Джак Ланс
Черен спомен (34)

33

Джонатан излезе навън и притича към колата си през поредния проливен изблик на облаците. Мушна се зад волана и приглади с ръце мократа си коса. После изсуши доколкото можеше ръцете си в дънките и се обади на семейство Маккензи. Отговори Елън.

— Здравей, Елън, мога ли да говоря със Стивън? — дори и за самия него молбата прозвуча повече като искане.

— Джонатан! Да, разбира се. Ти добре ли си?

— По-късно, Елън, моля те. Трябва да говоря със Стивън.

Тя не настоя.

— Тук е. Почакай.

— Джонатан? — чу гласа на Стивън. Прозвуча разтревожено.

— Мисля, че знам къде се намира — припряно каза той.

— Какво? Кой да се намира някъде?

Джонатан се плесна по челото. Възрастният човек още не знаеше нищо.

— Рейчъл изчезна, Стивън. Снощи, от Ардроу Хаус. Беше отвлечена.

— Отвлечена ли? Рейчъл? — попита невярващо Стивън.

— Когато се събудих, нея я нямаше. Ключалката на входната врата беше разбита. Някой е влязъл вътре. И мисля, че знам кой е.

Стивън мълча известно време.

— Ти къде си и какво мислиш да правиш?

— Мисля, че знам къде живее този тип — заяви решително Джонатан. — Имам нужда от тебе, за да ми показваш пътя.

— Разбира се — съгласи се Стивън, без да задава повече въпроси.

— Идвам веднага. Би трябвало да съм при теб след около половин час.

— Ще се приготвя — обеща Стивън.

Въпреки силния дъжд Джонатан стигна пред дома на семейство Маккензи за трийсет и пет минути. Още преди да е спрял до бордюра, от вратата изскочи Стивън с чадър в ръката. Елън бе застанала на прага.

Джонатан отвори вратата на предната седалка и Стивън се наведе вътре.

— Нямам представа какво си намислил, но по лицето ти чета, че не искаш да влезеш за чаша чай.

— Няма време за това, Стивън. Трябва да тръгваме веднага.

Стивън помаха на Елън, застанала до вратата с ръце, скръстени на гърдите.

— Върви — извика тя.

Стивън кимна и седна на предната седалка до шофьора.

Джонатан бързо потегли.

— Първо искам да се върна в Катбърт.

— Както кажеш — отговори Стивън.

Пристигнаха в Катбърт и Джонатан паркира колата до едно дърво. Слязоха. Въпреки че дъждът не преставаше, Стивън реши да остави чадъра в колата.

— Така или иначе ще се измокря — вдигна рамене той. — Голяма работа. Да вървим.

Последната част от пътуването си направиха пеша. Можеха да стигнат докъдето трябваше с колата, както го информира Стивън по пътя, но Джонатан реши да не го правят. Пътеката — която днес беше кална пътека — бе единственият начин да се приближат незабелязано.

Дейв Пукас настоятелно беше помолил Джонатан да не прави нищо в Катбърт. Той обеща да изпрати детективи до часове, които да арестуват заподозрения и да го доведат за разпит.

— Да не правя нищо? За нищо на света! — бе казал Джонатан на Стивън в колата, след като му предаде разговора си с Пукас. — Нямам особено доверие в полицията и освен това не съм убеден, че Дейв наистина може да изпрати екип полицаи. Вероятно няма да приемат подозренията ми достатъчно сериозно. И дори Дейв да успее да го уреди, колко време ще отнеме? За Рейчъл може да е твърде късно, ако вече не е.

Стивън кимна в знак на съгласие.

— Ако стигнем там и полицията още не е дошла, ще действам сам — каза Джонатан. — Не искам да замесвам и тебе. Ако се натъкнем на убиец, нещата могат да станат рисковани. Елън ще ме убие, ако ти се случи нещо.

— Не се тревожи — увери го с усмивка Стивън. — Елън няма да остане вдовица точно днес.

Стивън избра различна пътека от тази, която бяха използвали двамата с Рейчъл предишния петък. Джонатан го следваше отзад, докато преминаваха покрай къщи, отчасти скрити в зеленина. След последната къща Стивън изкачи няколко дървени стъпала, водещи към поляна, по която пътеката продължаваше почти невидима сред високите треви.

Пътеката скоро се превърна в сравнително стръмна горска пътечка. Дъждът пляскаше по листата около тях, вятърът беше силен и пронизващ. Минаха покрай малък водопад. Джонатан стъпваше внимателно, за да не се спъне в камъни или клонки, или да усуче глезена си в някоя дупка. Стивън беше по-опитният турист от двамата и Джон трябваше да полага усилия, за да остава в крак с него.

Джонатан се сети за Елън. Стивън бе скочил в колата без нито миг колебание; дори не беше казал довиждане на жена си. Ами ако тази сутрин наистина завърши с кръвопролитие и смърт?

Но нямаше смисъл още отсега да се тревожи за това.

След известно време пътечката стана хоризонтална. Джонатан чу вик в планината някъде отдалече, в подножието на хълма, покрит с дребни дървета, храсти и папрат. Стори му се, че чува от мокрите дълбини гласът на Джон Колинс, който шепнеше предупредително: там имаше нещо, което не беше от този свят.

Каквото и да беше това, сигурен бе, че се движи право към него през проливния дъжд.