Джак Ланс
Черен спомен (24)

23

Вратата отвори Рой Декърс. Имаше издуто шкембе и почти плешива глава. Дълбоките бръчки по лицето и торбичките под очите му свидетелстваха за живот, изпълнен с трагедия. Рейчъл долови, че той повече прилича на боец, отколкото на мъж, огорчен от живота.

През кариерата си на журналист беше провеждала безброй интервюта с хора, преживели трагични инциденти. Някои от тези хора се затваряха в себе си, когато тя като репортер ги молеше да преживеят отново болката; други правеха обратното. Имаше впечатлението, че Рой бе човек, склонен да говори за преживяванията си с надеждата да извлече нещо полезно от това.

Съпругата му Франсис имаше красива кожа и предразполагащо държание. Беше на петдесет и пет до шейсет години — и все още привлекателна жена. Ако дъщеря й Пола беше жива, тя би била на трийсет-трийсет и пет.

Няколко минути четиримата разговаряха за общи неща. Рой ги попита дали са намерили лесно къщата им, а Рейчъл и Джонатан направиха комплимент на Франсис за това как бе обзавела и украсила дневната. Рейчъл забеляза снимка на Пола в рамка — същата снимка, която днес следобед беше видяла във вестникарската изрезка, която Чарли им бе показал в офиса. Тази снимка накара Рейчъл да пристъпи към сериозната част веднага щом седнаха на масата и чаят беше сервиран.

— Съжалявам, че се натрапихме тази вечер — започна тя. — Джон и аз наистина оценяваме това, че се съгласихте за малко да се видим.

Рой кимна разбиращо.

— Искрени съболезнования за приятелката ви — каза той. — Беше тук само преди няколко седмици, седеше на тази маса с нас. Трябва да е било на 28 май. Сега я няма. Такова ужасно нещо да се случи с толкова млада жена. Как, за бога, е станало?

Рейчъл и Джон се бяха разбрали да говори тя.

— Отишла да се катери в планината, паднала и намерила смъртта си — тихо разказа. — Поне така ни казаха.

Рой наведе глава за момент, после вдигна поглед.

— Франсис ми каза, че искате да продължите работата й.

— Точно така, господин Декърс. Джени работеше усилено върху историята с Пола, но така и не получи шанса да я завърши. Бихме искали да я подхванем оттам, докъдето е стигнала тя.

Зачуди се — ами ако Рой попита дали наистина работят по нареждане от Нордърн Джърнъл? Ако го направи, ще спомене името на Чарли. Чарли, беше убедена, щеше да подкрепи тази версия.

Рой започна разсеяно да бърка чая си.

— Госпожица Дугал зададе много въпроси, Франсис и аз се зарадвахме на това внимание. Отдавна никой репортер не ни е питал нищо и не е правил разследване. Подобен род внимание сякаш поддържа Пола жива за нас.

Очевидно нямаше да ги помоли да докажат връзката си с Джърнъл. Рейчъл знаеше от опит, че Франсис и Рой са типичен пример за хора, каквито бе интервюирала през своята кариера. Те рядко молеха журналистите за доказателство, че са тези, за които се представят.

Тя погледна двойката, очаквайки да продължат. Джон наруши мълчанието:

— Как премина интервюто ви с нея? За какво разговаряхте?

— Разказахме й нашата история — въздъхна Рой. — Същата история, която сме разказвали толкова пъти преди. Но нямаме нищо против да я разкажем с всички подробности и на вас.

— Дори и да трябва да я повторим хиляди пъти — добави Франсис. — Няма значение дали трябва да го правим до деня, в който умрем. Трябва да намерим копелето, което го е направило. Докато не знаем кой е бил… Това е единственото, което ни крепи.

— Разбирам — искрено отговори Рейчъл.

— Какво момиче беше Пола? — попита Джонатан. — Можете ли да ни я опишете малко?

— С удоволствие — съгласи се Франсис. — Тя беше такова сладко момиче. Вечно се усмихваше и много ни помагаше, на нас и на всички, които я познаваха. Не можеше да понесе ако някой беше наранен или го боли. Ако имахме парти и някой изглеждаше стеснителен и затворен, винаги Пола бе тази, която отиваше при него и го заговаряше. Такива неща имаха огромно значение за нея. Винаги искаше хората да се чувстват желани и важни.

— Това е тя, нали? — посочи Рейчъл снимката в рамка върху шкафа.

— Да — отговори Франсис. — Не е ли чудесна? Толкова е ужасно, толкова несправедливо… — беше готова да се разплаче.

Рейчъл сложи длан върху ръката й.

