Джак Ланс
Черен спомен (15)

14

Джонатан познаваше Рейчъл от времето, когато двамата работеха заедно в Ландън Поуст. Когато напусна армията на двайсет и седем, прекара три години работейки за вестника и накрая стигна до поста главен редактор на отдел Вътрешни новини.

Когато навърши трийсет, реши да започне самостоятелен бизнес. Основа агенция за разработка на текстове и създаване на уебсайтове — нещо, което винаги бе искал да прави. Баща му, оксиженист в Стоманолеярна Флин, беше силно против начинанието му като предприемач. Майка му беше на същото мнение. Да си самонает бе изпълнено с рискове, говореха те. Той имаше добра кариера във вестника, настояваше баща му. Защо да я изхвърля на вятъра? Но Джонатан беше непреклонен. Щеше да започне свой собствен бизнес, край на дискусията.

Първият му голям клиент беше Ландън Поуст — клиент, който продължаваше да е негов. През 2008-ма, първата година, бе работил вкъщи. През 2009-та беше взел под наем цял етаж от Уелс Билдинг, офис-комплекс близо до центъра на Челмсфорд, който делеше с консултантска фирма и адвокатска кантора. В неговия офис имаше работно пространство за трима служители. С нарастване на обема на работа знаеше, че ще се нуждае от помощници. Първият човек, за когото се сети, беше Рейчъл Сондърс; негова бивша колежка от Поуст.

Две години преди това, в късния следобед на един необичайно горещ летен ден, беше минала край бюрото му за първи път. Погледът му падна върху нея, защото тя бе така изумително привлекателна. Лице със загар, дълга, гарвановочерна коса, стегнато, гъвкаво тяло — мечтата на всеки нормален мъж за желаната жена. Беше я определил като малко над двайсет, до двайсет и пет.

Тя имаше среща с Кевин Бексби, шефът на Джон, и бе влязла в неговия офис. Петдесет минути по-късно излезе. Бексби се ръкува с нея, а тя изпрати на Джонатан широка усмивка, докато минаваше край бюрото му. За своя изненада усети как сърцето му се разтуптя. По-бързо, отколкото беше туптяло за Роузи през двете години, прекарани с нея — преди тя да избяга с някакъв тип на име Рик Чапман.

По-късно през деня попита Бексби коя беше младата жена, влязла в офиса му.

— Кандидат за работа.

— Така ли? Квалифицирана ли е?

— Ти да не би да искаш да вършиш моята работа? — измърмори недоволно Бексби.

— За нищо на света — ухили се широко Джон. — Смея ли?

Няколко седмици по-късно Бексби обяви, че редакторският отдел ще бъде попълнен с Рейчъл Сондърс. Сутринта на първия й работен ден я запознаха с нейните колеги. Джонатан й подаде ръка и когато тя я стисна топло, реши да я опознае по-отблизо — и то по-скоро. После откри за свой ужас, но не изненада, че тя редовно излиза с някого.

Тя работеше в отдел Градски новини, един етаж по-долу от него, което правеше трудно да я среща случайно. Когато най-сетне получи възможност да говори с нея, беше след като направи най-голямата издънка в кариерата си.

Беше написал статия за строителна измама. Джон бе цитирал ненадежден източник и на всичко отгоре беше объркал фактите. Когато отпечатаха пълната с политически заряд статия в Поуст, Бексби така побесня, че Джон се изплаши да не изгуби работата си.

Онази вечер, в мъртвия час между края на дневната смяна и пристигането на нощната, той седеше сам в барчето и унило гледаше в пластмасовата чаша за кафе. В този момент влезе Рейчъл и седна на масата до него.

— Чух какво се е случило — каза тя. — Как си?

— Имал съм и по-добри дни — отговори той.

За негова изненада тя се усмихна. Не се засмя, но и не го потупа съчувствено по гърба. Рейчъл Сондърс очевидно се забавляваше.

— Е, нали знаеш какво казват? С днешния вестник ще увиеш утрешната риба.

Джонатан погледна някъде в страни.

— Гледай Бексби да не те чуе. За него всеки брой на вестника е свещен.

— Само исках да кажа, че с това светът не свършва.

Той въздъхна тихо.

— Е, аз пък си мислех какво ли е да отидеш в манастир?

Тя го изучава известно време, а после кимна:

— Прав си.

Той я погледна озадачен:

— Моля?

— Монашеското расо би ти стояло добре. Имаш и хубав глас. Обзалагам се, че монахините ще останат впечатлени.

Той се засмя, но не беше в настроение.

— Твърде мила си с мен.

