Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hellevanger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2022 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2022 г.)

Издание:

Автор: Джак Ланс

Заглавие: Черен спомен

Преводач: Мария Йоцова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: холандски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателство Делакорт

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман (не е указано)

Националност: холандска

Печатница: Полиграфюг АД

Редактор: Мила Иванова

ISBN: 978-954-690-046-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16461

История

  1. — Добавяне

5

Изведнъж Стивън Маккензи видя насреща жена, която залиташе по средата на пътя.

Сърцето му почти спря. Настъпи спирачката на реното, гумите изсвириха и изгубиха скоростта си на движение. Беше близо, толкова близо; нямаше да избегне удара с нея. Присви очи и стисна зъби, очаквайки смъртоносния сблъсък.

В последния момент нави волана и колата зави надясно, обръщайки се почти на триста и шейсет градуса. Хвърли поглед към страничното огледало. Тя беше там, стоеше права като по чудо. Не я беше ударил!

Целият трепереше, усещаше как капките пот избиват по челото му.

О, боже, Исусе, едва не прегази човек!

Почти уби човек.

Обърна реното разтреперан. Тя стоеше на средата на пътя като статуя от плът и кръв; беше очевидно безразлична, дори не беше смутена, сякаш бе изпаднала в транс. Прецени, че е доста над двайсетгодишна, може би беше прехвърлила трийсетте. А бе и красива, макар и ужасно разчорлена.

Той отвори вратата на колата и слезе.

— Добре ли сте, госпожице?

Тя гледаше втренчено в далечината. Очите й бяха празни, сякаш бе сляпа. Сляпа и глухоняма.

— Беше на косъм — промълви той.

Тя не отговори нищо; изглежда дори не го чуваше и виждаше.

Какво й има на тази жена, зачуди се Стивън. Като я изучаваше, забеляза, че се беше търкаляла в кал. По лицето й имаше тъмни петна от пръст. Или беше кръв? Блузата й се беше разкопчала и бе разкъсана, също и якето. Щом се е борила с някого едва ли бе сляпа. Може би онзи човек все още я преследва. Стивън се огледа, но не видя никого. Пристъпи към нея.

— Добре ли сте?

Пак никакъв отговор.

— Какво ти става? — попита той, но не грубо. — Не се тревожи; няма да ти направя нищо.

Появи се друга кола. Наложи се да отклони, за да избегне удара с колата на Стивън. Шофьорът натисна рязко клаксона и изчезна зад следващия завой.

— Откъде си? — попита я Стивън.

Тя остана мълчалива. Стивън започваше да се чувства неловко. Трябва ли да се върне в колата си и да я остави? Не, разбира се, че не. Не можеше да я остави, докато не е сигурен, че се е прибрала благополучно, където и да се намира домът й. Може би е надрусана. В наши дни стават най-невероятни неща. Но му се струваше, че тя не разбира езика, на който й говори, защото продължаваше да гледа втренчено напред с празен поглед.

Стивън познаваше всички в този край. Не е тукашна, заключи той. Студен вятър го блъсна в лицето. Потрепери не толкова от студ, колкото, заради това че едва не беше убил тази нещастна млада жена. Приближи друга кола. Тя намали и Стивън се надяваше да спре, особено след като шофьорът подаде главата си от прозореца. Но след това отмина и се изгуби от поглед.

— Къде живееш? — попита Стивън.

Както преди, не чу отговор, но съдейки по това, че сключи вежди, изглеждаше, че мисли. Погледна го право в очите, значи го беше чула.

— Къде отиваш?

— Не знам — каза тя с тих, крехък глас.

— Ела — каза той, — ще те закарам докъдето трябва да отидеш.

Тя прехапа долната си устна и веждите й паднаха надолу. От устата й не излязоха повече думи. Изведнъж коленете й се сгънаха и той се хвърли към нея, улавяйки я под мишниците. В този миг Стивън реши да я вземе в дома си.

— Живея наблизо. Нека ти помогна. Става ли? Не се страхуваш от мен, нали?

Тя избъбри нещо неразбираемо.

— Хайде — каза той и й помогна отново да си стъпи на краката.

Тя се обърна, очите й измериха мъжа, който беше със средно телосложение и на около шейсет и пет. Виждаше се, че има съмнения. След това стисна с пръсти лявата му китка, сякаш отчаяно се молеше за някакъв акт на човешка доброта, който би спасил живота й. Бе леденостудена! Която и да беше, тя умираше от студ. Осъзнаването на това тласна Стивън към действие.

Той внимателно я поведе към колата си. По пътя тя непрестанно се олюляваше и се наложи да я хване с ръка през кръста, за да не падне.

— Не се притеснявай, не бързаме заникъде — успокояваше я той. — Държа те.

Отвори вратата откъм пасажерската седалка и й помогна да седне. След това заобиколи отпред и се пъхна зад волана. Вътре в колата поне беше топло, а и той усили отоплението.