— Франсис… Рой… Разкажете ни повече за нея, моля.

— Само няколко месеца преди това се беше изнесла от къщи — каза Рой. — Не я бяхме виждали няколко дни преди да изчезне. Последният път, когато я видяхме, беше неделя следобед, бе дошла за вечеря. Прекарахме прекрасно. Тя се справяше добре, беше весела, нямаше нещо обезпокоително, което да сме забелязали. Не я виждахме всеки ден, само един или два пъти в седмицата, но говорехме по телефона почти всеки ден, понякога по няколко пъти на ден. В събота Франсис й позвъни, но Пола не си беше вкъщи. По-късно разбрахме, че… се случило на 12 март 1994 г. — Видя се как преглътна. — В неделя отново се опитахме да й се обадим. Когато не ни отговори, започнахме да се притесняваме.

— Особено аз — намеси се Франсис. После додаде: — Отидохме с колата до нейния апартамент. В пощенската кутия имаше поща от предишния ден. Беше отсъствала от дома си поне една нощ.

Рой скръсти ръце.

— След това започнахме да се обаждаме на различни хора. Приятели, познати, всеки, който би могъл да знае къде се намира. Никой не я беше виждал с дни. После научихме, че е била с две от нейните приятелки, Пат и Андрея, през онази нощ в събота.

Рой посегна към чашата си, видя, че е празна, и я върна върху чинийката.

— Тръгнала си от тях около единайсет същата нощ, казаха ни те. Пола трябва да е вървяла от улица Харбър до Юниън, после е прекосила от другата страна и е тръгнала по Тауър стрийт. Тя живееше в края на тази улица, на около петнайсет минути от улица Харбър. Няколко пъти минах по този маршрут след нейното изчезване, защото исках да знам къде е била. Отидох там след единайсет часа, горе-долу по същото време, когато е била там в онази нощ, и мога да ви кажа, че Тауър стрийт е изключително лошо осветена. В късна нощ през март това е студено и отблъскващо място. Такова място, което те кара да искаш да се махнеш оттам и да се прибереш вкъщи.

Млъкна за малко, замисляйки се над последните си думи.

— Сега на Тауър стрийт има автомобилен сервиз, но през 94-та го нямаше. По онова време беше строеж. Пола не е успяла да мине покрай него.

— Откъде знаете? — попита Джонатан.

— Някой я е чакал там. Не знаем кой е бил. След седемнайсет години все още не знаем.

— Но откъде знаете, че е била отвлечена точно от това място? — отново попита Джон.

— Имаше свидетел — потвърди Рой. — Човек на име Джон Колинс. В онази нощ бил навън и си разхождал кучето, и чул писък на млада жена.

— Пола беше невинна — каза Франсис, плачейки тихо. — Какво е направил с дъщеря ми? Защо е трябвало тя да страда? Защо? Защо е трябвало това да се случи?

Рой втренчи поглед в стената зад Джонатан.

— Колинс не е видял Пола, нито човека, който я е нападнал. Но той е бил последният, който я е чул. Освен нападателя, разбира се.

— Почакайте — каза Джон, — казвате, че той е бил свидетел, но не е видял нищо?

— Не. Бил е на алеята, която върви успоредно на Тауър стрийт, точно срещу сервиза. Но той не се приближил и не направил нищо. Страхувал се, че има побой и някой ще му се нахвърли. Едва когато се разчу новината за изчезването на Пола, той отишъл в полицията.

— Сигурни ли сте, че е чул Пола?

Рой въздъхна.

— Никога не можеш да бъдеш сигурен, Джон. Но ние знаем в колко часа Пола си е тръгнала от Пат и Андрея. Има само един път, по който може да е тръгнала. Можем да сме почти сигурни, че трябва да е била там по времето, когато Колинс е чул жената да пищи.

— Какво стана после? — попита Джон.

— Бяхме съкрушени — въздъхна Пол. — Пола я нямаше, изчезна безследно. Хиляди мисли минаваха през главите ни. Полицията се намеси. Един детектив разговаря с нас, но в такъв момент всъщност не чуваш нищо, толкова си объркан. Единственото нещо, което си мислех, беше: Кое копеле направи това? Кой боклук насили дъщеря ми? Къде е тя сега? Къде я държат? По онова време отказвах да повярвам, че може да е мъртва, тази мисъл никога не ми е влизала в главата. И се чувствах виновен. Случило се е късно през нощта в събота, но на нас ни трябваха два дни, преди да осъзнаем, че е изчезнала. Много неща могат да се случат за два дни. Най-напред знаехме само, че никъде не можем да намерим Пола. Скоро бяхме принудени да приемем, че е била жертва на престъпление. Беше немислимо, нещо, което се случва само на други хора, но не и на нашето семейство. Едва когато се намеси полицията и вестниците отпечатаха историята — а немислимото бе станало реалност, да четем за своето дете, не за детето на някой друг — се появи Джон Колинс да свидетелства. После нещата започнаха да изглежда все повече сякаш Пола бе попаднала в ръцете на някакъв перверзник. Чувствах, че съм я предал.