— Знам — рече тя весело. — Винаги съм готова да депресирам още повече депресираните. Това ми е нещо като мисия в живота.

Засмя се с оня прекрасен смях, наведе се напред и сложи ръцете си върху неговите:

— Не позволявай да те засегне твърде дълбоко. Животът е твърде кратък.

 

 

Затова когато мислеше кой трябва да е първият му служител в Райт Тинг, той се бе сетил за нея. Не само заради приятелството им от Поуст, но също така защото беше добра в работата си. За нея, както и за него, преминаването от вестника към неговата агенция съдържаше риск. В Поуст тя знаеше какво държи в ръцете си, което не беше така в малката агенция — в края на краищата той можеше и да банкрутира — но може би тя щеше да се зарадва на предизвикателството. Поне можеше да я попита. Ако откаже, винаги можеше да публикува във вестника обява, че си търси помощник.

Обади й се и тя каза, че ще си помисли. Не й трябваше много време. Седмица по-късно му звънна и прие предложението.

Веднага щом започнаха да работят заедно, откриха разликата между това да са колеги във вестника и да работят като колеги в малка агенция. Нейната разхвърляност беше постоянен източник на раздразнение за него. Бюрото й вечно беше в безпорядък. Поради това тя забравяше едно, губеше друго и нарушаваше крайни срокове. Беше хаотична и вкъщи, призна тя. Получаваше непрекъснато напомняния за плащане, или звънеше помощничката на зъболекаря в кисело настроение, за да я смъмри, че е изпуснала часа си. Но тя обеща да се постарае и да се поправи.

— Би било чудесно — каза той, не без нотка на сарказъм.

Джонатан винаги поддържаше нещата си в ред — което изключваше случайните грешки. Мразеше бъркотията. Винаги педантично се беше придържал към реда и чистотата — поведение, засилено от годините служба в армията.

Единственият път, когато наистина й се ядоса, обаче, беше когато изгуби скъпа сребърна химикалка Паркър, любимата му. Случи се една сутрин, когато закъсняваше за среща. Трябваше да си намери химикалката, преди да тръгне и докато търсеше по бюрото, забеляза Рейчъл до отворената врата на неговата стая.

— Рейчъл! — извика тревожно, застанал на колене до стола си.

Тя го видя на земята и се ухили.

— Прошепнахте името ми, милорд?

— По дяволите, дръж се сериозно. Не мога да си намеря химикалката Паркър. Ти ли я взе?

— Бих ли посмяла? Ти ми забрани да влизам в тази стая, забрави ли? Освен когато трябва да се изхвърли боклукът от кошчето или искаш кафе. Не бих си и помислила да взема нещо твое.

— Е, не мога да си намеря химикалката.

Усмивката й стана още по-широка.

— Бедното момче, наистина ли изгуби нещо? Ти? — Тя дойде и седна до него на стола му. — Продължавай. Много е забавно.

Лицето му се покри с червенина; за миг остана безмълвен, втренчен в нея. След това тя стана със смях, и двамата потърсиха и намериха химикалката. Беше се изтърколила зад един шкаф с папки.

Нещо друго също се бе променило, откакто за последно се бяха видели в Поуст. Тя се бе разделила с приятеля си. Отново беше свободна, така бе казала, и беше решила да си остане такава дълго време. Бе опитал всичко, за да промени решението й, ала тя не отстъпи.

Но той продължи да я преследва настойчиво и не след дълго започнаха да делят едно легло. Независимо от това Рейчъл бе решена да позволи връзката им да стигне само дотам. Беше се преместила от Рединг в апартамент в Челмсфорд през 2009 година и той понякога оставаше при нея. Тя обаче не се премести при него, въпреки настояванията му. Искаше да води свой собствен живот.

Имаше си и чудатости. Най-странната според него беше ненавистното й отношение към птиците. Мразеше ги. Почти всичко, което летеше, я караше да изпитва безпокойство и страх. И много боледуваше. Често пъти сънят й беше накъсан и се чувстваше зле дни наред. Неведнъж й бе казвал, че трябва да си направи пълни изследвания, но тя винаги отказваше.

Това беше техният живот доскоро. Той се бореше да направи Райт Тинг преуспяла агенция и през 2010 година нае Джефри Коумс като офис мениджър. Той имаше същите хобита като него и играеше ръгби в един местен клуб. И непрестанно ухажваше Рейчъл.

Но миналата седмица всичко се промени.