Отново му направи впечатление, че гледа втренчено напред. Дали е наркотик? Страх? Да не са я били? Ако е така, кой? Приятел? Съпругът й? Или беше избягала отнякъде?

Може би всичко щеше да получи смисъл, след като я прибере вкъщи.

 

 

Къщата на Стивън Маккензи беше четвъртата от края на улица Бисет в Уайтмонт. Улица Бисет беше също така А944 — шосето, водещо до Олфорд, зелените хълмове на Грампиан, и голите, назъбени Хайлендс отвъд. Сивата къща от гранит много приличаше на другите къщи в най-близката околност.

Когато спряха пред къщата, петнайсет минути след избегнатата на косъм катастрофа, младата жена не помръдна, за да слезе от колата. Стивън поклати глава, заобиколи от другата страна и отвори вратата.

— Идваш ли?

Тя успя да излезе от колата, но трябваше той да й помогне да стигне до входната врата. Тъкмо се питаше как ще успее да вкара ключа в ключалката и същевременно да я държи, когато съпругата му, Елън, отвори широко вратата.

— Коя е тази? — попита тя. Гласът й беше висок и заповеднически, в контраст с ниския ръст.

— Това е… Честно казано, не знам коя е.

Елън повдигна вежди. После, без да каже нищо повече, пое нещата в своите ръце. Сложи късите си пълнички пръсти на кръста на младата жена и я въведе в уютна дневна, в която имаше голям еркерен прозорец с изглед към реката, лъкатушеща между яки стари дъбове.

Стивън ги последва.

— Беше на средата на пътя. Едва не я блъснах… — започна да обяснява той.

Елън се обърна през рамо и му хвърли онзи поглед, който беше виждал неведнъж за четирийсет години брачен живот.

— Какво си направил? Казвала съм ти, че трябва да внимаваш!

— Не, не, не — разпалено протестира той. — Не бях аз виновен. Тя вървеше по средата на пътя.

Елън не го удостои с внимание.

— Хайде, миличка, седни — каза тя на младата жена, докато й помагаше да стигне до мекия зелен фотьойл на Стивън край камината.

Стенният часовник с орнаменти в златно и кафяво започна да бие дванайсет. Студен остър вятър виеше отвън; въпреки че беше юни, днешният ден повече приличаше на октомври. Стивън разтри ръцете си една в друга, за да ги стопли. Колко ли е премръзнала, каза си той. Устните й бяха посинели и леко трепереха. Очите гледаха стъклени и празни. Изглежда не осъзнаваше истински какво се случва. Имаше много въпроси, които искаше да й зададе, но сега Елън бе поела командването.

— Я да те погледна — каза тя и когато наистина я огледа внимателно, поклати уплашено глава. — О, боже, я виж в какво състояние си!

Стивън седна срещу Елън и младата жена и обясни по-подробно какво се беше случило на магистралата.

— Както и да е — махна Елън, — първо трябва да я стоплим. Искаш ли чаша чай, миличка?

Младата жена погледа Елън умолително:

— Да, благодаря.

За втори път Стивън чу нейния мек, далечен глас.

— Тогава ще сложа чайника.

Елън се изправи и тръгна към кухнята.

Стивън остана на мястото си. Обмисляше откъде да започне с въпросите си, когато Елън му извика от кухнята:

— Върви да донесеш едно одеяло от гостната, Стивън.

— Добре — викна той в отговор.

Взе от гостната едно вълнено одеяло и се върна в дневната. Младата жена с благодарност го придърпа върху себе си чак до брадичката. Беше така премръзнала, че чуваше как зъбите й тракат.

Стивън задържа въпросите в себе си, докато Елън се върна с три чаши чай. Младата жена пое едната с благодарност и като затвори очи, започна да пие димящата гореща течност.

— Гладна ли си? — попита Елън. — Искаш ли нещо за ядене?

Тя поклати глава.

Стивън остави чашата си на масата.

— Е, почти е време да се запознаем. Аз съм Стивън. Стивън Маккензи. Това е съпругата ми Елън. А ти си?

Тя вдигна ръка към главата си и чашата с чая едва не се изплъзна от другата й ръка.

— Какво има? — попита разтревожено Елън. Изправи се и огледа главата на жената. — Хайде, мила, махни си ръката и дай да погледна по-хубаво.

Младата жена не помръдна. Лицето й се изкриви като маска на болката. Елън внимателно отстрани ръката й.

— Къде получи това? — попита.

— Какво? — надигна се Стивън от мястото си.

— Тук има огромна цицина — отговори Елън. — Трябва да се почисти. Ще донеса малко гореща вода и нещо за дезинфекция. — Лицето й придоби замислен вид. — Може би трябва да повикаме Райън Макалистър да те види. Той е нашият местен лекар. Нямам вяра на тази рана. Какво се е случило с теб, миличка?

Младата жена не отговори. Наведе глава и за миг Стивън си каза, че се е замислила дълбоко. После чуха звуците от тихия й плач.

— Не знам коя съм — изхълца тя, сега по-силно. — Вече нищо не знам.