Джак Ланс
Черен спомен (14)

13

Стивън отвори бутилка Макалан и наля в четири чаши. Главата на Рейчъл още беше замаяна и Джонатан, Елън и Стивън я наблюдаваха. Джонатан я приласка при себе си на дивана.

— Значи ти не си бил на погребението — каза тя и опря глава в гърдите му.

— Не.

— Защо не исках да си там?

— Беше много неясна по въпроса. Каза, че си искала да помислиш, че имало неща, които трябва да свършиш. Беше малко възбудена.

— Неща, които трябва да свърша? Какво например?

— Не ми каза.

Тя млъкна за момент.

— Как стигнах дотук? Със самолета?

— Не, с твоята кола.

— И бях изчезнала тези последни няколко дни?

— Рейчъл… не е нужно да правим това точно сега.

— Аз искам. Искам да знам какво съм правила, след като съм тръгнала от къщи.

Колко голяма беше тази част от живота й, която вече не си спомняше? Две седмици? Три седмици? Така изглеждаше. Онова, което Джонатан разказа за Джени изглеждаше невъзможно, но трябваше да й разкрие всяка подробност, независимо колко бе незначителна.

— След като замина онази събота, всеки ден се чувахме по телефона — до вторник. Оттогава насетне телефонът ти беше изключен. Сега знам, че си напуснала хотела същия ден. Но не си отишла в Ардроу Хаус.

— Какъв хотел?

— Старото колело в Абърдийн. Предполагаше се, че ще останеш там до вчера, а после ще прекараш няколко дни в къщата на Елизабет.

— Ключовете… — каза тя.

— Ключовете ли?

— У мен имаше ключове…

— Чакай, ще отида да ги донеса — обади се Елън и излезе от стаята.

— Какво друго? — попита Рейчъл.

— Сега стигнахме до миналата нощ, която очевидно си прекарала навън в гората, в планината.

Чу отчаянието в собствения си глас.

— И после се качи на самолета — каза тя.

— Да, не можех да понеса да чакам повече.

Тя все още се чувстваше така, сякаш той разговаряше с друг човек — сякаш някой друг бе изгубил най-добрата си приятелка, някой друг беше стоял до ковчега и беше изнасял надгробно слово в църквата.

Рейчъл беше сънувала кошмари, в които майка й и баща й умираха. Понякога те бяха така живи, че почти се разплакваше от облекчение, когато се събуждаше и разбираше, че е било само сън. Защо не можеше и това да е сън?

Може би беше.

Трябва да я намеря.

Мисълта отново се върна при нея, заедно с притискащото усещане, че скоро ще остане с празни ръце, че не й остава време.

— Когато говорихме за последно, в понеделник… — тя прехапа долната си устна. — Тогава имах ли памет?

— Да, Рейчъл. Все още помнеше всичко.

— Казах ли нещо за това, което се готвя да правя?

— Не. Говорихме главно за погребението, не за твоите планове.

— Ето ги — каза Елън, която се върна в дневната с двата ключа.

— Може ли да ги видя? — помоли Рейчъл.

Когато Елън й подаде ключовете, в същия миг знаеше закъде е сребристият ключ.

— Къщата на леля ми — каза убедено.

— Дала ти го е в понеделник — обясни Джон. — Каза ми го, когато говорих с нея по телефона. А другият?

— Обзалагам се, че е за хотела.

— Трябва да си го взела с тебе случайно — предположи Джон.

— Изглежда е така.

— И нямаше нищо друго у тебе? Какво ще кажеш за ключовете за колата? Или за твоя апартамент?

— Не са у мен — отговори тя.

Пийна малко уиски и това помогна да се успокои, но също така направи света по-замъглен. Джон виждаше, че е изтощена.

— Мисля, че сега трябва да вървим — рече накрая той. — Ще те заведа в Ардроу Хаус и ще те сложа да си легнеш.

Този път тя не възрази. Той се изправи и се обърна към Елън и Стивън.

— Значи тръгвате? — попита Елън.

— Да — отвърна Джон. — Изглежда най-разумно. Ще я оставя да поспи и ще видим какво ще стане.

— Мъдро решение — одобри Стивън.

Рейчъл успя да се усмихне.

— Ако не беше ти, още щях да скитам там.

— Всичко е наред — Стивън махна с ръка на благодарностите й. — Но поддържайте връзка с нас. Нека да знаем как се справяш.

— Обещавам — каза Рейчъл. — Вие двамата сте толкова мили хора. Никога няма да ви забравя.

Целуна Стивън и Елън за сбогом, а после излязоха отвън до колата на Джон. Той отвори вратата на пасата, тя седна и потеглиха.

Единственото нещо, което знаем, е, че си прекарала миналата нощ в гората…

Това беше факт. Всичко останало изглеждаше сюрреалистично.

Горските хълмове и ливади се простираха от двете им страни, както са били там вечно; вчера и предишния ден, във времената на келтите и милиони години преди това. Шотландската природа беше вечна.

Но нейното съществувание се беше разклатило. Тя беше ли съществувала вчера?

Струваше й се, че животът й започва днес, че всичко преди днес е било кошмар. Понякога е невъзможно да различим реалността от сънищата.