 

 

След като минаха през Олдхед, Торфинс и Кинкардин О’Нийл, пристигнаха пред Ардроу Хаус. Къщата се намираше на три мили от село Абойн, на частен черен път, който извиваше между високи борове. Отпред пред къщата имаше пасище за крави; зад нея се извисяваха до небесата хълмовете Калантих. Самата къща беше скътана в края на гората.

Джонатан плъзна колата край белите стени на Ардроу Хаус и паркира пасата. Рейчъл слезе и влезе вътре. Къщата миришеше на свежо, след като леля й бе почистила. Винаги се стараеше на гостите й да не им липсва нищо, а като знаеше, че следващият й гост щеше да е Рейчъл, вероятно е била мотивирана да направи жилището безупречно. Рейчъл беше нейното малко момиченце и нищо не бе прекалено добро за нея.

Ардроу Хаус беше уютна, романтична и семпла: имаше само две спални, кухня, баня и дневна. Но каква гледка! Едната спалня предлагаше панорама към поляни и хълмове. През еркерните прозорци в дневната гората изглеждаше като рисунка, направена от ръката на Бог. Килимче на карета украсяваше мястото пред камината, а столовете бяха тапицирани и удобни. Къщата винаги я беше очаровала. Но не и днес.

— Имаш ли нещо против да полегна? Направо съм разнебитена.

— Абсолютно нищо. Идеята е отлична. Ще ти помогна да си легнеш.

— Мисля, че мога да се справя.

Рейчъл влезе в спалнята, съблече се и легна в леглото с балдахин. Джон седна до нея.

— Ти се върна. Само това е важно сега — каза той.

Грешиш, Джон, защото аз трябва да я намеря. Тя не е мъртва — просто не искам да го повярвам.

Беше му го казала, но той не бе убеден.

Ще я открия, кълна се.

Но не днес. Всичките й сили бяха изцедени. Очите й се затвориха.

Чу как леглото изскърца, когато той стана. После всичко угасна.

 

 

Тъмнина, нищо, освен чернилка и нейното собствено дишане, единственото нещо, което чува. Не е сама; при нея има нещо. Не може да го види, скрито е в мрака, но то е там и я наблюдава. Трябва да избяга, но не може, не може да се махне. Дишането й зачестява, зад стиснатите й зъби се надига вик. После чува нещо като ръмжене. Ниско и заплашително. Все още не вижда нищо, но после то се връща: гъргорещото громолене, така близко…

 

 

Рейчъл изпищя и се изправи в леглото. Беше окъпана в пот и за миг нямаше представа къде се намира. Все още беше тъмно. После си спомни. Ардроу Хаус.

Джонатан спеше спокойно до нея. Не се събуди. Тя огледа стаята и очите й се спряха на прозореца, зад който стоеше мрака на нощта.

Плъзна се изпод завивката и стана. През главата й премина пронизваща болка. Отпусна се на края на леглото. Притисна ръка към слепоочието си и се опита да си припомни кошмара. Спомни си мастилена тъмнина и … при мен имаше нещо.

Кой беше? Какво беше? Нямаше представа, но определено го чу да ръмжи.

В истинския живот, не просто в този кошмар.

Някакво животно.

Какво се беше случило с нея, преди да дойде в съзнание в гората?

Пое дълбоко дъх, за да се успокои. После стана пак и тръгна към вратата на спалнята. Олюля се и се хвана за един стол, точно навреме. Отново започна да диша дълбоко, борейки се с вълната на прилошаването. Стигна до вратата и тъкмо щеше да я отвори, когато разбра в пристъп на ужас, че се страхува. Заповяда си да го направи и вратата се открехна. Надникна в коридора. Там нямаше нищо.

Рейчъл пристъпи напред към кухнята. Влезе в нея, светна и седна на кухненската маса; умът й се бореше с тъгата, нещастието и страха.

Огледа се наоколо. Всичко изглеждаше нормално. Кухненският плот. Шкафчетата. Тенджерите и тиганите. И кухненският прозорец. Погледна през прозореца. Стори й се, че вижда някой или нещо навън, което я гледаше, и по тялото й премина тръпка от ужас.

Каквото и да бе преживяла на хълмовете край Уайтмонт, то е било ужасно. Все още не можеше да сглоби пъзела, но чувството на страх растеше в нея като злокачествен тумор.

Там не е била сама.

През нощта нещо се спусна върху мене отгоре.

Рейчъл затвори очи. В ума си изведнъж видя Джени Дугал. Тя се намираше на някакво тъмно място, което Рейчъл не познаваше. Джени протегна ръка. В очите й имаше страх, устата й се отвори.

На Рейчъл й се стори, че казва: Ела да ме спасиш.