поиска.

Защото и аз го исках.

За първи път го бяха направили. На другата сутрин, когато и двете бяха изтрезнели, избягваха да говорят за това и срамежливо отбягваха погледите си. Рейчъл си спомни, че бяха разговаряли за какво ли не, само не и за случилото се през нощта. Докато Джени — разбира се, Джени бе първата, която пое инициативата — не прегърна Рейчъл:

— Не знам за тебе, но аз не съжалявам, че го направихме.

Джени я беше опознала по най-интимния начин, любопитството й бе задоволено и с това всичко приключи. Рейчъл се тормози малко по-дълго, но накрая и тя остави онази нощ зад гърба си.

Наистина споделяхме всичко. Дори и това. И аз знам какво точно е то. Просто ми се е изплъзнало от ума. Само ако можех да си спомня…

Но туй то. Не можеше.

Още веднъж си спомни трудния си път през гората край Уайтмонт. Беше студено, беше дълбока нощ. Сама и в същото време не беше сама.

Споменът беше последван от кошмара, който сънува първата нощ в Ардроу Хаус.

После, незнайно поради каква причина, сякаш невидими ръце я сграбчиха и я избутаха пред някакво огледало. А в това огледало се видя такава, каквато беше наистина — смъртно изплашена жена. Човек, който бяга от нещо, и то не просто през последните дни, а от доста по-отдавна. Не от някакъв демон, а от себе си.

И видя образ — на Джени и себе си в къщата на родителите на Джени. Грейс бе излязла да прекара една вечер навън с Бил — по онова време той бе още жив — и Джени беше направила палачинки. По цялото й лице и дрехи имаше бяло брашно, цялата кухня бе посипана с фин прах. Джени се заливаше от смях. Това беше един от най-хубавите спомени на Рейчъл: скъпоценна рисунка, която къташе в ума си.

Само че рисунката се рушеше. Нокти, остри като бръсначи, разкъсваха платното, раздираха картината отвътре, а после от дупката изскочиха глава на вълк и черни крила.

Рейчъл рязко бе изтръгната от своя унес.

Втренчи се напред и изтри капките пот от челото си.

Накрая си помисли за Лестър Къминг. Трябваше да се срещнат с него; нямаше какво друго да направят. Дали да е днес? Щеше ли да е разумно Джон да обърне колата и да тръгне към Глазгоу вместо към Ардроу Хаус?

Може би идеята беше добра, само че тя се чувстваше изтощена. Посещението при бившия на Джени щеше да почака за някой друг път. Утре, каза си тя.

Всичко щеше да се окаже съвсем различно.

 

 

Джонатан не сваляше очите си от пътя. Пътуването обратно до Ардроу Хаус беше почти три часа. Спря на бензиностанция на Бритиш Петролиъм да зареди пасата. Когато плати и седна обратно зад волана видя, че Рейчъл бе заспала дълбоко. Вместо да потегли, той помести колата на един малък паркинг до бензиностанцията.

Измъкна от джоба на сакото си химикалка. Не Паркера, а една проста, пластмасова химикалка, която винаги носеше като резерва. Оглади върху крака си касовата бележка от бензина откъм обратната страна и написа върху нея:

Преди 11 юни: Джени задълбава в стария случай с Пола.

11 юни — петък: Дж. изпраща имейл в 02:30 сутринта. Посещава Ед. Ходи в планината в събота, неделя и понеделник.

14 юни — понеделник: Дж. загива.

15 юни — вторник: Рейчъл научава новината от Чарли.

До 19 юни: Рейчъл не казва нищо.

19 юни — събота: Рейчъл тръгва за Шотландия, „много неща за вършене“

21 юни — понеделник: погребението на Джени. Последния път, в който разговаряхме. Нищо специално от нея. Кога Рейчъл е нарисувала демона? Защо?

Мястото за писане свърши. Джон се огледа, търсейки друг къс хартия. Сети се за споразумението за наем на колата и го намери в жабката. Сгъна договора наполовина и започна да пише върху празния гръб.

22 юни — вторник: Рейчъл напуска Старото колело. Защо? Пристига при Ед в 4 следобед. Говори за демон.

23 юни — сряда: Рейчъл напуска Ед рано, около 8 или 9. С каква цел? Мисия? Нещо общо с демона? Сигурно.

24 юни — четвъртък: Рейчъл идва на себе си в гората до Уайтмонт, вероятно между 2 и 4 часа през нощта. Временна обща амнезия. Прибрана от Стивън и Елън. Рейчъл казва, че Джени не е мъртва. Трябва да я намери.

25 юни — петък: Рейчъл не спи. Мъгляв спомен за нещо в тъмното. Обратно при Стивън и Елън. При лелята. В Старото колело. Рисунката на демона. Предполага се, че демонът е бил в тъмното с Рейчъл.

26 юни — събота: Посещение при майката на Джени. Според майката Рейчъл знае с какво се е занимавала Джени. Пола? Още съмнения относно смъртта на Джени. Посещение при Чарли. Изскача случая с Пола Д. Посещения при Рой и Франсис Д. и Колинс. „Там имаше нещо, нещо не от този свят.“ Пак ли демонът?

27 юни — неделя (днес): до Форт Уилям. Рейчъл е била там на 22 и 23 юни. Рейчъл твърди, че чува и усеща Джени. Няма много време.

Джон беше изписал гърба на договора за наем. Погледна втренчено касовата бележка и листа върху скута си. Какво можеше да научи от бележките си?

— Имейлът от 11 юни е бил за работата на Джени върху случая с Пола — прошепна на себе си той. — Да допуснем това за момент. Но Джени не е могла да довърши работата си. Затова Рейчъл е поела нещата, затова е трябвало да свърши много неща. Какво общо има демонът с всичко това, за бога?…

Джонатан спря. Хрумна му нещо.

— Възможно ли е Рейчъл да е намерила демона в сряда?

Каза го по-силно, отколкото искаше. Хвърли поглед настрани, но тя не се беше събудила.

После пред него проблесна следваща мисъл: Дали демонът, или каквото и да е това нещо, не е отвлякъл и Джени, и още я държи?

Джон зарея поглед навън, оттатък бензиностанцията и пътя, към зелените хълмове и дълбоките сини води на близкото езеро.

Не, реши той, не е възможно. Джени е загинала във Форт Уилям, а Рейчъл се е натъкнала на него в Уайтмонт, на сто и петдесет мили разстояние. Не можеше да проумее как е възможно двете събития да са свързани? Какво изпуска? По дяволите, това беше отчайващо!

Джон запали, излезе на заден от паркинга и отпраши на изток.

 

 

Дървета, къщи, улични лампи — всичко се плъзгаше покрай тях. Минаваше седем. Когато Рейчъл се разбуди от кратката си дрямка, тревогата в тялото й не я бе напуснала. Същото чувство има човек понякога в неработен ден. Един от онези дни, в които ти липсва увереност в себе си. Когато нищо не става както трябва, когато нищо не иска да стане както трябва и всяко нещо, което направиш, е неправилно разбрано. Рейчъл не се чувстваше в безопасност. Нещо приближаваше. Нещо неприятно.

Половин час преди да стигнат до Ардроу Хаус предчувствието й се сбъдна. Блекбърито на Джон иззвъня. Без да се замисля, той измъкна телефона от отделението за дискове под стереоуредбата на пасата и го допря до ухото си.

— Ало?

Слуша известно време безизразно, после изви вежди и заекна:

— Божичко. О, боже!