Рой поклати глава и очите му гледаха масата.

— Полицията проведе съдебномедицинско разследване. Преобърнаха всеки камък в квартала. Аз… Ние се държахме за надеждата, че ще я намерят. Онзи тип, който я беше похитил… исках да го убия. И сега искам.

Погледна внимателно Джон.

— Какво искате да знаете? Дали често си мисля за Пола? Мисля за нея всеки ден. Всеки час от всеки ден. Нещо, което беше част от нас, го няма. Беше ни отнето. Това е повече, отколкото мога да изразя с думи. То е опустошително.

Намръщи се.

— Само да можеше някой да я открие. Да можехме да направим нормално погребение. Тогава ще можем да й кажем сбогом. Няма да е лесно, но е по-добре, отколкото да не знаем какво може да й се е случило или как е страдала. Толкова дълго си мислих, че е възможно още да е жива. Накрая аз и Франсис трябваше да приемем колко невероятно е това. Разбираме, че вероятно е мъртва. Но бихме дали всичко, за да знаем със сигурност.

Рой изпусна още една въздишка.

— Знаете ли кое е най-лошото? Това, което никога не става по-добро?

Гледаше Джонатан в очите. Джон мълчаливо го гледаше в отговор.

— Вината. Не съм бил там, до моето малко момиче. Какво би станало, ако бяхме започнали да я търсим по-рано? Можехме ли да спасим Пола? Вероятно не — сам отговори на въпроса си Рой. — Проумявам го. Може би е умряла още същата събота вечер. Може би не е живяла дълго след това. Но то винаги ще бъде само догадка. Понеже не знам, то ме яде и съм затънал в това чувство за вина, че не съм помогнал на дъщеря си.

Няколко минути единственият звук в стаята беше тиктакането на стария часовник на полицата над камината. Рейчъл и Джон не желаеха да нарушат мълчанието. И двамата чувстваха, без да се налага да се съвещават, че обяснението на Рой беше като терапия за него и съпругата му.

Накрая Рейчъл внимателно попита:

— Това е същата история, която сте разказали на Джени, предполагам. Има ли нещо друго? Тя зададе ли въпроси?

— Смяташе да посети онзи човек, Колинс — отговори Рой.

— Защо?

Рой започна да си играе с лъжичката си.

— Не знам. Какво би променило? Той е трябвало да направи нещо. Само това има значение.

Рейчъл изведнъж изпита страх. Прехапа пръста си и потрепери. Джонатан усети болката й. Сложи ръка върху коляното й под масата, за да я успокои.

— Джени наистина ли отиде да се види с Колинс? — попита той.

— Не ни се е обаждала след това, така че не знаем. Каза, че ще го направи.

— Къде живее Колинс?

— И вие ли искате да отидете там? — попита Рой.

— Да — намеси се Рейчъл. — Както казах, вървим по стъпките й.

— От около две години не поддържам връзка с него, но вероятно все още живее на Фериър лейн, номер 66.

 

 

Джонатан бавно премина с колата по Тауър стрийт, покрай сервиза, който Рой беше споменал. Сините дебели печатни букви върху фасадата гласяха:

СЕРВИЗ СМИТС.

Откъм по-далечния край имаше къщи. Спря колата, но остави двигателя да работи.

— Трябва да е някъде тук.

Очите му бяха съсредоточени в сградата и Рейчъл тревожно проследи погледа му. От разговора в дома на Декърс се чувстваше още по-разколебана и развълнувана, а това страшно място никак не правеше нещата по-лесни. Според Джон събитията се оказваха все по-странни и по-странни. Рейчъл се беше събудила в планината край Уайтмонт. Джени беше загинала на западния бряг. А сега бяха на място, където преди седемнайсет години едно момиче беше изчезнало безследно. Отделни късчета, невъзможно да бъдат сглобени заедно.

Ключът, чувстваше той, беше да се открие някаква връзка във времето от онова, което се беше случило с Рейчъл, след като бе напуснала Старото колело миналия вторник, до идването й в съзнание в Уайтмонт. Това означаваше, че единственият начин да се разреши тази загадка, бе да се задълбаят в забравеното минало на Рейчъл. Въпросът беше: къде е входът за това минало? Тук? Някъде другаде? Къде беше ключът, който щеше да отвори вратата?

