Джак Ланс
Черен спомен (25)

24

Задряма в прегръдките му на дивана в селската къща на леля си, докато той с любов галеше бузата й.

Рейчъл не преставаше да мисли за Джон Колинс. Какво крие той? Също така си мислеше за рисунката, която бе направила върху брошурата в Старото колело, сега прибрана в джоба на панталона й.

Вече не можеше да попита за нищо Пола или Джени. Беше сама с объркващите си мисли и амнезията — но поне беше жива. Кой знае, може да е имала късмет. Всичко можеше да завърши по съвсем различен начин, тогава никога повече нямаше да види Джонатан.

— Може да опитаме още нещо — обади се след известно време Джон.

— Какво?

— Защо не отидем на мястото, където е станало?

— Където какво е станало?

— Където е загинала Джени.

— Форт Уилям…

— Да, Форт Уилям. Тя е щяла да се катери с Алисън, но по някаква причина е отменила ангажимента. После все пак заминава, съвсем сама. Последният човек, който я е видял жива, би трябвало да е онзи неин приятел, съдържателят на хотела.

— Ед Лайънс — каза Рейчъл.

— Точно така. Какво ли е казала на него?

Рейчъл сви рамене.

— Можем да разберем.

— Да, можем. И трябва. Или ще ни каже, че просто е отишла в планината както винаги го е правила, или ще чуем нещо, което ще ни помогне да изясним нещата. Може също така да огледаме мястото, където е паднала. Това също може да помогне.

Не, надяваш се най-накрая да приема факта, че тя е преживяла инцидент и е мъртва, помисли Рейчъл, но не можеше да го вини. Всичко изглеждаше така невероятно, освен на нея.

— Форт Уилям — гласно повтори Рейчъл. — Добър план.

— Утре — реши той.

— Нека да е утре — прозя се тя. — Сега отивам да си легна.

Заспа веднага, само няколко минути след като главата й се отпусна върху възглавницата.

Звярът разпери криле. Повдигна я и отлетя. Беше плячка на хищник; бе похитена от тъмна сила. По-високо, още по-високо се издигаше в черното небе. Помисли си, че звярът може да я отнесе отвъд земните граници, в чистилището, в неговото леговище, където костите й ще изгният сред останки от предишна плячка.

Очите на Рейчъл се отвориха рязко и тя се изправи. Сънят моментално се изпари и тя успя да сподави вик на тревога. Остана само сърдечният пулс на нещо ужасяващо. Не, биеше нейното сърце.

След това с часове не можа да заспи.

Лъч слънчева светлина затанцува из стаята и Джон отвори очи. Рейчъл спеше и той се опита да не я събуди, докато ставаше, вземаше набързо душ и се обличаше. Очакваше дотогава да се е събудила, но понеже още спеше, реши да излезе за малко навън и да погледа зелените ливади и хълмове. Седна на ниска каменна ограда в края на тревата и заслуша със задоволство вятъра в дърветата и песента на птиците.

Най-накрая мислите му се върнаха към ежедневието. Трябваше да проведе няколко телефонни разговора. Въпреки че беше девет сутринта в неделя, той позвъни на домашния телефон на Джефри. Не го беше чувал от вчера. Джефри бе станал от сън и се извини, че не бе успял да открие в лаптопа на Рейчъл нищо, което да обясни за какво се отнася съобщението в електронната поща.

— Каквото и да са обсъждали Рейчъл и Джени, трябва да е станало по телефона — заключи Джефри.

— Може би си прав — съгласи се Джон.

След това го помоли да се свърже с клиентите му и да им съобщи, че ще бъде в офиса си след няколко дни. Джефри обеща, че това ще е първото нещо, което ще направи в понеделник. Също така информира Джон, че срещата с Жак Пърслоу от Фостърс Ъкаунт бе преминала изключително добре.

— Браво, човече! — възкликна Джон с искрено възхищение. — Длъжник съм ти, Джеф. Не каза ли, че се надяваш шефът да те повиши?

— Наистина ти споменах.

Завършиха разговора с най-добри чувства и Джон се върна в къщата. За негова изненада Рейчъл още не бе станала. Използва своя Блекбъри, за да намери телефонния номер на полицията във Форт Уилям и позвъни там. Запита се дали някой ще отговори толкова рано в неделя, но един офицер вдигна телефона. Джон се представи и обясни, че той и Рейчъл са приятели от години с младата жена, която наскоро беше пострадала фатално близо до Бен Невис. Има ли някой в участъка, който би могъл да им разкаже повече за трагичния инцидент? Ако е така, могат да отпътуват за Форт Уилям още този ден.

Свързаха го с един инспектор, който се представи като Гари Дейвис. Най-напред Джон чу името му като Давис, и усети как в него се надигна гореща ярост. За него Давис беше синоним на думата дявол.

— Извинете? Не ви чух както трябва? — попита той след няколко секунди напрегнато мълчание.

— Инспектор Дейвис. С какво мога да ви бъда полезен? — отговори човекът и Джонатан се успокои. В края на краищата не беше Давис и освен това гласът на инспектора изобщо не прозвуча като гласа на другия полицай, който бе направил всичко по силите си, за да унищожи репутацията на Джонатан, и когото дори и сега с радост би удушил.

Джон успя да разкаже историята спокойно и съсредоточено. Приятелката му Рейчъл е била приятелка с Джени Дугал и би искала да види мястото, където тя е намерена мъртва. Би ли могъл Дейвис да им каже къде точно е било?

Инспекторът си спомни за Джени и каза, че е на повикване до следобед, но с радост ще им помогне, така че по-късно могат да му се обадят. Той ще им отдели време.

Дейвис звучеше като свестен човек, готов да им сътрудничи.

След това Джон позвъни на Стронмиър Ин, собственост на Ед Лайънс. Рейчъл го знаеше само по име — Джени се беше сприятелила с Лайънс, след като Рейчъл се премести в Англия — а Джонатан бе чул името му едва преди няколко дни.

Жената, която вдигна телефона каза, че Ед Лайънс още не е дошъл, ще пристигне по-късно сутринта. Джон обясни, че е приятел на Джени Дугал и попита дали той и приятелката му могат да се видят с Ед днес следобед. Тя отговори, че не вижда проблем.

Джон надникна в спалнята. Рейчъл още спеше. През каквото и да беше преминала, очевидно то бе взело своето. Когато седна на ръба на леглото и се вгледа в нея, тя се събуди, сякаш почувствала, че някой я наблюдава.

— Добро утро — каза той.

Тя го погледна със замъглени очи.

— Какво правиш, че си подранил толкова?

— Не съм подранил. Ти закъсня.

— Колко е часът?

Той погледна часовника си.

— Почти девет и половина.

— И според теб това е късно?

Черната й коса бе чорлава от спането. Тъкмо се беше изправила наполовина и седеше с разтворени крака. Очите му попаднаха върху белите бикини под нощницата.

— Става ли ти се? — попита той.

Тя го погледна замислено.

— Всъщност, мисля, че може да ми хареса да остана в леглото още малко.

— И аз така си помислих.

— Тогава защо не дойдеш при мен?

Беше стояла будна с часове, измъчвана от страх. После по някое време късно през нощта или рано сутринта най-после бе потънала в сън от изтощение. Сега имаше силно желание да бъда с Джон, да усеща ръцете му около себе си, които я закрилят, да почувства екстаза в устните му и неговите пръсти, които правеха чудеса с тялото й. Когато проникна в нея, изстена от възторг и за малко забрави всичко.