Джак Ланс
Черен спомен (30)

29

Джонатан се събуди и видя, че Рейчъл не бе до него. Първата му мисъл не беше за нещо сериозно. Сигурно беше в банята. Затвори отново очи.

Известно време по-късно сънено протегна ръка, но нея още я нямаше. Странно! Приповдигна се на лакът и светна нощната лампа. Наистина беше сам в леглото. Рейчъл не бе и в спалнята. Будилникът показваше 04:18.

Озадачен, той избута одеялата и отиде в банята. Щракна копчето на осветлението. Нямаше никой.

Помисли си за кухнята, където я бе намерил веднъж посред нощ и реши да отиде да надникне. Коридорът беше тъмен като останалата част от къщата. Никъде не светеха лампи, включително в кухнята. Запали осветлението, но и там я нямаше.

Къде бе отишла? Джон се обърна, върна се в спалнята и светна лампата, монтирана на тавана, надявайки се да види Рейчъл седнала или легнала на дивана. И тук нямаше късмет и започна да се тревожи. Щом не е вътре, значи трябва да е отвън, а кой нормален човек би дръзнал да излезе в нощ като тази?

— Рейчъл! — извика той.

Никакъв отговор.

Имаше само една стая, в която не беше проверил: втората, по-малка спалня. Отиде там и отвори вратата. Стаята беше тъмна и студена.

— Рейчъл! — извика пак.

Отново не получи отговор. Усети как вътрешностите му се смразиха.

Възможно ли е наистина да е заминала някъде?

Ако бе така, щеше да вземе колата. Беше оставил ключовете на кухненската маса. Побърза назад към кухнята и намери ключовете там, където ги бе оставил.

Джон тръгна към малкото антре зад предната врата и светна лампата над закрития портал. Отвори отключената входна врата, прекрачи отвън и усети как дъждът го шибна в лицето. Под блясъка на монтираната на стената лампа видя колата си, паркирана точно там, където я беше спрял.

Възможно ли е да е излязла боса в тази ужасна буря?

Това противоречеше на всякакъв разум и той отказваше да повярва.

— Рейчъл! — изкрещя.

Вятърът отговори с вой.

Вниманието му се прехвърли върху вратата. Защо не беше заключена? Погледна по-отблизо.

Ключалката беше разбита. А на пода имаше локва вода. Рейчъл наистина бе напуснала Ардроу Хаус.

Ако беше мокър само подът и нищо друго, би повярвал, че е тръгнала по свое желание. Но счупената ключалка означаваше, че някой беше проникнал със сила отвън.

Това убеждение бе последвано от ужасяваща мисъл.

Възможно ли е да е била вдигната от леглото и аз да не съм усетил нищо?

Това изглеждаше невероятно. Не спеше чак толкова дълбоко. Трябва да е станала по собствено желание. Но какво се е случило? И къде беше тя?

Джон изведнъж усети гадене и слабост. Отпусна се върху мокрия под, бе шокиран. Но веднага се стегна. Животът й би могъл да зависи от това да запази ума си ясен.

Изчезването й доказваше веднъж завинаги, че нейната леля не е била изненадана от обикновен крадец. Елизабет беше убита умишлено и сега убиецът бе отвлякъл Рейчъл. Защо е трябвало първо да убие старата жена? Кой беше този психар, който по някакъв начин я бе измъкнал от леглото?

Нямаше обяснение.

Жива ли е още? Или вече я е убил?

Умът му се бунтуваше при самата мисъл за това, но трябваше да приеме тази възможност. Точно както факта, че леля Елизабет беше убита, както и Пола Декърс.

Не мисли за това. Сега трябва да действаш!

Да, но как? Какво, за бога, би могъл да направи?

Джон се изправи на крака и скръсти ръце пред гърдите си.

Ключът е Джени.

Тази странна мисъл изскочи сякаш от нищото.

Беше убеден, че това наистина има връзка с Джени. По-точно, свързано беше с някаква тайна договорка между нея и Рейчъл. Те двете определено бяха обсъждали някои неща точно преди Джени да умре. Тази тайна можеше да изплува на повърхността само ако Рейчъл си върне паметта, защото никой друг не знаеше за нея.

Джон сплете пръсти зад главата си и се загледа в тавана.

— Какво беше, Рейчъл?! — извика отчаяно в нощта. — За какво беше онзи имейл от Джени? Какво общо има той с убиеца? Как да те намеря?

После стисна юмруци и изрева:

— Къде си!

Като не получи отговор, той отиде в дневната и се тръшна върху дивана.

Какво, по дяволите, изпуска? Трябва да има нещо, за което да се хване. Все повече и повече му се струваше, че Рейчъл е била по дирята на убиеца, преди да изчезне — преди да изчезне първия път. Беше нарекла извършителя „демон“. Дори го бе нарисувала. Само дето убиецът не можеше да е някакво крилато чудовище, защото такива неща не съществуват.

Или съществуват? Била ли е през цялото време права и има ли наистина някакво създание, което броди наоколо?

За един кратък миг почти повярва в това.

Каквито и да бяха фактите, човекът или нещото, убило Елизабет, се беше върнало и бе отнесло Рейчъл със себе си.

Ако Джон успее да открие тайната на Рейчъл и Джени, можеше да разбере и какво следва да направи. Но тайната беше погребана, нали?

Изведнъж получи вдъхновение — една идея така съвършено логична, че всъщност би могла да е от практическа полза.

Първият му порив бе да грабне джиесема, но после реши да подходи другояче.

Щеше да отиде да се види с нея.