Джон продължи нататък, насочвайки пасата към празното място за паркиране.

— Да вървим пеш нататък — предложи той. — Къщата на Колинс би трябвало да е на две крачки. Ако все още живее тук. И ако все още е жив.

— Къде се е случило според тебе? — попита тя, когато слязоха.

— Близо до сервиза, по думите на Рой, може би тук.

Между две къщи срещу автосервиз Смитс минаваше тясна алея. Джон тръгна по павираната пътека, която извиваше, и след около трийсет метра завършваше с площад с високи дървета и храсти, обграден от още къщи. Уличната табела на една от фасадите гласеше:

ФЕРИЪР КРЕСЪНТ.

— Обзалагам се, че Колинс е бил на тази улица, Фериър Кресънт. Фериър лейн трябва да е една от уличките наоколо.

— Мисля, че си прав — кимна тя.

Фериър лейн се оказа първата пресечка. Тръгнаха по нея и намериха номер 66. Когато Джонатан натисна звънеца, вътре се разлая куче. Дрезгав мъжки глас извика нещо неразбираемо, после вратата се отвори със скърцане. Гледаше ги кльощав мъж, прехвърлил седемдесетте.

— Добър ден — каза Джонатан, — съжалявам, че ви обезпокоихме…

Кучето, едра немска овчарка с черен нос и тъмнокафява козина, излая още по-силно. Старецът се обърна и изръмжа:

— Млъкни, Дон. Тихо.

— Казвам се Джонатан Лаудър. Това е приятелката ми Рейчъл. А вие сте господин Колинс?

— Кой се интересува? — озъби се мъжът.

— Ние. Може ли да ви зададем няколко въпроса?

Мъжът ги огледа подозрително.

— Вие ли сте Джон Колинс?

— Да. Сега какво искате?

— Бихме искали само да поговорим с вас.

— За какво? — попита Колинс грубо.

— Отнася се за Джени Дугал.

Колинс го погледна по начин, който не подсказваше дали я помни.

— Госпожица Дугал е репортер на вестник, неотдавна ви е посетила.

— А, тя ли — изсумтя мъжът. — И вие ли сте от вестника? Пак ли за онова момиче?

— Да, Пола Декърс — отвърна Джон.

— Отпратих репортерката, и с вас също няма да говоря. Нямам нищо общо с тази работа и точка. Довиждане.

Кучето седеше и пъхтеше зад господаря си. Старецът понечи да затвори вратата, но Джонатан пъхна крака си.

— Господин Колинс!

Каза го с глас, който баща използва, за да смъмри сина си, и старецът го изгледа сърдито. Джон мислеше бързо. Джени беше ходила там. Но Колинс я бе отпратил, без да й каже нищо, точно както сега се опитваше да постъпи и с тях. Защо беше така упорит? Имаше ли нещо да крие? Джонатан реши да проучи малко.

— Джени пишеше статия за изчезването на Пола. Вие сте били свидетел.

— Не съм видял нищо — изсумтя Колинс. — Беше много отдавна. Оставете ме на мира.

— Според Рой Декърс вие сте чули нещо — продължи Джон с твърд тон. — Защо не искате да говорите за това?

— Ходили сте при Рой?

— Да.

Старецът се замисли за момент, гледайки Джон предпазливо. След това кимна леко.

— В онази нощ разхождах Хектор, предишното ми куче. Чух някакъв шум наблизо. Звучеше като писък на жена.

— Били сте на онази уличка там, която извежда до площада, нали? — посочи Джон и Колинс кимна. — После какво стана?

— Знам какво казва Рой за мен — каза старецът и изведнъж гласът му прозвуча уморен, победен. — Но бях там сам, не се виждаше жива душа наоколо. Нямаше какво да направя — отвори устата си като да продължи да говори, но след това я затвори.

Джонатан се намръщи. Хвърли странишком поглед към Рейчъл, която мълчаливо разпозна посланието: Колинс не казва всичко.

— Има още нещо — проговори старецът и гласът му едва се чуваше, сякаш говореше на себе си. — Там имаше нещо, което не беше от този свят.

По гърба на Джон полази тръпка.

— Какво искате да кажете?

Очите на Колинс станаха безжизнени.

— Какво ще промени това? Тя е мъртва. Какво значение има сега?

— Господин Колинс, моля ви — настоя Рейчъл. — Има огромно значение, наистина.

Човекът гледаше втренчено някъде зад тях.

— Хората могат да вярват в каквото си искат. Аз си имам свои мисли.

— И какви са тези мисли? — попита тя.

Колинс махна нататък.

— Не, забравете. Няма да промени нищо.

Замълчаха. После Джон попита:

— Джени каза ли ви защо иска да говорите за Пола Декърс?

— Мисля, че чула нещо — каза Колинс малко по-сговорчиво.

— Какво е чула? — попита Джон.

— Откъде да знам?

— Господин Колинс — каза Джон, — ще ни окажете огромна помощ, ако можете да ни отговорите само на няколко въпроса още. Няма да е дълго.

— Не мога да говоря за неща, за които не знам нищо — сърдито измърмори той.

— Онова нещо, което споменахте — внезапно попита Рейчъл, — нещото, което не е от този свят — говорехте за нещо, което не е човек, нали?

Колинс зяпна.

— Нещо, което не е човек ли? Вие луди ли сте? Откъде ви хрумна тази откачена идея? Никога не съм казвал, че не е човек! — той размаха обвинително пръст насреща им. — Оставете ме! Вървете си! Не искам повече да имам нищо общо с вас! Приключихме с това интервю! — без да каже нито дума повече, той затръшна вратата.

Чуха как резето се премести и заключи вратата, докато кучето лаеше като обезумяло.

— Всемогъщи боже — смотолеви Джон.

— „Струва ми се, че отричаш твърде много“ — Рейчъл тихо цитира Шекспир. — Сега вярваш ли ми?

Там имаше нещо, което не беше от този свят.

Рейчъл превърташе в главата си тези думи, докато крачеше нещастно до Джонатан по обратния път до пасата. В ума си виждаше Пола — каквато беше на снимката в къщата на Рой и Франсис. Рейчъл я видя в тъмната гора, едно момиче с кестенява коса, легнало по гръб на земята, а над него застрашително се рееше крилата сянка.

Когато звярът с вълчата глава заби нокти в корема й и одра парчета кожа, от Пола потече кръв и тя започна да пищи. Ноктите се забиха още по-дълбоко в нея и изтръгнаха сърцето от тялото й. Звярът вдигна кървящия орган на лунната светлина. Момичето спря да пищи. Тялото му се беше превърнало в обезобразена черупка.

— Джон, хвани ме — каза Рейчъл с разтреперан глас.

Тресеше се от студ, въпреки че вечерта беше топла. Усети как ръцете му я обгърнаха и притиснаха до него. Дланите му разтриха гърба й, опитвайки се да я стоплят.

— Някой спомен ли се върна? — прошепна той.

Не му отговори. Не можеше да овладее треперенето си.

— Пола беше в гората. Някаква гора. Звярът беше там. Той… — преглътна. — Той я уби.

— Откъде може да го знаеш?

Тя повдигна рамене.

— Не си познавала Пола — напомни Джон.

— Не.

— Сигурна ли си?

— Да, сигурна съм.

— Тогава откъде дойде това видение?

— Не знам, но не е фантазия. Може би идва от друг спомен. От дните, за които не помня нищо.

— Рейчъл, това се е случило преди седемнайсет години. Седемнайсет години.

— Знам — отчаяно каза тя. — Въображението ми сигурно пак излиза от контрол.

Не го вярваше, но в какво вярваше?

Може би беше същото нещо като с Джон Колинс — същото убеждение, което го караше да се държи така уклончиво, а после така страхливо. Съществува нещо, което не е от този свят. Какво бе направило то с Пола? А с Джени? А със самата нея?

— Продължавам да смятам, че има естествено обяснение за всичко това — убедено изрече Джон. — Пола е станала жертва на някой луд или извратен. Как може това да има някаква връзка с теб или с Джени?

— Е, сега знаем, че не е съвпадение това, че Джени е работила по случая Декърс. Трябва да е открила нещо. Някой я е насочил по дирята. Кой знае, може да съм го направила аз? Може би за това нещо сме говорили по телефона.

Джон поклати глава.

— Казваш, че паметта ти за минали събития е наред. Седемнайсет години са много време — колко често трябва да ти го повтарям? Щом казваш, че никога не си чувала за Пола Декърс, значи е така.

— Така е — съгласи се тя. — Но също така е много вероятно Джени също да не е чувала нищо за Пола Декърс, преди да отвори наново този случай. Какво я е накарало да го направи?

Джонатан сви рамене.

— Аз предлагам да се прибираме вкъщи. За днес стига толкова.

— Наистина, стига — каза уморено тя и затвори ума си за мислите за онази тъмна сила, която се страхуваше, че я търси.